Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди * обезщетение за неимуществени вреди * доказателствени средства * незаконно обвинение


6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 388

гр.София, 02.12.2013г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1030/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба на С. Й. П. срещу въззивно решение № 272/21.06.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 498/2012 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение №740/10.06.2013 г. по въпросите дали съдът може да разгледа иска, като го квалифицира по различен начин от ищеца и какви неимуществени права, блага или правнозащитими интереси подлежат на обезщетяване по чл. 2 ЗОДОВ, как и с какви доказателствени средства се доказват неимуществените вреди от повдигане на незаконно обвинение.
По първия въпрос, в представените към изложението съдебни решения № № 1162/1996 г. на IV ГО на ВС по гр.д. № 2530/1995 г., № 262/2006 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 1361/2005 г., № 060/2003 г. на ГО на ВКС по гр. д. № 38/2003 г., № 135/2001 г. на V ГО на ВКС по гр.д. № 949/2001 г., № 2365/2006 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 1490/2004 г., № 1030/2001 г. на V ГО на ВС по гр.д. № 2163/2000 г. и № 1724/2001 г. на V ГО на ВС по гр.д. № 250/2002 г., е прието, че съдът не е обвързан от сочената в исковата молба и поддържана от страните правна квалификация.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилно това разрешение, тъй като съдът, като изхожда от фактите и обстоятелствата, съставляващи основание на иска, е длъжен да издири относимата материалноправна норма и да я приложи към установената фактическа обстановка. Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран (очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен, след надлежно заявени искания), но сам подвежда под приложимата правна норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Променената позиция на ищеца, в хода на исковия процес, относно приложимата към спорното правоотношоение материалноправна норма, не е изменение на иска. Съдът, и без подобно уточнение от страните, сам, с оглед потърсената защита и обстоятелствата по делото, се произнася на основание относимата към казуса правна норма.
По въпросите какви неимуществени права, блага или правнозащитими интереси подлежат на обезщетяване по чл. 2 ЗОДОВ, как и с какви доказателствени средства се доказват неимуществените вреди от повдигане на незаконно обвинение, съставът на Върховния касационен съд приема следното:
Обезщетението в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на вреди от непозволено увреждане. Неимуществените вреди се изразяват в накърняването на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Това са нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице.
При търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ЗОДОВ съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Когато се твърди причиняване на болки и страдания, над обичайните за такъв случай, или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца. Допустими са всички доказателствени средства, а в случаите, когато е необходимо да се ползват специални знания, се допуска съответната съдебна експертиза.
По касационните оплаквания:
К. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради ограничително тълкуване на чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, както и поради отказ на съда да обсъди право на обезщетение по чл. 5, т. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. Прави се още оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото и необоснованост в извода за липса на причинноследствена връзка между обвинението и заболяването параноидна шизофрения, причинена от стреса от наказателното преследване. Излагат се и съображения за формален подход на съда при установяване на вреди, които по правило настъпват при всяко наказателно разследване; позоваване на некомпетентно заключение по съдебномедицинска експертиза, отказ да се установят релевантните обстоятелства чрез допускане на тричленна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза.
Ответникът по касация излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира следното:
С. Й. П. е предявил против П. иск за сумата от 1 000 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян шок от повдигнато против него обвинение за тежко умишлено престъпление, отразило се негативно върху имиджа и доброто му име, довело до спиране на адвокатските му права и невъзможност да упражнява професията си, обостряне и хронифициране на заболяването му - параноидна шизофрения и инвалидизирането му; невъзможност да има нормален живот и семейство. Търси и компенсаторно обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2006 г до окончателното й изплащане.
Исковете са отхвърлени.
Въззивният съд приел за установено, че по повод подадена до Районна прокуратура - П. жалба против П. П. и С. П. е разпоредено образуването на предварителна проверка на основание чл. 191 от НПК, която да установи дали уличените лица са възбудили и поддържали заблуждение у трето лице относно действителното предназначение на получаваните от него суми с цел да набавят за себе си имотна облага и дали са му причинили имотна вреда, действайки като пълномощници в кръга на пълномощията си, което е престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. В хода на проверката са снети обяснения от няколко лица, след което преписката е била изпратена в Районна прокуратура - П. с мнение за образуване на наказателно производство по чл. 209 от НК и по чл. 319 от НК срещу П. П. и С. П.. Преписката е връщана за допълнителна проверка; с разпореждане от 05.03.2001г. е наредено започването на полицейско производство /дознание/ срещу П. П. и С. П. за това, че през 1999 г., с цел да набавят за себе си имотна облага, са възбудили и поддържали у трето лице заблуждение относно действителното предназначение на получаваните от него суми и с това са му причинили имотна вреда, действайки като пълномощници в кръга на пълномощията си. С постановление от 12.12.2001 г. на уличения С. П. е определена мярка за неотклонение „подписка". С П. - П. от 02.04.2001 г. наказателното производство е спряно поради здравословното състояние на С. П., който страда от шизофрения и се намира на лечение, както и поради това, че П. П. е извън страната. С постановление от 17.06.2005 г. производството е възобновено и преобразувано като следствено дело № 935/2005 г. В хода на същото е установено, че П. П. е починала на 12.06.2002 г. в Италия. Поради това, а също и с оглед заболяването на С. П., с постановление от 02.03.2006 г. на Районна прокуратура П., на основание чл. 180, чл. 237, ал. 1, т. 1 от НПК и чл. 23, ал. 1, т. 5 от НПК, е прекратено наказателното производство.
Въззивният съд е приел, че не е осъществена хипотеза по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ /преди изменението ДВ бр. 98/2012 г./, нито е доказано причиняването на описаните в исковата молба вреди в неимуществената сфера на ищеца. Посочено е, че съдът има правомощия да се произнесе само и единствено по иска, с който е сезиран, а той е определеният от ищеца - чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, като не следва да се обсъжда искането на страната за приложение на друг закон, различен от ЗОДОВ, защото по този начин ще се стигне до произнасяне по непредявен иск
Обсъдени са съдебномедицински заключения и свидетелски показания за здравословното състояние на С. П., като съдът направил заключение, че не може да се установи по безспорен начин обостряне и хронифициране на заболяването параноидна шизофрения в резултат на наказателното преследване. Не е ясно дали според съда, в резултат на образуваното наказателно производство, е накърнено още и доброто име на С. П., спрени са адвокатските му права, той е изпитвал ли е притеснения от повдигнатото обвинение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че във въззивното решение разгледаните по-горе правни въпроси, са разрешени в противоречие с дадения отговор по чл. 290 ГПК.
Независимо от това, решението като краен резултат е правилно.
Законосъобразно е заключението, че не е осъществена хипотезата на чл. чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ /преди изменението ДВ бр. 98/2012 г./, която ангажира отговорността на държавата в случаите на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
В случая, нито една от изчерпателно изброените хипотези не е налице. Законът е специален, нормите са санкционни и не могат да се тълкува разширително.
Наказателното производство срещу С. П. е прекратено, но не защото деянието не е извършено от него, нито поради това, че извършеното деяние не е престъпление, а поради това, че след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта.
В тази хипотеза не е налице и поддържаното от страната нарушение на чл. 5, т. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/.
Следва да се посочи, че в исковата молба няма каквито и да са твърдения за нарушено право на свобода и сигурност по смисъла на чл. 5 от Конвенцията /изложение на факти, които да попадат в приложното поле на цитираната норма/, за да се поддържа искане съдът да разгледа наличие на основание за обезщетение по чл. 5, т. 5 от Конвенцията. Ако такива бяха изложени, независимо дали страната се е позовала на Конвенцията или на друга правна норма, съдът е следвало да ги разгледа, като се произнесе съобразно приложимата правна норма. Както стана ясно, подобно основание не е въведено – цитиране на правна норма не е равнозначно на основание на иска. Нещо повече, не само, че твърдения, обуславящи обезщетение по чл. 5, т. 5 от Конвенцията, са извън очертания по надлежен начин предмет на иска, но по делото няма каквито и да са доказателства, че С. П. е бил арестуван или лишен от свобода. Само в този случай и, ако се установи, че ареста или лишаването от свобода на ищеца е било извършено в нарушение на изискванията по чл. 5, т. 1- 4 от Конвенцията, може да се търси обезщетение по чл. 5, т. 5 от Конвенцията.
И накрая, настоящият състав намира, че в случая отговорност от Прокуратурата на Република България не може да се търси и на основание общите правила на деликта. Действията на служителите на Прокуратурата не са противоправни, а във връзка с данни и повдигнато, по правилата на НПК, обвинение против С. П. за извършване на престъпно деяние. В този смисъл, каквито и евентуални вреди в личностен или имуществен план да е претърпял обвиняемият, не може да търси деликтно обезщетение.
За пълнота на изложението, следва да се посочи, че отговорността по чл. 49 ЗЗД няма как да се ангажира в случая и поради установено по реда на чл. 124 ГПК, че С. П. не е извършил престъплението, за което е бил обвинен по прекратеното производство. В исковата молба, която очертава предмета на спора, нито по друг надлежен ред по ГПК, не са въведени твърдения, че С. П. не е извършил деянието, съответно, че то не е съставомерно по НК. Подобни доводи няма и в касационната жалба, която пък очертава рамките на касационното обжалване.
В заключение, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение


Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 272/21.06.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 498/2012 г.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: