Р Е Ш Е Н И Е № 95 гр. София, 27.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар РУМЯНА ВИДЕНОВА и с участието на прокурор МАРИЯ МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 293/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на адв. Р. Г., защитник на подсъдимия А. Д. Л., на адв. В. В., защитник на подсъдимия Д. Ж. Л., и на гражданския ищец Ц.Р.Ч.Р. срещу решение № 163 от 17.12.2015 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), постановено по ВНОХД № 182/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв. Г. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на БАС. Оспорена е приетата от въззивния съд съставомерност на извършените от подсъдимия Л. деяния по чл. 201 от НК поради липсата на качеството му на длъжностно лице. В тази насока защитникът твърди, че между Ц.Р.Ч.Р. и сдружението с нестопанска цел „П. К.”, чийто управител е бил подсъдимият Л., съществували договорни отношения, които не го определяли като „длъжностно лице” по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. В жалбата са изложени твърдения относно допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалния закон – липса на обективен и пълен анализ на всички факти и обстоятелства по делото в разрез с изискванията на чл. 14 от НПК; липса на отговор по съществени оплаквания на защитата (че подсъдимият Л. не можел да бъде субект на престъпление по чл. 201 от НК и че неправилната отчетност сама по себе си не обосновавала извод за присвояване на паричните средства); пропуск да се изследват съгласно чл. 13 от НПК обстоятелствата кой е извършил заплащането по пребиваването на студентите в Република К.; необсъждане на доводите на защитата относно липсата на доказателства за осъществени актове на разпореждане с инкриминираните суми от страна на подсъдимия и извеждане на констатациите в тази насока единствено въз основа на житейски разсъждения и предположения. Според защитника в атакуваното решение били изброени почти всички събрани по делото доказателства, без обаче да бъдат анализирани, което на практика също представлявало липса на доводи. Не били изложени и аргументи по поставения въпрос защо подсъдимите били осъдени да заплатят разноските на гражданския ищец, след като предявеният от него граждански иск бил отхвърлен. Определеното наказание било явно несправедливо, тъй като продължителността на процеса и отдалечеността на инкриминирания период предполагали приложението на чл. 55 от НК. Наведеният касационен повод по чл. 348, ал. 2 от НПК е допълнително подробно аргументиран в представено от адв. Г. писмено допълнение към жалбата. С касационната жалба на адв. В., защитник на подсъдимия Л., към ВКС е отправено искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия. Твърди се, че постановеното от БАС решение било неправилно и необосновано поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото му на защита. Съдът следвало да оправдае подсъдимия, тъй като не било доказано, че е извършил инкриминираното престъпление. Инкриминираните деяния били несъставомерни по чл. 203 вр. чл. 202 вр. чл. 201 от НК, защото Л. не притежавал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а” и б. „б” от НК (нямал трудов договор с ЦРЧР към МОН). Качеството на длъжностно лице не можело да се придобие със сключването на облигационен договор. По силата на същия паричните средства били предоставени на „П. К.”, като след подписването му преминали в патримониума на сдружението с нестопанска цел в частна полза и станали негова собственост. С оглед на това разпоредителните действия на подсъдимия Л. биха могли да увредят само и единствено самото сдружение. С касационната жалба на гражданския ищец Ц.Р.Ч.Р. чрез процесуалния му представител адв. С. постановеният от БАС съдебен акт е атакуван в гражданскоотхвърлителната му част с възражения за съществени нарушения на материалния и процесуалния закони. Поддържа се, че съдебният състав не обсъдил в дълбочина въпроса за началния момент, от който започвала да тече давността за предявяване на претенцията срещу извършителя на деликта, като не съобразил фактическото и правно естество на разглеждания казус с ТР № 5 от 2006 г. на ОСГТК и съдебната практика. С оглед на изложените съображения гражданският ищец моли ВКС да отмени обжалваното въззивно решение в частта, с която е потвърдена гражданскоотхвърлителната част на първоинстанционната присъда, и да уважи предявения граждански иск ведно с направените съдебни разноски. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимите А. Л. и Д. Л. и техните защитници адв. Г. и адв. В., както и повереникът на гражданския ищец адв. К. поддържат подадените касационни жалби и молят да бъдат уважени. Представителят на ВКП дава заключение, че постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 119 от 28.05.2015 г. по НОХД № 405/2013 г. Бургаският окръжен съд е признал подсъдимите А. Д. Л. и Д. Ж. Л. за виновни в това, че в [населено място], при условията на продължавана престъпна дейност през периода 07.09.2004 г. до 10.12.2004 г., в качеството си на длъжностни лица –съответно управител и зам.управител на сдружение с нестопанска цел „П. К.”, в съучастие като съизвършители присвоили чужди пари – сумата от 20 334.14 евро с левова равностойност 39 770.53 лева, собственост на ЕС, представляваща първоначално финансиране от 60% по проект № .......... „Европейски маркетингови практики на студенти”, поверена им да я управляват съгласно договор за отпускане на финансова помощ № ........./01.06.2004 г., сключен с Ц.Р.Ч.Р., Национална агенция – България, на програмата на ЕС за професионално обучение „Л.д.В.”, като присвоените средства са предоставени от ЕС на българската държава по програма „Европейска програма за професионално образование и обучение „Л.д.В.” от фонд „Европейски образователни програми”, поради което и на основание чл. 202, ал. 2, т. 3 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК е осъдил всеки от подсъдимите на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК ги е оправдал по обвиненията присвоените пари да са им били връчени в длъжностното им качество, по чл. 203 от НК – присвояването да е в особено големи размери, представляващо особено тежък случай, както и за разликата до сумата от 26 952 евро с левова равностойност 52 713.53 лева. С присъдата подсъдимите Л. и Д. са признати за виновни в извършването и на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 3 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК в периода 11.11.2005 г. – 01.06.2006 г. – присвояване на сумата от 17 944.01 евро с левова равностойност 35 094.43 лева, собственост на ЕС, представляваща второ и окончателно финансиране от 40% по проект № ........ „Европейски маркетингови практики на студенти”, поверена им да я управляват съгласно договор за отпускане на финансова помощ № .........01.06.2004 г., сключен с Ц.Р.Ч.Р., Национална агенция – България, на програмата на ЕС за професионално обучение „Л.д.В.”, като присвоените средства са предоставени от ЕС на българската държава по програма „Европейска програма за професионално образование и обучение „Л.д.В.” от фонд „Европейски образователни програми”, за което на основание чл. 54 от НК са осъдени на по три години лишаване от свобода всеки от тях, като са оправдани по обвиненията присвоените пари да са им били връчени в длъжностното им качество и по чл. 203 от НК – присвояването да е в особено големи размери, представляващо особено тежък случай. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на всеки от подсъдимите Л. и Л. е наложено общо наказание три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години. С присъдата съдът е отхвърлил като погасен по давност предявения от Ц.Р.Ч.Р. – [населено място] солидарно против подсъдимите А. Л. и Д. Л. граждански иск за сумата от 74 864.96 лева, представляваща обезщетение за претърпени от извършените престъпления имуществени вреди ведно със законната лихва. Подсъдимите Л. и Л. са осъдени да заплатят направените по делото разноски в размер на 3 958.15 лева, както и разноските на Ц.Р.Ч.Р. в размер на 2 640 лева. По протест на прокурора при ОП –гр. Бургас и жалби на защитниците на подсъдимите адв. Г. и адв. В. и на гражданския ищец е било образувано ВНОХД № 182/2015 г. по описа на БАС, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 163 от 17.12.2015 г. на основание чл. 338 от НПК първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Касационните жалби срещу въззивното решение са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка, съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са основателни. Сред релевираните от жалбоподателите касационни поводи основно място е отредено на доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Те ще бъдат разгледани на първо място, защото наличието им предопределя крайния изход на делото – отмяната на проверявания съдебен акт. В жалбата на адв. Г. и допълнението към нея много подробно е развито възражение за липса на мотиви, каквото оплакване може да се изведе и от твърденията на останалите касатори, поради което е налице възможност за едновременното обсъждане и на трите жалби. Атакуваното решение действително не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, съгласно която разпоредба при потвърждаване на присъдата съдът следва да посочи основанията, въз основа на които е отхвърлил доводите в подкрепа на жалбата. Аргументацията на въззивния съдебен акт е повърхностна, неубедителна, неизрядна от гледна точка на анализа на доказателствения материал, а основните възражения, повдигнати от страните, са останали напълно игнорирани от съда. Тези процесуални пропуски съставляват съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК – липса на мотиви към въззивното решение. Като краен резултат недостатъците на проверявания съдебен акт водят до невъзможност да се разбере действителната воля на въззивния съд по отношение на съществени обстоятелства, релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимите Л. и Л. и накърняват правото им да разберат ясно и недвусмислено съображенията, които са дали основание възраженията им да бъдат счетени за неоснователни. Начинът на изготвяне на проверяваното съдебно решение препятства и възможността на ВКС да проконтролира правилността на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяване на фактите и да се произнесе по законосъобразността при приложението на материалния закон и справедливостта на наложените на подсъдимите наказания. В обжалвания съдебен акт не са включени съображенията на съда по редица изрични оплаквания на защитниците на подсъдимите Л. и Л. за необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционната присъда: 1. Липсват отговори по оспорената доказателствена основа на фактическите положения, че подсъдимите Л. и Л. са извършили само разплащанията, свързани с пътните разходи и застраховките на студентите, като останалите разноски за пребиваването им в Република К. били поети от съответните работодатели, както и относно твърденията, че не е бил установен произходът на средствата за заплащане на храната, квартирата и ежемесечните суми, получавани от студентите „на ръка”; че показанията на участниците в практиката са били превратно тълкувани, тъй като те не знаели кой заплатил техния престой; че не е било изследвано поведението на Л. Р., за който в мотивите на първоинстанционната присъда било прието, че „подпомагал” дейността на подсъдимите и др. 2. Пропуснато е възражението на адв. В., че по силата на сключения с Ц.Р.Ч.Р. договор за отпускане на финансова помощ № ......../01.06.2004 г. паричните средства преминали в патримониума „П. К.” и станали негова собственост, като разпоредителните действия на подсъдимия Л. биха могли да увредят само и единствено сдружението. 3. Не са изложени никакви съображения по отношение на пространната аргументация на защитниците на жалбоподателите във връзка с оспореното длъжностно качество на подсъдимите. 4. Не са обсъдени доводите им, че по делото не били установени и конкретизирани разпоредителните актове на подсъдимите с инкриминираните суми. В принципен план касаторите с основание отстояват теза, че длъжностното присвояване като престъпно посегателство изисква необходимост от доказана разпоредителна дейност на длъжностното лице с предмета на престъплението. Наказателноправната квалификация на поведението на дейците като длъжностно присвояване е невъзможна без недвусмислено уточняване на същността на разпоредителните им действия. Поради това въззивният съд задължително е следвало да посочи с кои свои конкретни действия подсъдимите са реализирали противозаконното разпореждане с инкриминираните парични средства, отклонявайки ги от патримониума на собственика. В частност допуснатото нарушение особено драстично рефлектира върху правото на защита на подсъдимия Л., по отношение на когото в първоинстанционния съдебен акт е прието, че макар да не е теглил реално преведените финансови средства от сметката на сдружението, като негов управител е имал „достъп и възможност да разполага и разходва средства по програмата”. Неговият защитник настоятелно е възразявал, че по делото не е изяснен и посочен „самият акт на разпореждане” на подсъдимия с инкриминираните суми, като единствено въз основа на „възможността за разпореждане” не можел да се приеме за осъществен обективният елемент от състава на престъплението „присвои”. В мотивите на атакуваното решение повдигнатата проблематика е оставена без всякакво внимание, независимо от изключителното й значение за правилното решаване на делото. Присвояването предполага външно проявена промяна на отношението на дееца към връчената му или поверената му за пазене или управление вещ (пари, ценности), изразяваща се в противоправното й третиране като своя – в противозаконно разпореждане. Ако конкретните разпоредителни актове не са категорично изяснени, не става ясно въобще за какво точно престъпно поведение е осъден подсъдимият. 5. Игнорирани са възраженията на адв. Г., че изводите на първоинстанционния съд за съучастническа дейност на двамата подсъдим се основавали на предположения. Дефинитивно, за да е налице съизвършителство между две лица в извършване на едно общественоопасно деяние, в случая длъжностно присвояване, необходимо е да съществува връзка между поведението на двамата съучастници както в обективно, така и в субективно отношение. В обективно отношение всеки от съизвършителите трябва да участва в самото изпълнение на престъплението (като между тях може да има разпределение на ролите, при което всеки извършва само отделни елементи от изпълнителната дейност, а останалите елементи се осъществяват от другия съизвършител, или пък разпределение на ролите не е налице, а всеки от съизвършителите извършва дейност, каквато извършва и другият). В субективно отношение обединяващ момент на съизвършителството е конкретният общ умисъл на дейците – всеки при осъществяване на действията си трябва да има съзнанието, че участва в изпълнението на престъплението заедно с другия извършител и да иска от тази обща дейност да настъпят желаните общественоопасни последици. Становището на въззивния съд по тези въпроси е абсолютно необходим елемент от съдебния му акт, като е недопустимо изричните възражения на защитниците да бъдат мълчаливо подминавани, все едно не са били отправени въобще. 6. Същото нарушение – липса на мотиви – се констатира и по отношение на гражданската част на въззивното решение. Въззивният съд се е ограничил механично да преповтори застъпената от първоинстанционния съдебен състав теза за момента, в който съответните длъжностни лица от Ц.Р.Ч.Р. са узнали за престъпните действия на подсъдимите (на 06.04.2005 г. когато директорът на Ц.Р.Ч.Р. е получил оплакване от студенти-участници в проекта, станало повод за констатирането на нередности при изпълнението на програмата при извършена проверка в [населено място]). Нито един от обстойно развитите доводи на повереника на гражданския ищец относно института на давността, спецификата на казуса, началния момент на узнаването, залегнали в писменото становище рег. № ..../29.10.2015 г. на БАС, не е бил обсъден или поне споменат във въззивния съдебен акт. На практика жалбата на гражданския ищец е напълно пренебрегната от състава на БАС, с което е осуетена и възможността за касационна проверка. В заключение може да се обобщи, че в атакуваното решение съставът на БАС само е възпроизвел основните фактически констатации и правни изводи на първоинстанционния съд и голословно е декларирал съгласието си с тях, без дори и пестеливо да изложи собствените си аргументи по конкретно наведените оплаквания на страните. Подобен подход при изготвянето на съдебните актове е недопустим и не може да замести дължимата от решаващия орган аналитична дейност по обсъждане на конкретно отправените възражения. Включително когато и двете инстанции достигнат до еднакви фактически и правни изводи, второинстанционният съд трябва да обективира вътрешното си убеждение чрез излагане на своите съображения по спорните въпроси, а не само декларативно да оценява изводите на първостепенния съд като правилни. В противен случай правото на обжалване се обезсмисля. Законовите изисквания към съдържанието на въззивния съдебен акт не са самоцелни, а обслужват правото на защита на страните, преди всичко правото им да научат ясно и недвусмислено защо възраженията им са счетени за неоснователни. Констатираният процесуален порок на съдебния акт – липсата на мотиви – е съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК, което може да бъде санирано само чрез отмяна на атакуваното решение и ново разглеждане на делото от друг състав на втората инстанция. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 163 от 17.12.2015 г., постановено по ВНОХД № 182/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.