Р Е Ш Е Н И Е № 216 гр. София, 26 май 2014г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети май, през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ : СЕВДАЛИН МАВРОВ ЛАДА ПАУНОВА при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 567/2014 година Касационното производство е образувано по протест на представител при Окръжна прокуратура /ОП/ - Пловдив срещу присъда №10 от 06.02.2014г. на Пловдивски окръжен съд /ОС/, по внохд № 23/2014г., с която е отменен постановения от Районен съд /РС/ - Асеновград, по нохд № 33/2013г. първоинстанционен съдебен акт и подсъдимият Д. П. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.129 от НК, поради прилагане на института на неизбежната отбрана. В подадения касационен протест се релевират оплаквания, сочещи на допуснати съществени процесуални нарушения, обективирани в налични пороци в реализираната от въззивната инстанция доказателствена дейност, обосновали неправилни изводи по фактите и приложимото право. Поставя се акцент на безкритичната оценка на обясненията на Д. П., явяващи се доказателствен източник и средство за защита, и на Ф. Д., наемен работник на подсъдимото лице, съответно на игнориране на доказателствата, подкрепящи обвинителната теза, при изграждане на значимата за инкриминираното престъпление конкретика. Обръща се внимание на обстоятелството, че установеното от ОС-Пловдив ново фактическо положение досежно държаната от пострадалия Н. Ф. при нападението пръчка, с която замахвал да удари П., се базира на твърденията на подсъдимия и Д. пред първостепенния съд, последните от които непроверени по реда на чл.281, ал.4, вр.ал.1, т.1 от НПК, чрез приобщаване на заявеното от него при досъдебното разследване. Предлага се отмяна на атакуваната оправдателна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Депозирана е и жалба от конституирания в наказателния процес в качеството на частен обвинител и граждански ищец Ф. срещу съдебния акт, с декларирано касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Очертават се бланкетни съображения за несъблюдаване на материалния закон, поради липса на изискуемите се условия, предпоставящи субсумиране на поведението на подсъдимия П. от нормата на чл.12, ал.1 от НК, развити в допълнително писмено изложение, с доводи и възражения, идентични по характер с тези, съдържащи се в протеста. В съдебно заседание на 20.05.2014 година, прокурор от Върховната касационна прокуратура не поддържа касационния протест и пледира за упражняване на правомощията на съда по чл.354, ал.1, т.1 от НПК. Частният обвинител и граждански ищец, редовно призован не се явява пред настоящата инстанция и не изпраща свой процесуален представител. В касационното производство не участвува лично подсъдимото лице и упълномощените от него адвокати, надлежно уведомени, като в представено от тях писмено становище обосновават правилност на въззивния съдебен акт. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционния контрол по чл.347 от НПК, намира за установено следното: С присъда №51 от 07.11.2013г., обявена по нохд №33/2013г., Асеновградски РС е признал Д. А. П. за виновен в това, че на 09.10.2012 година, в местността „име”, в землището на [населено място] умишлено причинил средна телесна повреда на Н. Д. Ф., изразяваща се в счупване на лявата лакътна кост, довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник, поради което и на основание чл.129, ал.2, вр. ал.1 и чл.55, ал.1, т.2, б. ”Б” от НК му наложил наказание – ПРОБАЦИЯ по чл.42а, ал.2, т.т.1 и 2 от НК за ШЕСТ МЕСЕЦА. Със същия съдебен акт подсъдимото лице е осъдено да заплати на гражданския ищец Ф. сумата от 1 500 /хиляда и петстотин/ лева, представляваща обезщетение за причинените с престъпното посегателство неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на инкриминираното деяние до окончателното й изплащане, държавна такса върху уважената гражданскоправна претенция, и направените разноски. С атакуваната въззивна присъда №10/06.02.2014г., Пловдивски ОС е отменил първоинстанционния съдебен акт в наказателната и гражданска част, като вместо нея постановил нова, с която приложил института на неизбежната отбрана /чл.12, ал.1 от НК/, оправдал Д. П. по предявеното му обвинение по чл.129 от НК и отхвърлил гражданския иск. Касационният протест на ОП-Пловдив е неоснователен. При инстанционната проверка, настоящият състав не констатира визираните от представителя на обвинителната власт нарушения на процесуалните правила при осъществения от въззивния съд доказателствен анализ, предпоставили погрешни изводи по основния факт на наказателния процес и довели до неправилна интерпретация на приложимото право. Доказателствата, инкорпорирани по делото чрез изслушаните обяснения на Д. П. и свидетелски показания на Н. Ф., С. Ф., Ф. Д., А. М. и И. Ю.; чрез приложения писмен материал /протокол за оглед от 09.10.2012г., медицинска документация/; и чрез изготвените експертни заключения, обезпечават с изискуемата се степен на интензитет очертаната в атакувания акт конкретика. В обсега на лимитираната доказателствена съвкупност, решаващият орган мотивирано се е доверил на депозирания в съдебната фаза на производството разказ на подсъдимото лице и на разпитания Д.. С юридически усет е ценен амбивалентния характер на обясненията на Д. П./доказателствено средство и способ за защита/,и с проявен професионализъм са отчетени отношенията на подсъдимия с Ф. Д., който бил негов пастир, в периода до инкриминирания инцидент Визираните доказателствени източници са кредитирани след прецизно и обстойно обсъждане, съпроводено с убедителни аргументи за истинността на съдържимите се в тях фактически данни, които са обвързани с житейската правдивост и логическа последователност на устните волеизявления, съпоставени помежду им; при съотнасяне с твърдяното от пострадалия Ф. и неговия син, от присъстващите в близост до мястото на физическото стълкновение М. и Ю./възприели отделни епизоди от хронологията на случилото се на инкриминираната дата/; и отдавайки нужното значение на съществуващата корелация с назначената съдебномедицинска експертиза. В коментирания смисъл, акцентираното от прокурора обстоятелство за размахваната от пострадалия тояга, намиращо доказателствена опора в заявеното от подсъдимия П. и свидетеля Д., и отразено при описване на фактологията в съобразителната част на въззивната присъда, не е установено при несъблюдаване на процедурата по чл.281, ал.4, вр.ал.1, т.1 от НПК и в разрез с императивните предписания на чл.13, 14 и 107 от НПК. Независимо от това, че в рамките на приетата от решаващия орган конкретика визираният факт е ирелевантен за приложимия материален закон, за пълнота на изложението настоящият състав счита за необходимо да посочи, че внимателният преглед на дадените при досъдебното и съдебно разследване показания на Ф. Д. не обосновава налични съществени противоречия, предпоставящи правоприлагане на чл.281 от НПК. Разказът на Ф. Д. пред първостепенния съд предлага допълнителни уточнения и разяснения относно детайлите на извършеното срещу подсъдимото лице нападение на 09.10.2012г., и е задълбочено интерпретиран в кореспондираща връзка с депозираното от Д. П. и с останалия, надлежно приобщен доказателствен материал. При несъмнено доказаната по делото фактическа обстановка, правилно е изведеното заключение на въззивния съд за осъществени при условията на неизбежна отбрана действия на подсъдимото лице, вследствие на които е причинена инкриминираната средна телесна повреда на пострадалия Ф.. Безспорно е установено, че през месец октомври 2012 година, по повод извършвана паша на стадо овце, в местността „име”, находяща се в землището на [населено място] възникнал словесен конфликт между наетия от Д. П. пастир и С. Ф. - син на пострадалото лице. В инкриминирания ден, на спорното пасище, след отправена към подсъдимия вербална закана /”...не ти щем поздрава, ние сме дошли да се трепеме...”/, враждебно настроените Н. и С. Ф. предприели физическа разправа спрямо П., като насочили към него кон, впрегнат в каруца, на която се намирали двамата нападатели, размахвайки тояга. Доказателствено обезпечено е и възприетото от въззивната инстанция, че поведението на подсъдимия, обективирано в удари с пръчка по животното с цел предпазване, било последвано от повторно обръщане на коня и каруцата от Н. Ф. към Д. П., след което и преди да изтече времето, нужно за трето нападение, осъзнавайки безучастността на стоящия до него Д. и приближаването на присъстващите по време на скандала М. и Ю. /приятели на семейство Ф./, той демонстрирал активност при защитата си, изразила се в нанасяне на удар в посока главата и тялото на пострадалия, довело до нараняване на лявата ръка. Проявите на Д. П. не преустановили грубата агресия на Н. и С. Ф.. Пострадалото лице отново подкарало коня към П., но загубвайки равновесие паднало и при успешното изправяне подканило своя син да използва брадвата във физическия сблъсък, като след обезоражаването на последния, се насочили с каруцата към паркиралия автомобил на подсъдимия, към който той бягал, за да се спаси, и го увредили. Очертаната конкретика се субсумира от нормата на чл.12, ал.1 от НК. Институтът на неизбежната отбрана предпоставя непосредствено и противоправно нападение, изразяващо се в активни действия или бездействие на пострадалия, насочени към увреждане на юридически охранени интереси, и изисква същото да е започнало и да продължава във времето. При предизвикана неправомерна дейност чрез обществено укорими прояви спрямо нападателя и при такава срещу възможна в неопределено бъдеще агресия; при извършена и вече прекратена по собствени подбуди или поради обективна невъзможност за продължение, което в житейското разнообразие може да бъде проявено в различни хипотези, чл.12, ал.1 от НК е неприложим. Във визираните случаи на провокирано, предполагаемо или прекратено нападение, деянията на „нападнатите” могат да се квалифицират като извършени при мнима неизбежна отбрана, в състояние на силно раздразнение, или да се обсъждат в аспекта на реализирана реторсия, саморазправа или отмъщение, но не и да се възприемат за полезни, каквито са осъществените при законова отбрана, която изключва обществената опасност. Обликът на описаната в атакувания въззивен акт фактология сочи на непосредствено противоправно нападение срещу личността на Д. П., като поведението на съпричастните към него, характеризиращо се с арогантност и упоритост, и създаващо сериозна опасност за здравето и телесния интегритет на подсъдимия, го мотивират да предприеме защитни действия, чрез нанасяне на удари с използваната от пастира му тояга. Законосъобразна и аргументирана е и преценката на въззивната инстанция по отношение на съответността на отбраната на подсъдимия П. на характера и опасността на нападението, обосновала липса на изискуемите се обективни и субективни признаци на неправомерна дейност, консумираща престъпния състав на чл.132, ал.2 от НК- причиняване на средна телесна повреда при превишавне пределите на неизбежната отбрана. Правилно са интерпретирани фактическите данни по делото досежно значимостта на охранявания и увреден обект на посегателство, проявяваща се в реалната възможност от сериозни травматични наранявания на подсъдимия при прегазването му от кон с каруца и в медикобиологичните особености на причинената телесна повреда на Ф. при физическото стълкновение; и обективно са изследвани обстоятелствата, индициращи на интензитета на опасността, предопределен от вероятността за увреждане на застрашените интереси и съобразен с участвуващите в конфликта /техните личностни качества, възраст, сили/, с използуваните средства за нападение и защита /впрегатно животно, брадва и дървени пръчки/, с темпоралните и пространствени параметри на разгърналия се скандал и особеностите на конкретната ситуация /в ранните часове на 09.10.2012 година, в покрайнините на населеното място и в присъствието на бездействащия наемен работник на подсъдимия - Ф. Д., и на повлияните от приятелството си с Ф. – А. М. и И. Ю.. Неоснователна е и жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Предложените от настоящия състав подробни съображения, относими към визираното от представителя на обвинителната власт касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, обуславя несъстоятелност и на идентичните по своята конкретика доводи и възражения в допълнението към депозираната от Н. Ф. жалба, за нарушен материален закон, поради отсъстващи условия за правоприлагане на чл.12, ал.1 от НК. Логическа последица от това е липсата на необходимост, предпоставяща упражняване на претендираните от частния обвинител и граждански ищец касационни правомощия по чл.354, ал.1, т.4 , вр.ал.3, т.3 от НПК. Мотивиран от изложеното, касационната инстанция счита, че в рамките на възложената компетентност следва да остави в сила атакувания съдебен акт на ОС - Пловдив от 06.02.2014г., с който е отменена осъдителна присъда №51 от 07.11.2013г. на Асеновградски РС, по нохд №33/2013г. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №10 от 06.02.2014г., постановена по внохд №23/2014г. по описа на Пловдивски ОС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.