Р Е Ш Е Н И Е № 393 Гр.София, 19.10.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:ЮРИЙ КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ГЕБОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1981/11 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 119/10.05.11 г.,постановено по В.Н.Д.108/11 г. по описа на АС- Велико Търново /ВтАС/, е потвърдена присъда № 12/07.02.11 г., постановена по Н.Д.278/10 г.по описа на ОС-Габрово /ГОС/. С последната подсъдимият С. Е. Д. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.6,пр.2 и 3 НК и вр.чл.58 А, ал.3 вр.ал.2,пр.2 НК е осъден на двадесет и четири години лишаване от свобода, чието изтърпяване е постановено да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим. Подсъдимият е осъден да заплати на конституираните като граждански ищци съпруг,деца и родители на пострадалата, обезщетения за неимуществени вреди. Недоволен от постановения съдебен акт е останал представител на прокуратурата, който се оплаква от допуснато нарушение на чл.348,ал.1,т.3 НПК. Иска се атакуваната присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Недоволен е останал и самият подсъдим, който чрез своя защитник настоява както за нарушение на материалното право чрез неправилно приложение на разпоредбата на чл.58 А НК, така и за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се атакуваният съдебен акт да бъде изменен, като бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата не поддържа протеста, но намира жалбата на подсъдимия за основателна. Моли наложеното на Д. наказание да бъде намалено. Самият подсъдим и неговите защитници поддържат жалбата и допълнителните съображения към нея,с изложените в тях доводи. Представителят на частните обвинители и граждански ищци намира,че протестът следва да бъде уважен. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста,жалбата и допълнителните съображения към нея и заложените в тях основания, като съобрази становищата на страните, изразени в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН: Видно от мотивите на първостепенния и второстепенния съд, всеки от тях е дал различна интерпретация на нормите на чл.58 А,ал.2 и 3 НК в техния актуален вариант, предвид разглеждане на първоинстанционното производство по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.371,т.2 и сл. НПК. Това от своя страна е рефлектирало върху начина на определяне на наказанието лишаване от свобода, с оглед дължимите за преценка минимум и максимум на същото, съотношението между отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства и индивидуализация на наказанието предвид тях. По мнение на настоящата инстанция разпоредбата на ал.3 на чл.58 А НК трябва да бъде обмисляна в неразривна връзка с ал.2,в каквато насока е и редакцията на тази алинея. Очевидно е, че като най-подходящо в случая е определено наказанието доживотен затвор, което по силата на текста на чл.58 А, ал.2 НК се заменя с лишаване от свобода от двадесет до тридесет години. Това е принципният подход, възприет от законодателя. Същевременно обаче, самата индивидуализация на наказанието лишаване от свобода, наложимо при условията на ал.2 на чл.58 А НК, е доразработено и в следващата алинея-3-та. Действително, нормата не се отличава с достатъчна яснота и прецизност на изказа, но такива са границите, в които съдът трябва да даде възможно най-сигурното нейно тълкуване. В този смисъл той намира, че “най-ниският минимален размер”на наказанието лишаване от свобода, предвидено в Особената част на НК, е 15 години за престъплението по чл.116,ал.1 НК, каквото е инкриминирано на Д. и както е визирано в санкционната част на материалноправната норма. А “най-високият максимален размер на наказанието лишаване от свобода, определено при условията на ал.2” на чл.58 А НК, е тридесет години, както отрежда останалата част от ал.3. Ето защо правилно и с аргументация като гореизложената ВтАС е съобразил, че средният размер на изчислимото в години наказание лишаване от свобода в процесния казус, се явява 22 години и половина. Преценката му е различна от тази на ГОС, като последният съд не е обмислил качествено връзката между ал.3 и ал.2 на чл.58 А НК, макар и да е отразил налагане на наказанието при съотнасяне на тези алинеи. Ръководен от посочените аргументи, ВКС счита,че не е допуснато твърдяното от защитата на подсъдимия нарушение на материалния закон от страна на въззивния съд-касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: Различната преценка на съдилищата по същество касателно материалното приложение на нормата на чл.58 А НК, с крайна констатация за наложено наказание лишаване от свобода в размер на 24 години, води и до разнородното обмисляне на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Въззивният съд,чийто акт подлежи на ревизия от настоящата инстанция, не е третирал като смекчаващи вината субективни несъставомерни фактори три елемента- психическото състояние на подсъдимия; добри характеристични данни за същия; отречено е и направеното от него в хода на досъдебното производство признание за извършване на престъплението. Първо, не може да има никакво съмнение,че касаторът страда от смесено личностово разстройство-F 61.0, установено по експертен път. Разбира се, същото не се определя като стоящо в основата на краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието, или казано по друг начин, няма белези на душевно страдание в тесния смисъл на думата, в какъвто случай изходът за настоящия процес би бил съвсем различен. Преценката на въззивната инстанция в несходим с казаното аспект, както правилно отбелязва защитата в допълнителните съображения, депозирани в съдебно заседание пред ВКС, не отговаря на правилата за оценка на отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства. Последните са обстоятелства от обективната действителност, непредвидени в закона /затова и са несъставомерни субективни елементи/, които действат благоприятно върху формиране на решенето за осъществяване на престъпното посегателство. За разлика от тях, отегчаващите вината фактори би следвало да оказват възпиращо действие, но въпреки тяхното наличие деецът формира решение за осъществяване на деянието и го прави. Категорично е установено в рамките на настоящото производство, че психическото състояние на Д.,което не подлежи на медикаментозно лечение, е база за неговото поведение както преди, по време и след извършване на престъплението, така и във времето по-рано въобще, с оглед посегателство върху личната сфера на учителки от гимназията, в която младежът се е обучавал. То създава основа за “благополучно” развитие на формулиране на решението за извършване на деянието и реализиране на същото. Ето защо ВКС намира,че психическото състояние на касатора незаконосъобразно не е зачетено като облекчаващо отговорността обстоятелство. Второ, същото се отнася и досежно приетите като неблагоприятни добри характеристични данни за подсъдимия, тъй като те се отнасяли до отминал период от неговото развитие. А след завършване на училището той вече бил демонстрирал негативно поведение спрямо своите учителки и следователно, личностовите данни за него следва да бъдат охарактеризирани като лоши. Както правилно е отбелязано в допълнението към жалбата на касатора, действията на последния са мотивирани от неговото болестно състояние, на чийто фон се е разгърнало самото престъпно деяние, както и преди това е експликирано поведението по отношение на другите учителки. То не прави дееца по-малко тих, скромен, затворен, добър, внимателен, загрижен за семейството си, поначало отговарящ на изискванията на родителите си и т.н. Така че повторното отчитане на здравословния статус на Д. като отегчаващо отговорността обстоятелства,само че в контекста на характеристичните данни за него, се явява незаконосъобразно и поправимо от настоящата инстанция. Трето, освен че производството спрямо подсъдимия е протекло в процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК, за която е необходимо формално признание на залегналата в обвинителния акт фактология по престъпната дейност, в хода на досъдебното производство има налични самопризнания на дееца. Именно те стоят в основата на приетите в обвинителния акт, признати от Д. и възприети от решаващите съдилища фактически обстоятелства по престъпното посегателство. Вярно е,че в рамките на един ден подсъдимият не се е предал, като следва да се приеме обстоятелство,че е желаел да сложи край на живота си, но не са му стигнали сила за това. Оттам насетне обаче той активно е сътрудничил на органите на досъдебното производство и доказателствата са събрани бързо, като са демонстрирани не само признание на вината с подробно разказване на случилото се, но и горко разкаяние за стореното. Затова неправилно ВтАС не е отчел самопризнанието като смекчаващ отговорността фактор. Що се касае до останалите отегчаващи вината обстоятелства, тази инстанция се съгласява с голяма част от твърдяното от защитата за това,че приетото от въззивния съд в обсъжданата насока е свързано с емоционално отношение към починалата и останалите учителки, чието лично пространство Д. е нарушил грубо и безцеремонно, макар в резултат от болестното си състояние. Същевременно обаче, въпреки последното, не може да не бъдат отчетени бруталният начин и времетраенето на причиняване на уврежданията на пострадалата, която е съзнавала ужаса на случващото се и не е имала възможност да му се противопостави. Става дума за 35 удара с нож, 27 от които по лицето,2 на шията и 6 на двете ръце /защитни/. Става дума за ярост. Става дума за начин на извършване на деянието, отличаващ извънмерно същото от други убийства, предизвикал и сериозен негативен обществен резонанс в населеното място, където това се е случило. Няма как следователно степента на обществена опасност на извършеното да не се охарактеризира като висока. Тези фактори, наред с преценка на два налични квалифициращи признака, дават повод и на ВКС да прецени,че не е възможно наказателната отговорност на касатора да бъде разглеждана само на плоскостта на смекчаващи вината обстоятелства /включително и чисто съдебно минало/. Категорична е позицията на тази инстанция, че за многобройни и изключителни /или поне едно/ такива по смисъла на 55 НК, не се разкриват основания. По-нататък,когато е разсъждавал по начина на извършване на деянието и личността на жертвата, въззивният съд е имал предвид присъствието на повече от един квалифициращ признак, а не е преценявал съставомерни елементи като несъставомерни субективни фактори. Това е допустима теза при обмисляне на утежняващи вината фактори. Ето защо не може да бъде споделено оплакването за незаконосъобразност в тази връзка. Финално, настоящата инстанция счита, че при определяне на наказанието, ВтАС не е съобразил разпоредбата на чл.348,ал.5,т.1 НПК в частта по правилна оценка на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и тяхното съотношение, по какъвто начин е налице релевираното касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Ангажираната на дееца наказателна отговорност следва да бъде индивидуализирана при лек превес на облекчаващи вината фактори. Същите, макар и повече на брой, не бива да се пропуска да бъдат разгледани при доминантната тежест на отегчаващите вината такива. Водим от тези аргументи, ВКС намира като най-подходящо по размер наказание лишаване от свобода за срок от 21 години, в какъвто смисъл следва да измени атакувания съдебен акт. Така отмерен, срокът се явява необходим и достатъчен за преоценка на поведението от страна на самия подсъдим и даване на ясна равносметка за последиците от стореното. Той отговаря и на прогласените в чл.36 НК цели на наказанието. С оглед съдържанието на приетото, касационната инстанция не намира за нужно да обсъжда протеста, изготвен от представител на въззивната прокуратура и неподдържан от прокурора от ВКП пред ВКС. На последно място, макар и да не е споменато в касационната жалба на Д., ВКС се счита задължен да вземе отношение по допълнителните съображения, депозирани в съдебно заседание пред нея, относно наличие или не на квалифициращото обстоятелство “особено мъчителен начин”. Казаното е в контекста на общото оплакване за нарушение на материалния закон. Наистина, пострадалата е починала сравнително бързо, предвид качеството на нанесените й увреди, но едновременно с това те са толкова многобройни, че е необходимо технологично време, за да бъдат нанесени. В рамките на това време тя е осъзнавала ужаса на случващото се и е търпяла болки и страдания, извънредни по обем /заради броя на ударите/ и качество /заради местата,на които те са причинявани/. Затова са изпълнени изискванията на закона,доразвити в практиката на ВКС на РБ /ТРОСНК 7-82; Р.532-76-2; р.211-85-2 н.о.на ВС на РБ/ и е наличен квалифициращият елемент “особено мъчителен начин”. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр. ал.1, т.3 вр.чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 119/10.05.11 г.,постановено по В.Н.Д.108/11 г. по описа на АС- Велико Търново, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. Е. Д. наказание лишаване от свобода за срок от 24 на 21 години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/