1 Р Е Ш Е Н И Е № 60252 гр. София, 17 януари 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и прокурора от ВКП Ивайло Симов, като изслуша докладваното от съдия Вълкова н.д. № 1017 /2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил касационен протест от Окръжна прокуратура – Перник срещу въззивна присъда № 15/15.09.2021 г., постановена по ВНОХД № 243/2021 г. по описа на Окръжен съд – Перник. В протеста се сочат касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК като се твърди, че въззивният съд не е анализирал правилно доказателствата, свързани с личността на подсъдимия М. Г. и с осъщественото от него деяние и не е изпълнил задълженията си по чл.13 и чл.14 от НПК, както и че е нарушен материалният закон с оправдаването на подсъдимия на основание чл.9, ал.2 от НК по обвинението по чл. 343б, ал.3 от НК. Излагат се доводи за това, че деянието не е малозначително по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, тъй като не е отчетена личността на извършителя, който напълно пренебрегва установените правила в обществото и има трайни навици за нарушаване на правилата за движение по пътищата, поради което се прави искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Перник. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд прокурорът от ВКП поддържа протеста на ОП – Перник. Изразява становище за неговата основателност, като счита, че с приложението на чл.9, ал.2 от НК въззивният съд е подходил прекалено либерално към подсъдимия, защото осъщественото от него деяние притежава определена степен на обществена опасност, към която посочената разпоредба е неприложима и като споделя изложените в касационния акт съображения, пледира за отмяна на протестираната въззивна оправдателна присъда. Подсъдимият Г. и защитникът му адвокат В. се явяват пред касационната инстанция и молят протестираният съдебен акт да бъде оставен в сила. В лична защита подсъдимият заявява, че е извършил деянието, за да помогне на приятел и осъзнава, че е допуснал грешка. Твърди, че е в много тежко семейно положение, защото баща му починал и се наложило да се грижи сам за майка си и да работи. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 260022/27.04.2021 г., постановена по НОХД № 307/2021 г., Районен съд – Перник признал подсъдимия М. Н. Г., с ЕГН: [ЕГН] за виновен в това, че на 19.11.2020г., в [населено място], по ул. С., е управлявал МПС – лек автомобил марка/модел „А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , след употреба на наркотични вещества (амфетамин и тетрахидроканабинол), поради което на основание чл. 343б, ал.3, вр. чл.54, вр. чл.58а, ал.4, вр. чл.55, ал.1, т.1 и ал.2 от НК му наложил наказание пет месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване и глоба в размер триста лева. На основание чл.59, ал.1, т.1, вр. ал.2 от НК съдът е постановил от срока на наказанието лишаване от свобода да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил задържан по реда на Закона за МВР. На основание чл.343г, вр. чл.343б, ал.3, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК с присъдата е постановено лишаване на подсъдимия Г. от право да управлява МПС за срок от една година. По жалба на подсъдимия (с искане за оправдаване на основание чл.9, ал.2 от НК) и протест на прокурора (с искане за увеличаване на наложените наказания) е било образувано ВНОХД № 243/2021г. по описа на ОС – Перник, по което е постановена атакуваната в настоящото производство въззивна присъда №15/15.09.2021г., с която подсъдимият Г. е оправдан по обвинението по чл. 343б, ал.3 от НК на основание чл. 9, ал.2 от НК, защото въззивният съд е приел, че поради малозначителността на извършеното деяние, то не е общественоопасно, съответно няма престъпен характер. Протестът, с който е сезирана касационната инстанция е допустим, доколкото е подаден от страна, която има право на това съгласно чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК, в законоустановения в чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу въззивен акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледан по същество, протестът е неоснователен. Макар в него, освен касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, да е релевирано и оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивната присъда, съдържанието му сочи само на несъгласие с правната интерпретация на установените факти, които не се оспорват от касатора и са еднозначно установени от предходните две съдебни инстанции след проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият е признал изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Поради това и като е проверил, че самопризнанието му се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателствени материали, на основание чл.372, ал.4 от НПК първоинстанционният съд е обявил с нарочно определение, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Въззивният съд, съобразно задължителните указания в т.8 от ТР №1/2009г., ОСНК на ВКС, е решил делото на основата на установената от първата инстанция фактическа обстановка, включително признатия от подсъдимия главен факт от предмета на доказване - че същият е управлявал теглен със стоманено въже от друго МПС лек автомобил „Ауди А3“ след употреба на наркотични вещества (амфетамин и тетрахидроканабинол). При така безспорно установените факти, като неправилен, според съдържанието на касационния протест, прокурорът атакува главно извода на въззивния съд за наличие на предпоставките за оправдаване на подсъдимия по чл.9, ал.2 от НК. Оспорването на процесуалната дейност на въззивния съд се свежда до твърдението, че въззивният съд е пренебрегнал събрания по делото доказателствен материал и не е изпълнил задълженията си по чл.13 и чл.14 от НПК, което се опровергава както от особеностите на проведената диференцирана процедура, така и от съдържанието на протестирания съдебен акт. При проведеното съкратено съдебно следствие на практика подсъдимият е признал всички изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, които прокурорът е приел, че са достатъчни за доказаност на обвинението по несъмнен начин, поради което несъстоятелно се твърдят нарушения на чл.13 и чл.14 от НПК. На основание посочените разпоредби биха могли да се претендират допълнителни доказателствени усилия от съдилищата, когато проведеното разследване не е било достатъчно обективно, всестранно и пълно и не е било обезпечено разкриването на обективната истина по реда и със средствата, предвидени в НПК, но случаят не е такъв именно поради проведената диференцирана процедура по чл.371, т.2 от НПК и липсата на спор по фактите. Като инстанция по същество въззивният съд е изпълнил предписаните в НПК процесуални задължения да извърши цялостна проверка на обжалваната присъда, както и да отговори на доводите и възраженията на страните, в това число тези на прокурора, които са аналогични с поддържаните пред касационната инстанция. Новата присъда отговаря на изискванията по чл.305, ал.3 НПК по съдържание според предписаното в чл.339, ал.3 НПК задължение за нейното мотивиране. Освен че въззивният съд е бил обвързан с установените от първата инстанция факти по силата на посоченото ТР №1/2009г., ОСНК на ВКС, липсва противоречие в доказателствените материали и обратното не се твърди в касационния протест. Поради това оспорената от касатора правна оценка на така установените факти следва да се преценява на плоскостта на наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, а не по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. При това положение и след като не се сочат конкретни нарушения при събирането и проверката на доказателствата съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 и чл. 373, ал.3 от НПК, доводът в касационния протест, че при постановяване на въззивната присъда са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила относно доказателствената дейност на съда, се преценява от настоящия съдебен състав като несъстоятелен. Не е налице и претендираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Неубедително от факта за констатираната употреба от подсъдимия на два вида наркотични вещества, касаторът извежда аргумент, че същият е представлявал „изключителна опасност за движението по пътищата“. По делото е установено по категоричен начин, че подсъдимият Г. е управлявал не теглещото, а тегленото МПС, поради което е бил изключително ограничен до избраните от свидетеля Б. посока и скорост на движение, защото свидетелят е управлявал първото (водещото) МПС и няма данни това да се е случило на място с интензивно движение, както правилно е посочил въззивният съд. Освен това от свидетелските показания на полицейските служители К. и Н. е видно, че същите са осъществили проверката поради факта на тегленето, а не поради нарушения на правилата за движението по пътищата, каквито заявяват, че не са констатирали. Свидетелите са категорични също, че подсъдимият е бил напълно адекватен и не е бил видимо повлиян от употреба на наркотични вещества, което обстоятелство макар да няма отношение към съставомерността на деянието като престъпление по чл.343б, ал.3 от НК, правилно е отчетено от въззивната инстанция като релевантен факт за степента на обществена опасност на деянието в контекста на защитените от посочената наказателноправна норма обществени отношения за транспортната безопасност. Несподелим е и доводът на касатора, че доказаната употреба на два вида наркотични вещества е показателна за извършено от подсъдимия друго престъпление, доколкото той не би могъл да консумира наркотици без същевременно да ги държи по смисъла на чл.354а, ал.3 от НК, с което прокурорът се домогва да обоснове степен на обществена опасност, която изключва приложението на чл.9, ал.2 от НК. Без провеждане на съответно разследване по правилата на НПК не може да се приеме априори основателността на тази теза, защото нито е доказана давността на приема на наркотичните вещества, нито са изследвани причините и количествения предмет на въпросната употреба от подсъдимия, за да се приеме, че е извършено такова общоопасно престъпление, което отделно от това не е предмет на обвинението. Така изразеното от прокурора становище е в противоречие и със забраната по чл.303, ал.1 от НПК присъдата да почива на предположения, поради което факта на употребата на наркотични вещества сам по себе си не може да изключи приложението на чл.9, ал.2 от НК без да се държи сметка за всички други подробно и комплексно анализирани в протестираната присъда обстоятелства, които правилно са мотивирали въззивният съд да приеме, че конкретното деяние няма престъпен характер. Основателно в допълнението към касационния протест се критикува отказът на въззивния съд да отчете предходните административни наказания на дееца за други нарушения по ЗДвП поради изтичане на предвидената в чл. 82 от НК абсолютна давност, приложена по аналогия поради празнота в ЗАНН. Окръжният съд действително не е съобразил, че посочената разпоредба касае изпълнителската давност, а не реабилитацията, която единствено заличава последиците от наказването и изключва възможността факта на извършено предходно административно нарушение да се отчита като отегчаващо вината обстоятелство или такова относимо към преценката за степента на обществена опасност на деянието. Касае се за два различни правни института със специфични функции, като изтичането на давността за изпълнение на наказанието, в това число на наложените на подсъдимия административни наказания, отразени в приложената на л.39-41 от ДП справка от МВР, не е достатъчно за настъпване на реабилитация, ерго за неотчитане на факта за извършени от подсъдимия предходни нарушения на ЗДвП (вж. ТР №2/28.02.2018г., ОСНК на ВКС и Решение №3/11.04.2017г. по н.д. №1131/2016г., ІІ н.о., ВКС). Въпреки това и доколкото приоритетна при преценката за приложението на чл.9, ал.2 от НК не е степента на обществена опасност на личността на дееца, а тази на деянието и по-конкретно дали същото е застрашаващо или увреждащо по смисъла на чл.10 от НК, предходните административни наказания и осъжданията на дееца, съответно степента на обществена опасност на личността му, не могат да се преценяват изолирано от особеностите на изпълнителното деяние, мястото на извършването му, подбудите на извършителя, данните за тежкото семейно положение на подсъдимия, както и факта, че същият е осъждан за престъпления, които е извършил в кратък период от 2009г. до 2010г., когато е бил едва на 24-годишна възраст и до настоящия или почти десет години няма данни за извършени други престъпни прояви. Частично основателно касаторът оспорва дадената от въззивния съд нова правна оценка на приетите фактически положения във връзка с установеното по идентичен начин от двете съдебни инстанции поведение на подсъдимия Г.. Настоящата инстанция се съгласява с изложеното в допълнението към касационния протест, че при управление на МПС след употреба на две различни наркотични вещества (амфетамин и тетрахидроканабинол), въпреки горепосочените благоприятни за дееца обстоятелства, не може изобщо да се изключи обществена опасност на деянието, както неправилно е приел окръжният съд (вж. стр.4 от мотивите към въззивната присъда), за да приложи чл.9, ал.2 от НК. Разпоредбата на чл. 9, ал.2 от НК визира две хипотези, при които деянието не е престъпно, макар и да съдържа привидно признаците на съответен състав на престъпление: 1. Когато то не е общественоопасно въобще и в действителност не оказва никакво отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения или 2. Когато обществената опасност на деянието е явно незначителна, без да бъде напълно изключена. В процесния случай е осъществена тази втора хипотеза. Несъмнено, въпросът дали извършеното от подсъдимия деяние е малозначително следва да бъде разрешен при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление. Обществена опасност в конкретния случай е налице т.е. тя не е изобщо изключена, както е приел въззивният съд, но същата е явно незначителна по смисъла на чл.9, ал.2, предл. второ от НК предвид мотивите за извършване на деянието, начина на неговото осъществяване и всички коректно отчетени в мотивите на атакуваната присъда относими към степента на обществена опасност на деянието обстоятелства. Следователно крайният правен извод на въззивната инстанция за оправдаване на подсъдимия на основание чл. 9, ал. 2 от НК е правилен и се споделя от настоящия касационен състав. В заключение следва да се посочи, че като е обсъдил задълбочено всички тези обстоятелства, относими към предмета на доказване и конкретно към степента на обществена опасност на деянието, въззивният съд е достигнал до верен краен извод, че деянието, осъществено от подсъдимия Г. е малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Постановената в този смисъл въззивна присъда, с която подсъдимият е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК е изцяло в съответствие с материалния закон, поради което не е налице заявеното с протеста касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Предвид изложеното за липса на нарушения, които да са основания по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК за отмяна или изменение на въззивната присъда, същата следва да бъде оставена в сила. Затова и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 15/15.09.2021 г., постановена по ВНОХД № 243/2021 г. по описа на Окръжен съд – Перник. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.