Р Е Ш Е Н И Е   №  387   София, 22 октомври  2009 г     В  И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,  Наказателна колегия, II н.о., в съдебно  заседание на двадесет и осми септември  двехиляди и девета  година в състав:                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова                          ЧЛЕНОВЕ: Лиляна Методиева                                               Татяна Кънчева   при секретар Надя Цекова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Лиляна Методиева н.дело № 384/2009 год. Производството по чл. 346 т.1 НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия Н, подадена в срок чрез защитниците му, против въззивно решение № 17 от 23.03.2009 год. постановено по ВНОХ дело № 950/2008 год. на Софийски апелативен съд. В жалбата, в допълнението към нея, направено по реда на чл. 354 ал.3 НПК и в съдебно заседание се поддържат касационни основания по чл. 348 ал.1т.1 и 3 НПК, като се излагат съображения, че при установената фактическа обстановка съдът неправилно е приложил материалния закон с осъждането му за деяние, което не е общественоопасно защото е извършено в условията на неизбежна отбрана, а наказанието е прекомерно тежко и най-несправедливо защото е осъден невинен човек. В условията на алтернативност се иска въззивното решение да бъде отменено и да бъде оправдан или да бъде изменено, като наказанието бъде намалено. Гражданските ищци молят жалбата да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 160 от 13.03.2004 год. постановена по НОХ дело № 2438/2002 год. Софийски градски съд е признал подсъдимия Н. И. П. за виновен в това, че на 6.09.2001 год. в гр. С., в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалите с насилие, от което е било възможно да настъпят тежки последици за неговия брат, направил опит умишлено да умъртви К. Ц. М. и Д. Г. Т., като опита е за убийства на по-вече от едно лице и е останал недовършен по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 118 във вр. с чл. 116 ал.1т.4 пр.3 във вр. с чл. 18 ал.1 и чл. 54 НК го е осъдил на три години лишаването от свобода и на основание чл. 66 ал.1 НК е отложил изтърпяването му с изпитателен срок от пет години от влизане на присъдата в сила. С присъдата съдът е осъдил подсъдимия да заплати на пострадалите К. Ц. М. и Д. Г. Т. по 5 000лв обезщетение за претърпяни неимуществени вреди. С въззивно решение № 17 от 23.03.2009 год. постановено по ВНОХ дело № 950/2008 год. Софийският апелативен съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. Касационната жалба е неоснователна. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон се мотивира с осъждането му за деяние, което не е общественоопасно защото е извършено в състояние на неизбежна отбрана и с липсата на субективни елементи от състава на престъплението опит за умишлено убийство. В този смисъл са изложените съображения, че деянието му не е общественоопасно защото е извършено в състояние на неизбежна отбрана, за да защити от непосредствено противоправно нападение брат си и липсва пряк умисъл за умъртвяване на пострадалите като форма на вината. Те са идентични с обясненията му при разглеждане на делото в първата инстанция, където е поддържал, че когато се приближил към брат си, който лежал окървавен на земята възприел пострадалия Т. да го рита, а пострадалия М. да отива към него с вдигнат в ръка камък и за да го защити използвал оръжието, както и с възраженията му против правилността на присъдата. Софийският апелативен съд ги е обсъдил и мотивирано ги е отхвърлил, като е изложил съображения основани на данните по делото и закона. Касационната проверка за правилното приложение на материалния закон се извършва въз основа на фактическите констатации на решаващия съд, установени при спазване на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата. От жалбоподателя не се оспорват приетите за установени, въз основа на задълбочено изследване и обсъждане на доказателствените източници, факти относно възникването и развитието на инцидента, които се свеждат до следното: След словесен скандал между подсъдимия и пострадалия Т. , към който се присъединил и пострадалия М. подсъдимият се почувствал застрашен, прибрал се в дома си и потърсил съдействие от полицията. В това време брат му се прибирал, пострадалите започнали да го обиждат и удрят, съборили го на земята и си тръгнали. Майката на подсъдимия, при вида на сина си, лежащ окървавен на земята, започнала да вика “убийци” по адрес на пострадалите. Подсъдимият я чул, взел ножа и намушкал М. , който извикал, че е наранен. Пострадалия Т. се опитал да хване ръката на подсъдимия но и той бил промушен. При тях материалният закон е приложен точно и деянието е квалифицирано като опит за убийство на по-вече от едно лице, извършен в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, от което е било възможно да настъпят тежки последици за брата на подсъдимия. В съответствие и със задължителните указания, дадени в Пост. 12/73 год. на ВС, мотивирано въззивната инстанция е отхвърлила довода, че поведението му не е престъпно защото е действал в състояние на неизбежна отбрана. Изложените съображения почиват на правилното разбиране за института на неизбежната отбрана. Той предполага едно непосредствено нападение, при което е започнало самото увреждане или е създадена реална и непосредствена опасност от увреждане на правнозащитими интереси, което не е прекратено или временно прекъснато с възможност за възобновяване. Когато нападението окончателно е прекратено, действията на нападнатия могат да се преценяват единствено като извършени в състояние на силно раздразнение. Въпросът дали нападението е прекратено е фактически и се установява от данните по делото. По делото фактите са правилно установени без изопачаване или игнориране на съдържащите се в доказателствените източници данни. От тях е прието, че след нанесения побой и събарянето на брата на подсъдимия на земята пострадалите се отдръпнали от него с намерение да си отиват. В този смисъл са показанията на пострадалия М. , който пръв е увреден и е установил:”Обръщам се да се качвам в колата да си тръгвам и в този момент подсъдимият вървеше след мен. Чух стъпките му, обърнах се и той ме наръга.” При тези доказателства неоснователно се поддържа, че нападението само временно е преустанововено с възможност да бъде възобновено и това е наложило неутрализацията на нападателите посредством употреба на ножа. Действително подсъдимият е поддържал, че възприел единия от пострадалите с огромен камък във вдигнатата си ръка, насочен към брат му и единствената възможност да предотврати увреждането му била да използа ножа. Тези обяснения като източник на доказателства са обсъдени и мотивирино са отхвърлени, поради противоречието им не само с показанията на пострадалите, но и с установеното при извършения оглед на местопроизшествието, при който не е констатирано наличието на камък на мястото, където са се развили действията. Неоснователен е и довода за допуснато нарушение на закона в частта, с която въззивната инстанция отказала да приеме наличието на мнима неизбежна отбрана. Мнимата неизбежна отбрана предполага погрешна представа в съзнанието на дееца относно действителното фактическо положение. При нея той счита, че има пряко и непосредствено нападение, което застрашава правно защитимия интерес по чл. 12 ал.1 НК, докато в действителност такова нападение не съществува. След като брата на подсъдимия е нападнат, съборен на земята и бит е налице действително, а не мнимо нападение. Неоснователен е и довода, че в действията му липсвал умисъл да умъртви пострадалите, на които причинил само по една прободно-порезна рана, което налагало деянието да се квалифицира като умишлено причинена телесна пореда. Психическото отношение на дееца към деянието се установява от действията, в които се е обективирало. Дали е налице умисъл за убийство, който при опита може да бъде само пряк, или дееца цели причиняване на някакво телесно увреждане, се решава от обективните обстоятелства, при които е извършено деянието и причините, поради които изпълнителното деяние не е довършено, а не от броя на нанесените удари. В конкретния случай подсъдимият е извършил необходимото за да лиши от живот пострадалите. Действал е с оръжие годно да причини телесно увреждане с летален изход, ако не бъде оказана навременна и квалифицирана медицинска помощ. Причинил е на пострадалия М. увреждане проникващо в коремната и гръдната кухини.дара с ножа е бил със значителна сила и е довел до прерязване на две ребра. Подаването през раната на част от коремното було, която е била хирургически отстранена, има крайно неблагоприятна прогноза в случай, че не се окаже навременна спешна медицинска помощ. На пострадалия Т. е причинено нараняване, проникващо в коремната кухина, като е прорязан чреводържателя на ес-образното черво и е засегната задната стена на това дебело черво. Поради обилната кръвостабденост на тъканите в тази област е получил голям кръвоизлив в коремната кухина, изпаднал е в състояние на тежък хеморагичен шок и без успешна реанимация и навременно оказана квалифицирана медицинска помощ неизбежно би настъпил смъртен изход от вътрешна кръвозагуба/ заключение на в.л. доц. Йордан К. /. Подсъдимият не е бил лишен от годност да съзнава че гръдната и коремната кухини са жизнено важни части от човешкото тяло и увреждането им може да доведе до смъртен резултат. Оръжието, с което е действал, силата, интензитета и локализацията на уврежданията свидетелстват за умисъла да лиши от живот пострадалите. При утановената фактическа обстановка и приложен материален закон наложеното му наказание в размер на минимума, превиден за престъплението, без ефективно изтърпяване, не е явно несправедливо завишено. При индивидуализацията му е преценена относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 НК, съобразени са и целите на наказателната репресия. По малко по размер наказание, както се иска от жалбоподателя, би могло да бъде наложено само при условията на чл. 55 ал.1т.1 НПК, а по делото не са налице изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, които да правят несъразмерно тежко, предвиденото за престъплението минимално наказание от три години лишаване от свобода. Деяния от вида на инкриминираното, насочени към лишаването от живот на по-вече от едно лице разкриват висока степен на обществена опасност, която е отчетена от законодателя при определяне на санкцията, която може да бъде наложена. Конкретно извършеното не разкрива по-ниска степен на обществена опасност. Налагането на наказание в по-малък размер би било проява на неоправдан либерализъм и няма да допринесе за възпиращото въздействие на наказанието върху осъдения и останалите членове на обществото. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Софийси апелативен съд не са допуснати поддържаните от жалбоподателя нарушения и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354 ал.1т.1 НПК     Р Е Ш И:   Оставя в сила въззивно решение № 17 от 23.03.2009 год. постановено по ВНОХ дело № 950/2008 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 160 от 13.04.2004 год. постановена по НОХ дело № 2438/2002 год. на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: