Р Е Ш Е Н И Е № 416 гр. София, 14 ноември 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретаря……...….Марияна Петрова..................……и в присъствието на прокурора….....…..Тома КОМОВ…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 15 по описа за 2023 г. Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия И. Т. Т., подадена чрез неговия служебен защитник адвокат Д. Б., срещу решение № 171 от 28.11.2022 г. по внохд № 371/22г. на Пловдивски апелативен съд. В касационната жалба и допълнението към нея се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Твърди се, че не е налице грабеж, тъй като другият съучастник З. предварително е подготвил парите, поради което липсва субективната страна на грабежа. Наложеното на подсъдимия И. Т. наказание се счита за явно несправедливо в сравнение с наказанието на другия съучастник, чието изпълнение е било отложено на основание чл. 66 от НК, въпреки че последният е имал водещата роля в организирането и осъществяването на престъплението. Настоява се за изменяване на присъдата и намаляване на наказанието при съобразяване на конкретното участие на двамата подсъдими в извършването на престъплението. В съдебното заседание на касационния съд жалбата се поддържа от служебния защитник на подсъдимия - адвокат Д. Б. със същите аргументи. Моли да бъде намалено наложеното наказание. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба. Поддържа, че е налице грабеж, тъй като подсъдимият е извършил принуда под формата на заплашване по отношение на пострадалия К., а от друга страна е отнел предмета на деянието - пари, с намерение да ги присвои. Счита, че наложеното наказание не е несправедливо. Посочва, че исканията в жалбата за намаляване размера на наказанието са неоснователни предвид осъжданията на подсъдимия, като отбелязва, че тези предходни осъждания са били за посегателства върху собствеността, което сочи за висока степен на обществена опасност на дееца. Поддържа, че деянието е извършено от подсъдимия само година и десет дни след излизането му от затвора. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият Т., редовно призован, не се явява пред касационната инстанция, като е заявил, че не желае да присъства. От подсъдимия е постъпила писмена защита, в която се оспорва да е извършен грабеж с оглед постигнатата предварително договорка със З. З.. Поддържа, че маската и пистолетът били предназначени за пред камерите. Счита, че наблюдаващият прокурор е предубеден спрямо него, че не му е било повдигнато справедливо обвинение и не му е било предложено сключване на споразумение. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде оправдан или да бъде намалено наложеното наказание. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 51 от 08.08.2022г. по нохд № 742/22 г. на Пловдивски окръжен съд, подсъдимият И. Т. Т. е признат за виновен в това, че на 05.12.2021г. в гр. Пловдив като извършител, в съучастие със З. К. З. – като помагач, при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи – пари на стойност 28 852лв. от владението на М. К. К., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК, за което при условията на чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание от шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изпълнение на наказанието. На основание чл.59, ал.1 от НК съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия. С присъдата съдът се разпоредил с веществените доказателства. В тежест на подсъдимия Т. е възложено заплащането на направените разноски по делото. По жалба на подсъдимия е образувано внохд № 371/2022г. на Пловдивски апелативен съд. С решение № 171 от 28.11.2022 г. по внохд № 371/22 г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата на подсъдимия е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. По касационното основание чл. 348, ал.1, т.1 от НПК: Производството по делото пред първата инстанция е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, като подсъдимият е признал описаните в обвинителния акт факти. Първоинстанционният съд е приел, че признанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства чрез обясненията на подсъдимия Т., обясненията на обвиняемия към онзи момент З.З., показанията на свидетелите К., П. У., Г. У., С., Б., П., А., Ш., Д., П., Р. - П., Б., З., Т. и М.; от прочетените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства; от веществените доказателства и дискове със записи от охранителните камери на казиното. Съгласно т.8.2 от ТР №1/2008г. на ОСНК на ВКС, при спазване на процесуалния ред за провеждане на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК – действително направено волеизявление по чл.371, т.2 от НПК и законосъобразност на доказателствената преценка, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от описаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. Както във въззивната, така и в касационната жалби защитата на подсъдимия претендира да е осъществено обсебване, а не грабеж. Като съображения в тази насока се изтъква липсата на умисъл у подсъдимия за извършването на грабеж, тъй като св. З. го уверил, че всичко е уредено. Тези думи създали у Т. впечатление, че и двете крупиета участват в плана за вземане на парите от казиното, а действията и думите на подсъдимия били „само за пред камерите“. Така изложените доводи не могат да бъдат споделени. В обясненията на Т. на л.20 от досъдебното производство, подсъдимият е описал какви указания е получил от св. З. за разположението на помещенията в казиното, като бил уведомен и че свидетелят е скрил паник - бутона, който активира СОТ. Както правилно е отбелязал в мотивите си апелативният съд, скриването на паник - бутона няма логично обяснение, ако и второто крупие е било наясно с предварителната уговорка за отнемане на паричните средства. В този смисъл дадените от подсъдимия обяснения на досъдебното производство не сочат на липса на умисъл за извършване на грабеж. По важното в случая е, че в обвинителния акт не е посочено да е имало уговорка с трето лице и не е описано свидетелят З. да е давал уверения на подсъдимия, които да създадат у последния погрешно впечатление за участие и на второто крупие в извършване на престъплението. Както вече бе посочено, въззивният съд не би могъл да приеме нови фактически положения, различни от описаните в обвинителния акт, които да дадат основание за прилагането на закон за по - леко наказуемо престъпление, поради което оплакването за нарушение на закона се явява неоснователно. По касационното основание чл. 348, ал.1, т.3 от НПК Жалбата в частта относно наказанието е основателна. Наказанието на подсъдимия Т. е определено от окръжния съд при баланс между отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. Като отегчаващи обстоятелства са преценени високата степен на обществена опасност на извършеното – в съучастие, с предварителна подготовка при условията на конспиративност и употребена принуда под формата на заплаха; високата стойност на отнетото имущество и предходните осъждания на подсъдимия, невлияещи на правната квалификация. Като смекчаващи отговорността обстоятелства са отчетени семейното положение на подсъдимия; трудовата му заетост; направеното признание на извършеното на досъдебното производство и обстоятелството, че отнетото имущество е било върнато от съучастника на подсъдимия. Въззивният съд е отчел в допълнение като отегчаващи отговорността обстоятелства интензитета на принудата под формата на заплашване покриващо белезите на закана за убийство и това, че деянието е било извършено година и десет месеца след изтърпяването на предходно наказание лишаване от свобода. Приетите от въззивната инстанция отегчаващи обстоятелства не са намерили отражение върху размера на наказанието, тъй като въззивното производство е било инициирано само по жалба на подсъдимия. Настоящата инстанция счита, че високата степен на обществена опасност на деянието неправилно е отчетена като отегчаващо отговорността обстоятелство. Степента на обществена опасност на грабежа като посегателство върху собствеността е отчетена от законодателя при определяне на вида и границите на наказанието, предвидено в чл.199, ал.1 от НК. Конкретно извършеното престъпление не сочи на по- висока степен на обществена опасност в сравнение с други престъпления от същия вид. Интензитетът на принудата също не представлява такова обстоятелство, тъй като заплахата е по- леката от двете форми на принуда в съставното престъпление грабеж от една страна, а от друга осъществяването на принуда под формата на заплаха е елемент от престъпния състав и не би могла да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство. Тезата на въззивния съд, че действията на подсъдимия, освен заплаха представлявали и закана за убийство, което също представлявало отегчаващо обстоятелство, не може да бъде споделена. От принципна гледна точка съдебната практика приема, че заканата за убийство може да бъде реализирана и чрез действия, но от тези действия следва да изведе несъмнен и еднозначен извод, че деецът се е заканил с убийство. В случая вербална закана за убийство от подсъдимия не е била отправена, а насочването на пистолета е могло да бъде с цел закана за убийство или за телесно увреждане или за предотвратяване на евентуална съпротива. Не могат да бъдат споделени изводите на въззивния съд, че дадените от подсъдимия обяснения в рамките на досъдебното производство нямат съществен принос за разкриване на деянието, тъй като били депозирани след засилване на инкриминиращите доказателства срещу Т.. Правилно първоинстанционният съд е съобразил, че приложение следва да намери т.7 на ТР № 1 от 2009 г. на ОСНК на ВКС. Същата предвижда,че признанието по чл. 371, т. 2 НПК може да се приеме и за смекчаващо отговорността обстоятелство когато е спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител още в хода на досъдебното производство. В тази връзка следва да бъдат споделени изводите на първата инстанция, че оказаното съдействие на разследващите органи е допринесло за разкриване на обективната истина. Действително дадените от подсъдимия Т. обяснения следват по време тези на З.З., които е дал подробни обяснения и е разкрил участниците в престъплението. Но доколкото обясненията на Т. също са подробни и разкриват механизма на подготовка и осъществяване на процесното деяние, настоящата инстанция счита, че същите допринасят за своевременно разкриване на престъплението и неговия извършител. Това обстоятелство е било съобразено от първоинстанционния съд, който правилно е отбелязал, че обвиняемият има право изобщо да не дава обяснения, както и може да прецени кога да стори това с оглед събраните към съответния процесуален момент доказателства. Неправилното отчитане от страна на съдилищата на част от посочените по - горе като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, налагат извод, че наказателната отговорност на И. Т. следва да бъде реализирана при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като наложеното на същия наказание следва да се намали на шест години лишаване от свобода, което на основание чл.58а, ал.1 от НК следва да се редуцира на четири години лишаване от свобода. Не са налице предпоставки за приложение на чл.55, ал.1, т.1 от НК, тъй като смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни. Доводите за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание в сравнение с наказанието, наложено на З. З., са неоснователни. Извършеният от Т. грабеж представлява опасен рецидив, поради което същият носи наказателна отговорност по квалифицирания състав по чл. 199, ал.1 т.4 от НК, който предвижда в санкционната си част по - тежко наказание в сравнение с основния състав по чл.198, ал.1 от НК по който е осъден З.. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 171 от 28.11.2022 г. по внохд № 371/22 г. на Пловдивски апелативен съд като намалява размера на наложеното на подсъдимия И. Т. Т. наказание „лишаване от свобода“ от шест години на четири години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.