23 Р Е Ш Е Н И Е №.170 София, 16.03. 2021г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1901 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по 1/касационна жалба на М. В. В. срещу решение № 2946 от 13.12.2018г. по т.д. № 833/2018г. на САС, ТО, 3 състав в частта, в която е потвърдено решение № 6655 от 04.10.2017г. по гр.д. № 2545/2015г. на СГС, І ГО, 19 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от касаторката против „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и чл.34 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за банков кредит HL41 242/31.07.2008г. поради противоречие със закона – ЗЗД и добрите нрави и връщане на даденото по него, и 2/ касационна жалба на „Юробанк България“ АД, представлявано от адв. С. В. – Г. и адв. М. К., срещу същото решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е прогласена за нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД по иск на М. В. Опълченова /В./ против „Юробанк България“ АД като противоречаща на чл.143, т.3 ЗЗП клаузата на чл.6, ал.2 от договор за банков кредит HL41 242/31.07.2008г. в частта на израза „швейцарски франкове“ и „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на М. В. Опълченова на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 7 759,59 лева – надвзети валутни разлики в периода 01.03.2010г. – 10.10.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2015г. до окончателното й изплащане. Касаторът М. В. В. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от нея част е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи, че в договора няма уговорка между страните, че валутата на кредита е евро, нито такава може да се извлече чрез тълкуване на договора, поради което противният извод на въззивния съд е необоснован и незаконосъобразен. Счита, че решението е недопустимо и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като никоя от страните по делото не твърди да е уговорено задължение на кредитополучателя в евро. Позовава се на практиката на СЕС, според която, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, националният съд не може да допълни договора и чл.6, параграф 1 от Директива 93/13 не може да се разбира като позволяващ на националния съд да измени съдържанието на съответната клауза, вместо просто да не я приложи спрямо потребителя. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че нито една от оспорените като нищожни договорни клаузи не е от такъв интензитет, че да рефлектира върху действителността на договора и възможността същият да бъде доведен до край, като твърди, че процесната клауза на чл.6, ал.2 е част от основния предмет на договора и урежда основна престация по него, която сама по себе си го характеризира. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил релевираната от нея недействителност на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.22, ал.1 относно валутата на кредита, на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 относно възможността банката едностранно да променя лихвата, и на клаузи от четири допълнителни споразумения, предвиждащи капитализиране на възнаградителни лихви и повторното им олихвяване със същия вид лихва, и не е разгледал значението им в тяхната съвкупност за възможността да се запази действието на договора, без тези клаузи да са обвързващи потребителя. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените от нея главни искове, а при условията на евентуалност – да бъде оставено в сила въззивното решение в частта, в която са уважени предявените евентуални искове по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55 ЗЗД. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба на ищцата. Поддържа, че в касационната жалба за първи път е направено твърдение за нищожност на клаузата на чл.1, ал.1 от договора и поради това същото е недопустимо. Счита за невярно твърдението на касаторката– ищца, че никоя от страните по делото не твърди да е уговорено задължение на кредитополучателя в евро и поради това е неоснователно оплакването за нарушаване на принципа на диспозитивното начало. Излага съображения за неоснователност на твърденията за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон в обжалваната от касаторката част от решението. Моли решението в частта, в която са отхвърлени главните искове, да бъде оставено в сила. Касаторът – ответник по предявения иск, „Юробанк България“ АД излага оплакания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въпреки ясната клауза на чл.1, ал.1 от договора, която не е оспорвана и чието логическо продължение е чл.6, ал.2, въззивният съд лаконично и произволно е потвърдил незаконосъобразния извод на първоинстанционния съд, че всъщност ищцата е уговорила и й е отпуснат кредит, който тя е усвоила не в швейцарски франкове, а в евро, без да се съдържа такава уговорка и без дори да се споменава валутата евро. Твърди, че в нарушение на чл.145, ал.1 и чл.146, ал.2 ЗЗП при преценката дали оспорената клауза на чл.6, ал.2 от договора в частта й на израза „в швейцарски франкове“ от договора за кредит е неравноправна въззивният съд не е съобразил конкретните обстоятелства към момента на сключване на договора и обстоятелството, че клаузата е индивидуално договорена. Навежда твърдения за необсъждане на доводите му и липса на мотиви въз основа на какви доказателства е прието, че оспорената клауза не е индивидуално договорена, нито защо е неясна и неравноправна. Моли решението в обжалваната от него част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени. Постъпил е отговор от М. В. В. на касационната жалба на „Юробанк България“ АД, с който я оспорва, като излага подробни съображения за нейната неоснователност и за правилност на изводите на въззивния съд. С определение № 466 от 09.07.2020г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос: „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (щвейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, и кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната (евро) и в коя валута се дължи връщането на кредита?” Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, че на 31.07.2008 г. между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 41242/31.07.2008 г., въз основа на който съгласно чл. 1 банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 51 000 евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на средствата. Посочил е, че според чл. 2 разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя в банката, като по смисъла на ал. 3 от договора усвоеният кредит от тази сметка се превалутира служебно от банката в евро по търговския курс „купува“ на банката за съответната валута, в деня на усвояването. Въззивният съд е обсъдил клаузата на чл. 3 от договора относно дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Посочил е, че погасяването на кредита съгласно чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора включва месечни вноски – главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителния план, и се извършва в швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в щвейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по сметките в банката, погасяването на кредита се извършва от банката и в лева или в евро, след служебно превалутиране на тези средства в щвейцарски франкове по курс „Продава“ на банката за щвейцарски франк към лева/евро, за което кредитополучателя с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. В случай че по време на действието на договора банката промени базовия лихвен процент, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което с подписването на договора, кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Въззивният съд е обсъдил клаузата на чл. 21 от договора, предвиждаща право на кредитополучателя да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в щвейцарски франкове, съответно в лева/евро при посочени условия, както и на чл. 23, с която кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на щвейцарския франк към българския лев, както и превалутирането на кредита по чл. 21 от договора, може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да поеме всички вреди /включително пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Въззивният съд е приел, че с допълнителни споразумения към договора, съответно от 19.05.2010 г., 01.06.2011 г., 29.06.2012 г. и 11.09.2013 г., сключени между „Бългерийн Ритейл Сървисиз“ АД по силата на договор за цесия с „Юробанк България“ АД и ищцата са предоговаряни условията по договора, като е увеличавана редовната главница, за сметка на размера на месечната погасителна вноска и годишната лихва. Приел е, че според приетата по делото ССЕ в деня на усвояване на кредита 01.08.2008 г. банката е превела от своя сметка по блокираната сметка на ищцата сума в швейцарски франкове в 13:29:17 ч. Банката не е изплащала на ищцата сума в швейцарски франкове на каса, а на същата дата в 13:30:07 ч. е превела сумата в швейцарски франкове от блокираната сметка, обратно по своя сметка. В същия ден, ответникът е превел 51 000 евро по друга сметка на ищцата в банката, която ищцата е наредила чрез валутен превод за същата сума на Л. К. с основание „покупко – продажба на недвижим имот“. Според констатациите в експертизата, надвзетата от банката под формата на валутни разлики сума за периода от 01.03.2010 г. до 10.10.2014 г. поради увеличението на курса на швейцарския франк и погасяване на кредита в швейцарски франкове или тяхната равностойност, вместо в евро, възлиза на сумата от 7 779,59 лв. Вследствие промяната на курса на швейцарския франк кредитът се е оскъпил със сумата от 146 880, 24 лв., която сума представлява разликата между левовата равностойност на дължимите вноски /главница, лихва и такси за управление/ по курса на БНБ за швейцарския франк към датата на исковата молба и към 01.08.2008 г. Въз основа на заключението въззивният съд е приел, че към 31.07.2008 г. стойността на един франк е била 0.611469 евро цента, а към датата на исковата молба стойността на един франк е 0.9322 евро цента, т.е. повишението на курса е с 52, 45 %, като трайното увеличение на курса на швейцарския франк спрямо еврото започва през октомври 2008г. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката М., според която в банката на ищцата са предложени няколко варианта на кредити, като в онзи период за кредитите в швейцарски франкове условията били по – добри от към ценови параметри, отколкото в евро и лева. Свидетелката правила примерна калкулация каква би била вноската, като на клиента се изяснявало, че швейцарският франк като валута е относително стабилен, но не фиксиран, при което лихвеният процент ще бъде плаващ. При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че ищцата има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и може да се ползва от уредената в закона защита срещу неравноправни клаузи в договора за кредит. С оглед необходимостта от преценката за наличие на предвидените в чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП предпоставки, въззивният съд е приел, че в случая валутата на получения от ищцата кредит е евро, швейцарският франк е използван единствено като една виртуална валута, спрямо която се приравнява задължението на кредитополучателя. В тази връзка е посочил, че според заключението на ССЕ сумата по блокираната банкова сметка на ищцата в швейцарски франкове е преведена формално от банката, тъй като непосредствено след превода, същата е прехвърляна обратно на банката, а получените от кредитополучателя средства за покупката на имот са в евро. Посочил е, че в нито един текст от договора не е посочено на каква сума в щвейцарски франкове се равнява сумата от 51 000 евро, а задължението за погасителна вноска е определяно в евровата равностойност на швейцарски франкове към деня на съответното плащане, по курс, неизвестен за кредитополучателя, при което при всяко покачване на курса на франка спрямо еврото за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове съгласно погасителния план ищцата е внасяла по – големи, не съответни на договореното суми в евро. По този начин от разликите в курса на франка спрямо еврото банката е формирала печалба, съществуваща и получавана успоредно с договорената лихва. Въззивният съд е приел, че тази разлика не е част от основния предмет на договора, нито представлява цена на финансова услуга /т. 59 от решение по дело С – 26/2013 на СЕС/, представлява печалба на банката за сметка на кредитополучателя, защото именно той я заплаща като част от служебно превалутираната анюитетна вноска. Посочил е, че в резултат на това потребителят, без да е търговец, поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя, значително се нарушава във вреда на последния, което съгласно чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите на договора, които го позволяват. Приел е, че в случая това е клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора във вр. с чл. 1 и чл. 2 от договора. Въззивният съд е счел, че е без значение доколко с разпоредбата на чл. 23 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на курса на швейцарския франк може да доведе до повишаване размера на дължимите погасителни вноски, като главното е, че този риск не е разпределен между страните по договора, а се поема и е за сметка единствено от потребителя. Посочил е, че декларацията е фиктивна, дадена е при отсъствието на каквато и да било информираност на потребителя за факторите, които определят курса, по който се извършва превалутирането, и едва ли би могло да се очаква, че потребителят ще сключи договор за кредит в швейцарски франкове, ако беше запознат с възможността за прогресивно нарастване на задълженията му по договора, вследствие на кръстосаното превалутиране евро – лев – франк. Поради това е достигнал до извод, че клауза с подобно съдържание не санира липсата на ясни и прозрачни условия на договора, така като повелява изискването за добросъвестност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Изложил е и съображения за неоснователностна поддържаните от ответника възражения, че предвиденото с чл. 21 от договора право на кредитополучателя да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в лева или евро е адекватна стъпка за защита интересите на длъжника и че измененията във валутния курс на швейцарския франк представляват обективни фактори, за които са приложими предвидените с чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключения. Посочил е, че изключението е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т. е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Приел е, че в случая изложените по – горе съображения досежно политиката на банката да задължи потребителя да понесе всички вреди от настъпването на финансовите рискове, като тези вреди се превръщат в директна печалба за банката, представляват грубо нарушение на правилата за добросъвестност, като в тази връзка се е позовал на определение от 22.02.2018 г. по дело С – 119/ 2017 на Съда на Европейския съюз. Въззивният съд е приел, че съгласно трайно формираната съдебна практика, съответстваща на практиката на Съда на Европейския съюз по тълкуването на чл. 4, §2 от Директива 93/13/Е на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, извън проверката за неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението, в случаите когато тези условия са изразени на ясен и разбираем език. Въззивният съд е приел, че в конкретната хипотеза посоченото изискване не е налице, поради което и клаузата за превалутиране в процесния договор е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства от банката за индивидуално уговаряне на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, затова и не може да се направи извода, че тя е индивидуално уговорена. Изложил е съображения, че при все това нищожността на чл. 6, ал. 2 от договора не обуславя нищожност на целия договор, тъй като той може да бъде изпълняван и без прилагането на процесната клауза, чрез заплащането на дължимите вноски в евро без превалутирането им в щвейцарски франкове. Въззивният съд е приел, че нито една от оспорените от ищцата като нищожни клаузи – тези на чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от основния договор, на чл. 4, чл. 6 и чл. 7 от допълнителното споразумение от 19.05.2010 г., чл. 3, чл. 5 и чл. 6 от допълнителното споразумение от 01.06.2011 г., чл. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 29.06.2012 г. и чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 11.09.2013 г., не е от такъв интензитет, че да рефлектира върху действителността на договора и възможността същият да бъде доведен до край. Посочил е, че клаузите от основния договор са свързани с превалутирането на вноските по кредита и с възможността за едностранно изменение на лихвения процент, таксите и комисионните и в тези случаи, дори и да бъде установена нищожността на клаузите, задължението на кредитополучателя може да бъде дефинирано съобразно първоначално разписаните договорености, без последващите изменения от страна на банката. По тези съобажения въззивният съд е достигнал до извод, че главният иск за установяване нищожността на договора за кредит в неговата цялост е неоснователен. Въззивният съд е приел, че е основателен предявеният като евентуален установителен иск по реда на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД относно клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора в частта относно превалутирането на вноските по погасяване на кредита в швейцарски франкове. Приел е, че основателността на този иск обуславя основателността и на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 7 759, 59 лв., представляваща заплатена без правно основание за периода от 01.03.2010 г. до 10.10.2014 г. разлика между първоначално уговорения размер на месечните вноски и действително заплатените такива поради увеличението на курса на швейцарския франк. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: След допускане на касационно обжалване по настоящото дело са постановени решение № 136 от 20.01.2021г. по т.д. № 1467/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., с които е даден отговор на релевантния за спора материалноправен въпрос. Прието е, че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/. Този отговор е съобразен със задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17, EU:C:2018:103 и решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703/, както и на практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 295/22.02.2019г. по т. д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., образувано по описа на I т. о., решение № 384/29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 294/27.03.2019г. по т. д. № 1599/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 314/29.07.2019г. по т. д. № 1766/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 67/12.09.2019г. по т. д. № 1392/2018г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 155/24.01.2020г. по т. д. № 2561/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. Преюдициалните въпроси, по които е било образувано дело С-119/17 на СЕС, се отнасят до тълкуване на разпоредбите на чл. 4, параграф 2 и чл. 3-5 от Директива 93/13/ЕИО в хипотеза на договор за кредит, в който е записано, че кредитът се отпуска и погасява във валута /швейцарски франкове/, но фактически цялата сума е предоставена на разположение на кредитополучателя в национална валута /румънски леи/, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление. В т. 20 от определението от 22.02.2018г. по дело С-119/17, постановено по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС, е прието, че кредитът следва да се погасява в чуждестранната валута, независимо че е предоставен в националното платежно средство и въпреки че договорът предвижда преобразуване на налични по банковата сметка на кредитополучателя ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е достигнал до извод, че такъв договор не следва да се приравнява на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадените разрешения в постановеното от СЕС решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, EU:C:2014:282 и е препратил към своето решение по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл. 3, параграф 1 и чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП. В т. 40 от посоченото решение е прието, че съществува разлика между договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, които трябва да се изплащат в национална валута по прилагания от банковата институция курс „продава“ на чуждестранната валута, от една страна, и договорите за кредит в швейцарски франкове, при които месечните вноски по кредита следва да се погасяват в същата валута, в която е бил договорен, т. е. швейцарски франкове. Посочените решения на ВКС са постановени във връзка с неравноправни клаузи в потребителски договори в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, съответно в резервната валута на страна /евро – чл. 29 ЗБНБ/, а не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор. Кредитът е остойностен в чуждестранна валута /предоставя се кредитен лимит от равностойността в швейцарски франкове на определена сума евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита/ и е поето задължение за погасяване в същата чуждестранна валута. В така формирана практика на ВКС е прието, че в посочената хипотеза кредитът е в чуждестранна валута, а не в местната или резервната валута на страната – евро, с оглед валутния режим на Република България – Паричен съвет /Валутен съвет или Валутен борд/, и именно в тази хипотеза са изследвани критериите за неравноправност на договорните клаузи, относими към поемане на валутния риск само от потребителя - кредитополучател. По основателността на касационната жалба: Производството е образувано по предявени от М. В. Опълченова против „Юробанк България” АД обективно съединени искове: 1/ главни искове за установяване нищожността на сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 41242 от 31.07.2008г. поради противоречие със закона и противоречие с добрите нрави, с произтичащите от това последици; 2/ евентуален иск за прогласяване на частична нищожност на чл.6, ал.2 от договора в частта му „швейцарски франкове”; 3/при уважаване на иска по т.2 – за осъждане на ответника да й възстанови недължимо платени валутни разлики в размер на 7 779,59 лева през периода от 01.03.2010г. до 10.10.2014г., ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на исковата молба; 4/ евентуален иск с правно основание чл.307 ТЗ за изменение на чл.6, ал.2 от договора относно валутата на кредита; 5/ евентуален иск с правно основание чл.307 ТЗ, при отхвърляне на иска по т.4, за изменение на чл.3, ал.1 от договора, изменен с допълнително споразумение от 01.06.2011г., с чл.5 от допълнителна споразумение от 29.06.2012г. и с чл.5 от допълнително споразумение от 11.09.2013г. относно възнаградителната лихва. Въззивният съд правилно е приел за установено, че на 31.07.2008 г. между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 41242/31.07.2008 г., въз основа на който съгласно чл. 1 банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 51 000 евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на средствата. Според чл.2 разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя, като усвоеният кредит по тази сметка се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува” на банката за съответната валута в деня на усвояването. В чл.3, ал.1 е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна добавка от 1,2 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 5%. Съгласно чл.6, ал.1 кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план /Приложение № 2/ към договора, представляващо неразделна част от него. В ал.2 е договорено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Касаторката в качеството й на физическо лице, на което по силата на сключения с банката през 2008г. договор е предоставен ипотечен кредит по ЗКИ, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, има качеството на потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката се явява търговец по смисъла на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП. Въззивният състав правилно е приел, че спорните клаузи от договора не са резултат от индивидуално договаряне и постигнато взаимно съгласие по съдържанието на клаузите съобразно чл.146, ал.2 ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.2 и ал.4 ЗЗП и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/17г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК, III ГО не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия /чл.146, ал.2 ЗЗП/, като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл.146, ал.4 ЗЗП. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната банка. В настоящия случай презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя клауза и по делото не са ангажирани убедителни доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, включително по клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от него, както и да е имал възможност да повлияе върху тях. Свидетелката М. в показанията си сочи, че на ищцата са били предложени няколко варианта на договор с оглед валутата на кредита, но показанията й не установяват, че клаузите на избрания тип договор са били предмет на индивидуално договаряне и че ищцата е имала право да влияе върху съдържанието им. В т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 и в разяснителната част към него и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17 разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО е тълкувана в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, между търговец и потребител, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да бъде погасен в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. В практиката си СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Поради това разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Директивата трябва да се тълкува ограничително /решение по дело C-26/13, т. 42; решение по дело C-96/14, EU:C:2015:262, т. 31; решение по дело С-186/16, т. 34/. Изискването за съставяне на договорната клауза на ясен и разбираем език се прилага и по отношение на клаузата, попадаща в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО. При условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем език, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка на неравноправния й характер /решение по дело С-186/16, т. 1 изр. 2 от диспозитива; решение по дело C-484/08, EU:C:2010:309, т. 32; решение по дело C-26/13, т. 68/. В т. 37 от посоченото решение по дело С-186/16 СЕС е прието, че клауза като разглежданата в главното производство, т. е. за погасяване на месечните вноски по договор в чуждестранна валута в същата валута, в която е бил договорен, т. е. швейцарски франкове, попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно т. 1 от диспозитива на посоченото решение и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17 член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза като разглежданата в главното производство, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Поради това такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и разбираем език. В т. 68 от мотивите на решението от 20.09.2018г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 СЕС е пояснил, че договорните клаузи, отнасящи се до въпроса за валутния риск, спадат към чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, като преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и разбираем език. В т. 3 от диспозитива на посоченото решение е уточнено, че член 4, параграф 2 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. В диспозитива на решение от 05.06.2019г. по дело С-38/17, EU:C:2019:461 е прието, че член 3, параграф 1, член 4, параграф 2 и член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка в съответствие с тълкуването ѝ от върховната юрисдикция на тази държава членка, съгласно която не е нищожен договор за заем, сключен в чуждестранна валута, който, макар да уточнява сумата, изразена в национална валута, съответстваща на искането за финансиране на потребителя, не посочва обменния курс, който се прилага за тази сума за целите на определянето на окончателния размер на заема в чуждестранна валута, като едновременно с това предвижда в някоя от клаузите си, че този курс ще бъде определен в отделен документ от заемодателя след сключването на договора: когато тази клауза е била изразена на ясен и разбираем език в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, доколкото механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора, сред които по-специално общите разходи по неговия заем; или ако се установи, че въпросната клауза не е изразена на ясен и разбираем език, когато въпросната клауза не е неправомерна по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива; или ако е такава, съответният договор може да се изпълнява без нея в съответствие с член 6, параграф 1 от Директива 93/13. В т. 50 от мотивите на решението по дело С-186/16 и т. 75 от мотивите на решението по дело С-51/17 СЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“. В подобен смисъл е и т. 74 от мотивите на решението по дело С-26/13 на СЕС. В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от мотивите на решение по дело С-186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в чл. 145, ал. 1 ЗЗП, трябва да се тълкува в смисъл, че „преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута /най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/“. За да установи „дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне“ /решение по дело С-186/16, т. 57; решение по дело C-415/11, EU:C:2013:164, т. 68 и 69/. В т. 55 от мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е приел, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. В т. 2 от диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП, следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В съответствие с изложеното в постоянната практика на ВКС е прието, че „неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай не се прилагат изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП”. Съгласно чл.145, ал.1 ЗЗП всяка от клаузите на договора за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването. При съобразяване на клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, чл.2, ал.1 и ал.3, чл.6, ал.1 и ал.2, чл.3, ал.1 и чл.21 от договора за кредит следва да се приеме, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, като действителното усвояване от кредитополучателя на кредита е в резервната валута на страната – в евро. Независимо от това липсва основание да се приеме, че валутата, в която се договаря и предоставя кредитът, е евро, тъй като посочените клаузи по ясен начин обективират волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове /равностойни на определено количество евро/, с превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в евро в деня на усвояването му по приложим и при двете превалутирания един и същ курс, определен в приложението към договора, и дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в същата валута – швейцарски франкове. Тези уговорки са ясни и разбираеми, тъй като въз основа на тях на потребителя е известен еднаквият курс на двойното превалутиране /от едната валута в другата и обратното/, а от друга страна, средният потребител може да прецени, че независимо от предоставянето на кредита в швейцарски франкове /в която валута кредитът е договорен и се дължи и възнаградителната лихва/, той реално ще използва паричен ресурс в резервната валута на страната /евро/ след превалутиране в евро на швейцарските франкове, с които е заверена блокираната му банкова сметка, с оглед дължимото плащане в евро на продажната цена на недвижимия имот, за покупката на който е отпуснат кредитът. Клаузите на чл.1, ал.1 и ал. 3 и чл.2, ал.1 и ал.3 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и тъй като са са ясни и разбираеми, съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не може да бъде разглеждан. Предвид изложеното и с оглед отговора на материалноправния въпрос, обусловил допускането на касационен контрол, е необоснован и незаконосъобразен изводът на въззивния съд, че кредитът е отпуснат в евро, тъй като това е валутата, в която кредитът е бил разрешен и усвоен. Изводът на въззивния съд за неравноправност на клаузата чл. 6, ал. 2 от договора за кредит е законосъобразен. В множество решения на СЕС, включително решението от 11.03.2020г. по дело С-511/17, EU:C:2020:188 е прието, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, пред който потребител е предявил иск за установяване на неравноправния характер на някои клаузи, съдържащи се в договор, който този потребител е сключил с продавач или доставчик, не е длъжен служебно да разгледа поотделно всички останали договорни клаузи, които не са били оспорени от посочения потребител, за да провери дали те могат да се считат за неравноправни, а трябва да разгледа само тези, които са свързани с предмета на спора, както е определен от страните, когато разполага с необходимите за това правни и фактически данни, допълнени евентуално чрез действия по събиране на доказателства. В този смисъл правилно въззивният съд е обсъдил и клаузата на чл. 23 от процесния договор за кредит, доколкото фактически и правни обстоятелства свързани с относимостта на чл. 23 към клаузата на чл. 6, ал. 2 са наведени от ищцата. С клаузата на чл. 23, ал.1 от договора за кредит, кредитополучателят е декларирал, че е „запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2 от договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“. С посочената договорна клауза ищцата е поела за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро. В чл. 23, ал. 2 от договора ищцата е декларирала, че е запозната и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 – чл. 23 от договора и е съгласна с настъпването им. Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора се явява проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл. 23, ал.1 от договора валутен риск. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП изисква клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Процесната договорна клауза на чл. 6, ал. 2 и относимата към нея клауза на чл. 23, ал. 1 относно превалутирането при погасяването на кредита по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/еврото и поемането на валутния риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лева/еврото не отговарят на изискването за яснота и разбираемост. При липса на доказателства за противното следва да се приеме, че ответната банка не е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС. Кредитополучателят е физическо лице – потребител и е сключил договор за кредит за покупка на недвижим имот – апартамент в швейцарски франкове, като видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, плащането на цената на недвижимия имот е извършено със средствата от кредита. В същото време в договора е предвидена клауза, възпрепятсваща реалното предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове, предвид наличието на блокирана сметка. Изложените обстоятелства не дават основание да се приеме, че потребителят е приел предложението на банката за кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на определена сума в евро като по-изгоден с оглед по-ниския лихвен процент и предположението за стабилност на швейцарския франк като една от основните световни валути. Кредитополучателят – потребител е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това ответната банка като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Обстоятелството, че майката на ищцата към момента на сключване на договора за кредит е работила в банката като касиер, не освобождава банката от посоченото задължение. Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателката подобна информация и че ѝ е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, тя не е могла да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласила с установените предварително от търговеца /банката/ условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на изявленията в чл. 23 от договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 - 23 от договора“. По този начин банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 са довели до значителна неравнопоставеност между страните. Уговорката на чл. 21 от договора не може да обоснове различен извод, тъй като упражняването на правото на превалутиране на кредита е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Въз основа на изложеното следва да се приеме, че е налице значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Поради това, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутния риск в негова вреда, то се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т. 18 /ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от 2015г., т. е. към момента на сключване на договора/. Предвид изложеното и на основание чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 във връзка с прехвърляне на валутния риск изцяло на кредитополучателя са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същите не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от преминаване на валутния риск върху него, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и създават във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. При преценка за последиците от неравноправните клаузи на чл. 6, ал. 2, чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, на чл. 4, чл. 6 и чл. 7 от допълнителното споразумение от 19.05.2010 г., чл. 3, чл. 5 и чл. 6 от допълнителното споразумение от 01.06.2011 г., чл. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 29.06.2012 г. и чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 11.09.2013 г. настоящият съдебен състав съобразява практиката на СЕС и ВКС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочената разпоредба е транспонирана разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, в която е предвидено, че неравноправните клаузи, съдържащи се в договори между потребители и продавачи или доставчици, не обвързват потребителите, при условията, определени в националното право на държавите членки, и че договорът продължава да е обвързващ за страните в останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните клаузи. С посочените разпоредби се цели не обявяване на недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В практиката си СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход /в този смисъл решение от 14.03.2019г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10, EU:C:2012:144, т. 32/. В решението по дело С-26/13 /т. 83 и 84 от мотивите и т. 3 от диспозитива/ СЕС признава възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от вътрешното право, за да запази действието на договора, когато обезсилването на договора в неговата цялост би могло да изложи потребителя на особено неблагоприятни последици. В действителност последицата от такава недействителност поначало води до незабавна изискуемост на остатъка от сумата по кредита в размери, които вероятно биха превишили финансовите възможности на потребителя и по този начин биха поставили в по-неблагоприятно положение потребителя, отколкото кредитодателя. Установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя - потребител позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. При уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 51 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на 51 000 евро по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Преценявайки конкретните обстоятелства, настоящият съдебен състав счита, че запазването на действието на договора без неравноправните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 не противоречи на интересите на кредитополучателя – потребител. Произтичащата от чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, без постигане на изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена методика за изменяне на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не обуславя нищожност и на уговорката в същата или друга клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на сключване на договора размер в проценти и посочената договорна надбавка. В посочения смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. Установяването на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на БЛП в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Изпълнено е и изискването на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, тъй като договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.12, ал.1. Следователно в хипотезата на неравноправност на посочените договорни клаузи приложимата договорна възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер и нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.12, ал.1 от договора за кредит не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихвата по кредита по първоначално уговорения при сключване на договора размер. По същите съображения неравноправността на клаузите на чл. 4, чл. 6 и чл. 7 от допълнителното споразумение от 19.05.2010 г., чл. 3, чл. 5 и чл. 6 от допълнителното споразумение от 01.06.2011 г., чл. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 29.06.2012 г. и чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 11.09.2013 г., с които се предоговаря увеличаване на главницата чрез прибавяне на просрочените възнаградителни лихви, не води до нищожност на договора, тъй като същият може да се изпълнява и без тези клаузи, като размерът на задължението на кредитополучателя се определи съобразно действителните клаузи на договора. Предвид изложеното предявеният иск за нищожност на договора за кредит поради противоречие със закона, обоснован с твърдения за неравноправност на посочените клаузи, се явява неоснователен, както правилно е приел и въззивния съд. Доколкото по изложените съображения елиминирането на неравноправните клаузи позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи, т.е. без да му се възлагат неблагоприятните последици от тези клаузи, е неоснователен и искът за нищожност на договора за кредит поради противоречие с добрите нрави. С оглед неравноправния й характер, клаузата на чл.6, ал.2 от договора се явява нищожна на основание чл. 143, т. 18 /ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от 2015г./ във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което искът по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на чл. 6, ал. 2 правилно е уважен. С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, и задължението на националната юрисдикция да възстанови предимствата на потребителя, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз основа на неравноправните клаузи, сумата, заплатена, вследствие на промяна в ущърб на потребителя на валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, се явява платена при начална липса на основание. Съгласно заключението на ССЕ, за периода от 01.03.2010г. до 10.10.2014г. левовата равностойност заплатените вноски в швейцарски франкове по кредита по курс на швейцарския франк към 01.08.2008г. – момента на усвояване на кредита, възлиза на 23 173,25 лева, а по курс на швейцарския франк към датата на всяка от вноските възлиза в размер общо на 30 952,88 лева. Следователно ищцата е заплатила 7 779,59 лева над дължимата се сума за посочения период, явяващо се последица от приложението на неравноправните клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора. Поради това предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за посочената сума е основателен и правилно е уважен от въззивния съд. По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото на пълномощника на ищцата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществяваното безплатно процесуално представителство на основание чл.38, ал.2 ГПК в размер на 1462,78 лева с ДДС, определено съобразно обжалваната от ответника част от въззивното решение с оглед отхвърляне на касационната му жалба. На ответника следва да бъдат присъдени част от разноските за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева с оглед отхвърлената касационна жалба на ищцата срещу въззивното решение в частта по двата главни установителни неоценяеми иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА срещу решение № 2946 от 13.12.2018г. по т.д. № 833/2018г. на САС, ТО, 3 състав. ОСЪЖДА М. В. В., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 1200 лева /хиляда и двеста лева/ - разноски за касационната инстанция. ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адв. Д. З. Д., САК, [населено място], [улица] сумата 1462,78 лева /хиляда четиристотин шестдесет и два лева и седемдесет и осем стотинки/ - адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: