Р Е Ш Е Н И Е
№ 102
гр.София, 24.06.2021г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 3832/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Й. Д. К. и Н. В. К., чрез адвокат Н. Б., с вх. № 22895/25.07.2019 г. срещу въззивно решение № 763/21.06.2019 г., постановено от Варненски окръжен съд по гр.д. № 928/2019 г. и с вх. № 7372/04.03.2020 г. против решение № 117/03.02.2020 г., постановено по същото дело, по реда на чл. 247 ГПК (непрецизно индивидуализирано в касационната жалба).
Касационно обжалване е допуснато с определение № 803/17.12.2020 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Н. П. Г. предявил по реда на чл. 422 ГПК частичен иск за установяване в отношенията с Й. Д. К. и Н. К., че последните солидарно му дължат 10 204 лв. – получена от тях на отпаднало основание по развален предварителен договор за покупко-продажба, както и лихва за забава, считано от 30.03.2018 г., за които има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4718/2018 г. по описа на ВРС.
Първостепенният Варненски районен съд отхвърлил исковете, защото приел, че задължението е за връщане на получени пари в евро, а не в лева, както са претендирани в исковата молба и, поради това, намерил претенцията за неоснователна. В диспозитива е отбелязано, че искът се отхвърля срещу двамата ответника, без уточнение дали солидарно или разделно, за сума от 10 204 лв., представляваща част от общо дължимото вземане в размер на 35 204 лв. и с посочена левова равностойност на 18 000 евро.
Въззивният съд с решение № 763/21.06.2019 г. по гр.д. № 928/2019 г., като се позовал на указанията в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, отменил това на районния съд, и уважил иска за 5 217,22 евро, като приел, че дългът е в тази валута. В същото време, в диспозитива посочил, наред със сумата в евро, още и дължимия размер в левова равностойност от 10 204 лв. (не е ясно по курса на коя банка и към кой момент), представляваща част от общо дължимото вземане в размер на 35204 лв. (отново е посочени, като левова равностойност на 18 000 евро). Въззивният съд в диспозитива също няма указание, че сумата се дължи солидарно от ответниците.
С определение № 394/12.11.2019 г. касационната инстанция е върнала делото на въззивната с указания да провери служебно допусната ли е очевидна фактическа грешка или неяснота, отстранима чрез тълкуване и, съответно за предприемане на действия по чл. 247 или чл. 251 ГПК. В определението на ВКС е посочено, че не е ясно според постановеното от съда в диспозитива каква е отговорността на ответниците (длъжници) - обща или солидарна, нито какъв е размерът на установения със съдебното решение дълг – посочени са едновременно суми в евро и в лева, а както е и изрично изяснено в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС стойностите могат да се различават с оглед момента към който се прави съответното преобразуване на валутата, а и зависи от курса на избраната банка. Следват разяснения във връзка с цитираното тълкувателно решение.
Въззивният Варненски окръжен съд е постановил решение № 117/03.02.2020 г. по реда на чл. 247 ГПК и е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в по-рано постановеното въззивно решение, като уточнил изрично в диспозитива, че сумата, която е присъдена е в лева - 10204 лв., по частично предявен иск и, че тя се дължи солидарно от Й. К. и Н. К..
По касационна жалба вх. № 22895/25.07.2019 г.:
Касаторите Й. Д. К. и Н. В. К. излагат касационни доводи за недопустимост, а още и за неправилност на въззивно решение № 763/21.06.2019 г. поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По същество единственото оплакване е свързано с твърдение за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила – произнасяне по непредявен иск, съответно разглеждане на претенция, изменена за първи път във въззивното производство. Ищецът предявил иск относно парична сума в лева, недопустимо изменил иска си във въззивното производство, като посочил сума в евро. Въззивният съд уважил иска в посочената валута, с посочена левова равностойност. Искат отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което исковете да се отхвърлят.
По касационна жалба вх. № 7372/04.03.2020 г.:
Касаторите Й. Д. К. и Н. В. К. твърдят неправилност на решението по чл. 247 ГПК. По същество не излагат нито едно твърдение за неточно приложение на чл. 247 ГПК – че не е било налице допусната очевидна фактиечска грешка от въззивния съд при постановяване на първоначалното решение. Оплакванията са по същество на произнасянето – не може да се присъжда сума във валута, щом тя не е била заявена в исковата молба, като се позовава на разрешенията, дадени в ТР № 4/29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Насрещната страна Н. П. Г. е депозирал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК по първата касационна жалба, в която са изложени единствено съображения във връзка с допускането на касационно обжалване. Становище по съществото на касационните жалби не е изложено до даване ход на устните състезания по настоящото дело.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
От фактическа страна, Варненският окръжен съд установил, че между К., като продавачи и Г., като купувач, е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2008 г. с нотариална заверка на подписите от 07.05.2008 г., по силата на който К. са се задължили да продадат на Г. апартамент със застроена площ 60 кв. м., трети етаж, подлежащ на построяване в жилищна сграда и едно паркомясто, находящи се в [населено място], СО Пчелина, УПИ І с пл. н. № 494 в кв. 26 по плана на СО Пчелина, с площ от 800 кв. м., който подлежи на конкретизация за етажност и граници с допълнителен анекс при получаване на разрешение за строеж за сумата от 36 000 евро, определена като 600 евро за един кв. м. Страните са уговорили 25% от стойността на апартамента, представляваща 9 000 евро да се плати при подписване на договора. С анекс от 29.03.2013 г. К. са се задължили да продадат на Г. апартамент №..., находящ се в жилищна сграда в [населено място], м. "П...." в УПИ ...., с пл. сн. № ...., в кв. .... по плана на СО "П.", на трети етаж, с площ 55 кв. м., състоящ се от входно антре, дневна с кухня, баня -тоалетна, дрешник, спалня, тераса, при определени с анекса граници, както и 7.0675 % ид. ч., равняващи се на 9.45 кв. м. ид. ч. от общите части на сградата и съответните ид. ч. от правото на строеж върху гореописаното дворно място. На 07.05.2008 г. Н. Г. е извършил валутен превод на стойност 9 000 евро от своя сметка към сметка на Н. К., с основание на превода “предварителен договор за продажба на недвижим имот“, на 01.04.2013 г. – още 9 000 евро. На 21.11.2014 г. правото на строеж за апартамент № 10 е било придобито чрез публична продан от трето за делото лице – С. П. П.. С нотариална покана от 09.02.2018 г. Г. е уведомил К., че разваля сключения предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2008 г., допълнен с анекс от 29.03.2013 г. и прави искане да му бъде възстановена сумата от 18 000 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2014 г. На 20.02.2018 г. нотариусът е удостоверил отказ Н. К. да получи поканата. От правна страна съдът приел, че Г. е изпълнил задълженията си да плати посочените по-горе суми, а К. не са изпълнили задължението си да прехвърлят на Г. по нотариален ред правото на строеж върху ап. 10. Приел също, че предварителният договор е надлежно развален, а това обуславя и основателност на претенцията за връщане на платените от Г. суми на отпаднало основание.
Касационното обжалване е допуснато за проверка очевидната неправилност на въззивно решение № 763/21.06.2019 г., постановено от Варненски окръжен съд по гр.д. № 928/2019 г., поправено с решение № 117/03.02.2020 г., относно противоречие между мотиви и диспозитив, което не е отстранено по реда на чл. 247 ГПК, а напротив, е стабилизирано, както и относно противоречието със задължителните указания в ТР № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС и ТР № 2/1997 г. ОСГК ВКС при постановяване на крайния резултат по материалноправния спор.
С исковата молба е предявена частично претенция по реда на чл. 422 ГПК за вземане в евро, поискана в лева. Въззивният съд изложил съображения, че парите имат номинална стойност, че щом задължението е възникнало в определена валута, дължи се връщане в същата валута и, че съдът не е обвързан от предпочетената от ищеца валута. В същото време в диспозитива преди поправката, е посочил едновременно две суми – и в евро и в лева. Така, на практика, сам е определил размера в лева на дълга и то към момент, различен от датата на изпълнението. От друга страна, посочените суми в две различни валути, сочи на два различни размера на признатото от съда задължение. След извършената поправка по реда на чл. 247 ГПК, дължимата според диспозитива сума е една, но не съответства нито по размер, нито по валута на тази според мотивите на съдебния акт. Налице е противоречие между изложеното в мотивите на въззивния съд и диспозитива, дори и след поправянето му по чл. 247 ГПК, което обуславя извод за необоснованост в изводите, като несъответстващи на правилата на логиката.
Крайният резултат е и противен на закона – чл. 20а ЗЗД и чл. 29 ЗБНБ. Заключението, че ответниците следва да бъдат осъдени да платят в лева дълг, който съдът е установил, че съществува и, че се дължи в друга валута (евро) противоречи на разясненията, дадени в две тълкувателни решения. В ТР 2/1997 г. ОСГК ВКС са дадени указания, че парите имат номинална и курсова стойност. Номиналната е тази, която е отбелязана върху самите тях, а курсова – която те имат в съотношение с друга монетна единица. Първата е абсолютна величина, докато курсовата зависи от валутния пазар и е различна във времето. Съдът се произнася относно валутата, която действително се дължи, според уговореното, когато то не е противно на закона, и при липса на валоризационна клауза. Забавата в изпълнението не променя вида на дължимата монетна единица. В ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС е допълнено, че с присъждане на левовата равностойност на паричното задължение е възможно да бъдат засегнати значително интересите на длъжника. Валутните курсове са изражение на пазарното съотношение между различните парични единици. Те зависят както от основополагащи пазарни фактори, така и от поведението на участниците на пазара. Обменният курс установява количествена връзка между различните валути и то към точно определен момент. Той е променлива величина, която може да се измени радикално в периода между поемане на задължението за плащане в определена валута и момента на неговия падеж. Поради неговата променливост задълженията, поети в една валута не могат да се заместват, като се преобразуват в задължения в друга валута без съгласие на страните по договора. Когато при сключването на договора страните уговарят да получат плащане в една валута, те са постигнали съгласие на падежа да получат плащането в същата валута, като държат сметка за принципа на номинализма и с цел да елиминират риска в случаи на неблагоприятна промяна на обменните курсове. Отсъствието на връзка между стойността на различните валути като всеобща мярка за стойност, от една страна, и непрекъснатите (и непредвидими от страните по един договор) промени в техния обменен курс, изключва присъждането от съда на дължимото в една чуждестранна валута в нейната равностойност в лева към определен момент. От разпоредбата на чл.20а ЗЗД следва, че договорът не може да бъде изменен от друго лице или орган на власт, в т.ч. и от съда, освен при наличие на основания за това, предвидени в закона. Съдът не може да присъди на ищеца дължимите по договора суми в чуждестранна валута в лева, като определена левова равностойност по централния курс на БНБ, защото последният не обвързва страните по облигационното правоотношение. Валутният курс е цената на паричната единица на една страна, изразена в паричната единица на друга страна. В България той не е нито административно определен, нито може да бъде определян едностранно от едната от страните по правоотношението или от съда. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Валутния закон, Българската народна банка котира ежедневно курсовете на отделни чуждестранни валути към лева, които се ползват за счетоводни и статистически цели. Обявеният в чл. 29 ЗБНБ фиксиран курс на еврото към лева се отнася и намира приложение само в отношенията между БНБ, в качеството и на централна банка, от една страна, и физическите и юридическите лица, от друга страна. Единствено за централната банка възниква задължението да поддържа пълна конвертируемост на лева към еврото като резервна валута по фиксиран в ЗБНБ курс. Всички останали правни субекти не са адресати на тази разпоредба, поради което могат свободно да уговарят курса на еврото към лева. Следователно котираните и обявени от БНБ курсове (фиксиран към еврото и плаващ към други валути) са приложими само за счетоводни и за статистически цели, като няма основание за прилагането им в облигационните отношения, по които централната банка не е страна, освен в случаите, когато законът или договорът препращат към тях
Кредиторът - ищец не може едностранно да определя и да търси левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута, вкл. по курсовете по чл. 12, ал. 1 ВЗ и чл. 29 ЗБНБ. След като плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът не може да присъди левовата й равностойност. В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало (чл.6, ал. 2 ГПК), защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. Длъжникът вече може да погаси, както в определената според договора, така и в друга парична единица, но по курса към уговорената, определен за деня на изпълнението.
Касационното оплакването за недопустимост на въззивното решение е неоснователно, защото въззивният съд не се е произнесъл по друг иск. Не е допуснато и процесуало нарушение чрез прието изменение на иска във втора инстанция. Крайният акт, според решението по чл. 247 ГПК, постановен от въззивната инстанция, е решение, с което е уважен иск в лева, както е и предявен. От друга страна, присъждането на сума във валута, различна от посочената в исковата молба не съставлява изменение на иска, нито произнасяне по нещо различно от поисканото, както стана ясно от разясненията по-горе. Съдът е задължен и служебно, независимо от становищата на страните, да се произнесе във валутата, която действително се дължи. Така не се нарушава диспозитивното начало, защото не променя предмета на спора – не се присъжда нещо друго, а същата стойност; не се отразява и на съдържанието на спорното право, тъй като се претендира паричен еквивалент за стойност.
Основателно е възражението на касатора срещу присъдената сума в лева, но не и доводът, че само, защото ищецът търси присъждане на сума във валута, различна от дължимата, искът е неоснователен.
Решението е неправилно, като необосновано и противно на материалния закон, поради което следва да бъде касирано и спорът разрешен от състава на Върховния касационен съд.
В случая, ответниците дължат солидарно връщане на полученото по разваления договор, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (на отпаднало основание). Задължението е за престиране на евро и тази уговорка не е противна на закона. Тогава, дължи се връщане на парична сума в уговорената валута. Липсва валоризационна клауза по договора в смисъл, че се дължи левова равностойност на евро към датата на падежа. Само тогава, курсовата стойност на лева ще се определя към датата на настъпване на падежа и именно това е паричната единица, която ще следва да бъде присъдена (в този см. са и разясненията в т. 4 на ТР 2/1997 г. ОСГК ВКС).
Както е разяснено по-горе, съдът следва да присъди заплащане на паричното задължение в дължимата валута, независимо от търсеното според исковата молба – това не се отразява на съдържанието на спорното право, тъй като се претендира паричен еквивалент за стойност.
Л. равностойност по курса на БНБ, и то към момента на подаване на исковата молба, е от значение за цената на иска, съответно за определяне на родовата подсъдност и размера на дължимата държавна такса.
В случая, даденото от ищеца по разваления договор е сума от 18 000 евро. Искът е предявен по реда на чл. 422 ГПК като частичен за левова равностойност от 10 204 лв. Сумата във валута, за която е сезиран съдът, се определя по курса на БНБ към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 30.03.2018 г. Курсът на БНБ за лева към евро е фиксиран и е 1 лев за 0.511292 евро), което означава, че съдът е сезиран с искане за 5 217,22 евро.
Искът е предявен след възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и е установителен – относно съществуване на вземането, за което тя е издадена. В заповедта, при изложените обстоятелства, предмет и на исковото производство, съдът е постановил заплащане на левова равностойност – 10 204 лв. главница. Диспозитивът на заповедта следва да бъде поправен служебно от районния съд по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК. Както стана ясно вече, не се касае за различна претенция, разгледана от исковия съд относно връщане на дадена на отпаднало основание сума в евро, спрямо заповедта, издадена по чл. 410 ГПК - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от заявителя/ищеца (ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС).
При частично предявено вземане, съдът преценява дали и колко дължи ответникът, т.е. изследва цялото задължение. В диспозитива се произнася до размера на частично предявеното, но не и тя част от каква сума е (в цифрово изражение). Това е така, защото досежно размера на цялото вземане не се формира сила на присъдено нещо и при последваща претенция за разликата, съдът сам формира извод за това дължи ли се над вече присъденото по частичния иск и колко.
Няма спор, че ответниците по настоящия спор са изпаднали в забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.03.2018 г. и претенцията да се заплати обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от тази дата до окончателното издължаване е също основателно.
Те трябва да възстановят и сторените от ищеца съдебноделоводни разноски - 204 лв., сторени в заповедното производство, 408,24 лв. общо в първа и въззивна инстанция, или общо 612,24 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 763/21.06.2019 г., постановено от Варненски окръжен съд по гр.д. № 928/2019 г., поправено с решение № 117/03.02.2020 г.и и вместо него ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. П. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], бл. А, ет. 2, ап. 3, че Й. Д. К., ЕГН [ЕГН] и Н. В. К., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 5, ап. 13, солидарно му дължат 5 217,22 евро, като част от неизпълнено задължение за връщане на платена сума по развален предварителен договор за покупко-проджаба на недвижим имот от 30.04.2008 г., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.03.2018 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4718/2018 г. по описа на Варненски районен съд.
ОСЪЖДА Й. Д. К., ЕГН [ЕГН] и Н. В. К., ЕГН [ЕГН], солидарно да заплатят Н. П. Г., ЕГН [ЕГН], сумата в размер на 612,24 лв., от които – 204 лв. съдебноделоводни разноски, сторени в заповедното производство и 408,24 лв. общо в първа и въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|