Р Е Ш Е Н И Е № 104 гр. София, 13.06.2018 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: Галина Тонева Петя Шишкова при секретар Кр. Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Атанас Гебрев, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 340/18г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили протест и касационна жалба от частните обвинители срещу решение № 535 от 04.12.2017г., постановено по ВНОХД № 667/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд. С атакуваното решение е изменена присъда № 4 от 10.03.2017г. на Окръжен съд–гр. Враца, като срокът на наложеното на подсъдими Л. К. В. наказание лишаване от свобода е намален от четири на три години и е постановено отлагане на изпълнението му за изпитателен срок от пет години. С протеста се иска връщане на делото за ново разглеждане за отмяна на приложението на института на чл.66 от НК. Твърди се, че то е несъответно на тежестта на престъплението и не позволява изпълнение на целите по чл.36 от НК. С жалбата от името на частните обвинители Ж. Ж., Д. Н. и Д. Т., съответно син, дъщеря и съпруг на пострадалата Н. Н., се иска увеличаване на наказанието. Изтъкват се множеството допуснати от подсъдимия нарушения на правилата за движение и се възразява срещу отчитането на възрастта му като смекчаващо обстоятелство. В съдебно заседание представителят на прокуратурата поддържа искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Повереникът на частните обвинители също поддържа направеното в касационната жалба искане. Твърди, че апелативният съд е подходил формално и не е обсъдил задълбочено поведението на подсъдимия като водач. Изтъква повишената обществена опасност на деянието и дееца и твърди, че разпоредбата на чл.66 от НК е неприложима в случая. Според защитника на подсъдимия решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Самият подсъдим изразява съжаление за случилото се и също моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Л. В. е признат за виновен в това, че на 20.07.2016г. на главен път Е-79 в района на пътен възел Враца-Мездра-София, при управление на МПС – т.а. марка „Ф.“, модел „Т.“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.38, ал.3 от ЗДвП и чл.63, ал.2 от ППЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – Н. К. Н. и С. Т. С., както и телесна повреда на Н. А. К. – престъпление по чл.343, ал.3, б.“б“, вр. ал.4, вр. ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК. От първата инстанция е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години и е лишен от право да управлява МПС за срок от шест години. Въззивният съд е намалил лишаването от свобода на три години, като е отложил изпълнението на наказанието за изпитателен срок от пет години. Потвърдил е присъдата в останалата част. Съдебното производство пред Врачанския окръжен съд е протекло по реда на гл.ХХVІІ от НПК, като подсъдимия е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил, да не се събират доказателства за тях. Настоящият съдебен състав констатира неправилно приложение на материалния закон, което следва да бъде отстранено с прилагане на закон за по-леко квалифицирано престъпление. Независимо че производството се развива по протест на прокурора и жалба на частните обвинители, разпоредбата на чл.347, ал.2 от НПК възлага на касационната инстанция при наличие на основанията по чл.348, ал.1 от НПК служебно да измени необжалвания от подсъдимия съдебен акт. В рамките на възприетата и неоспорена фактическа обстановка, въззивният съд е направил погрешен правен извод. В мотивите на решението при изложение на събитията, непосредствено последвали пътния инцидент и при обсъждане на гласните доказателствени средства, съдът е приел за установено, че подсъдимият веднага е отишъл при автомобила на пострадалите и е направил опити да им помогне. Към този момент смъртта на Н. вече е била настъпила, а С. и К. били живи. Съдът е възприел твърдението на В., че ги е пръскал с вода и е къртил седалките, които ги притискали, кредитирани са показанията на свидетелите С. и С., че е искал да окаже първа помощ. Преди да пристъпи към индивидуализацията на наказанието, САС изрично е подчертал, че фактът на оказване помощ на живите пострадали лица от подсъдимия е „еднопосочно установен“. Счел е, че това обстоятелство следва да бъде преценено само като смекчаващо, но не и като основание за по-лека квалификация, поради настъпването на смъртта на едно от пострадалите лица още на местопроизшествието. Този извод е неправилен. Разбирането, прието с ППВС № 6/69г., че ако пострадалите са повече от едно лице, за приложение на намалената отговорност по чл.343а от НК деецът следва да е оказал помощ на всички, е изоставено още с ППВС № 1/83г. и от тогава съдебната практика е константна по въпроса, че изискването помощта да е била необходима е изпълнено винаги, когато измежду пострадалите има жив човек. Действителният смисъл на закона е деецът да действа според възможностите си за намаляване вредите от виновното му поведение. Като съд по правото, ВКС следва да упражни правомощието си към установеното от инстанциите по фактите да приложи правилно материалния закон и да преквалифицира деянието. С оглед изложеното, при обсъждане на доводите в касационната жалба и протест за явна несправедливост на наложеното наказание, следва да се съобрази обстоятелството, че в санкционната си част нормата на чл.343а, ал.1, б. „г“ от НК предвижда лишаване от свобода за срок от две до десет години. С оглед задължителното приложение на чл.58а от НК, наказанието лишаване от свобода за три години е наложено, след като съдът е преценил за справедливо лишаването от свобода за срок от четири години и шест месеца. Този извод се споделя и от касационната инстанция. Така определеното наказание надвишава с две години и половина специалния минимум, следователно е съобразено с изтъкнатите в протеста и жалбата данни за обществената опасност на деянието и дееца. Основателно е искането да бъдат ценени като отегчаващи обстоятелства двете нарушения и завишения обем на вредоносните последици. Въззивният съд неправилно е приел, че те са взети предвид от законодателя при определяне по-тежката санкция за квалифицирания състав. Когато обстоятелствата, осъществяващи отделните елементи на престъплението по своя брой или тежест превишават необходимото за съставомерност на деянието, следва да се отчитат като отегчаващи такива. В конкретния случай е достатъчно и едно нарушение на правилата за движение, което да е в причинна връзка с резултата, а В. е допуснал две – предприемане на обратен завой на неразрешено за целта място и непропускане на ползващ се с предимство участник в движението. За да се приложи по-тежката квалификация е достатъчно да е настъпила смърт на повече от едно лице, а в конкретния случай е пострадало и трето лице, чиито увреждания осъществяват медико-биологичната характеристика на две средни телесни повреди. Друго отегчаващо вината обстоятелство е наличието на минали нарушения на ЗДвП, допускани от подсъдимия. Апелативният съд ги е съобразил като такива, но правилно е отказал да им признае значителна относителна тежест. От фигуриращите в справката данни за нарушения, с оглед презумпцията за невинност, действаща и в административно-наказателния процес, следва да бъдат обсъждани само тези, които са установени с влезли в сила наказателни постановления. Анализът на справката сочи, че за последните десет години В. е допуснал четири такива нарушения, което действително не го определя като изключително дързък системен нарушител, предвид обстоятелството, че професията му предполага много по-интензивно и продължително управление на МПС в сравнение с останалите водачи. Неоснователно е възражението срещу становището на съда, че част от нарушенията /в раздел „фишове“ от справката/ не са тежки. Така направената преценка намира опора в принципа, че тежестта на санкцията е отражение на тежестта на нарушението, а според ЗДвП нарушенията, за които е възможно да бъде съставен фиш се отличават с това, че за тях не се предвижда отнемане на СУМПС или контролни точки, а глобата следва да бъде в минимален размер. Неоснователно е възражението, че двете съдебни инстанции са приели форма на вината самонадеяност, което обстоятелство също следва да се отчита като отегчаващо. Първоинстанционният съд е посочил, че В. не е искал или допускал настъпването на резултата, но е бил длъжен да го предвиди, което кореспондира с престъпна небрежност. Във въззивното решение е прието, че формата на вината е самонадеяност, но този извод е аргументиран с това, че подсъдимият е съзнавал забраната, но се е надявал, че ще успее да извърши маневрата. Така формулираният аргумент разкрива неправилно тълкуване на материалния закон и не би могъл да обоснове отегчаване на отговорността. Вината следва да бъде разглеждана като отношение към престъпния резултат, а не към нарушението на ЗДвП, което само по себе си може да е и умишлено. За да е налице самонадеяност, деецът следва да е съзнавал опасността от сблъсък с автомобила на пострадалите, но субективно да е бил уверен, че ще го избегне, а не да е съзнавал забраната за обратен завой, който въпреки нея би могъл да извърши. Чистото съдебно минало, критичното отношение към извършеното и трудовата ангажираност на подсъдимия правилно са преценени като смекчаващи обстоятелства, които съпоставени с отегчаващите дават основание за извод, че определеното наказание не е явно несправедливо. Приложението на чл.66, ал.1 от НК също не е довело до явна несправедливост на наказанието. Преценката на съда, че по отношение на В. целите по чл.36 от НК ще бъдат успешно изпълнени и без да се налага да търпи ефективно наложеното му наказание, е правилна. Става въпрос за лице, което с поведението си след осъществяване на деянието, както и с позицията си в хода на наказателното производство е демонстрирало пълно осъзнаване на вината, разкаяние и готовност за поправяне. При наличие на останалите законови предпоставки, най-тежката форма на държавна репресия не следва да се прилага, ако превъзпитателното въздействие би могло да се постигне и с други инструменти, каквито са условното осъждане и определянето на максимален изпитателен срок. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.2 от НПК, съдът Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 535 от 04.12.2017г., постановено по ВНОХД № 667/2017 г. на Софийски апелативен съд, като преквалифицира деянието в такова по чл.343а, ал.1, б. „г“, вр. чл.343, ал.3, б.“б“, вр. ал.4, вр. ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.