1 Р Е Ш Е Н И Е № 417/12 г. София, 25.02. 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА и при участието на секретаря Емилия Петрова изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 168/ 2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 652 от 26.07. 2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 17.11.2011 г., постановено по гр.д.№ 4490/ 2011 г. на Софийски градски съд, ІІ-б отделение, с което е отхвърлен иск за установяване недостойнство за наследяване по чл.3, б.”а” от Закона за наследството. В касационната жалба на ищеца се поддържа, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с материалния закон, поради което се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Ответникът оспорва жалбата като неоснователна. Счита че по делото няма доказателства престъплението да е извършено умишлено, както изисква чл.3,б.”а” ЗН, тъй като липсва влязла в сила присъда, установяваща извършването на деянието и формата на вината. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Ищецът е брат и наследник на Н. Г. З.. Твърдял е в исковата молба, че на 23.12. 1996 г. сестра му е била убита от съпруга й С. И. З., поради което е предявил иск за установяване, че същият е недостоен да я наследи съгласно чл.3,б.”а” ЗН. Искът е предявен срещу С. С. З.- син на С. И. З., тъй като последният е починал на 2.05.1998г. Въззивният съд е отхвърлил предявения иск, като приел, че доказателствата по делото установяват само, че С. З. е убил съпругата си, но няма доказателства да е действал при пряк умисъл, при която само форма на вината според съда може да се стигне до недостойнство за наследяване. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за допустимостта на предявения иск, както и по материалноправния въпрос за формата на вината по чл.3,б.”а” ЗН. От данните по делото е видно, че искът е предявен по чл.97, ал.1 ГПК/ отм./ във вр. с чл.3,б.”а” НК и е квалифициран от съда като установителен иск за признаване за установено, че С. И. З. не е наследник на убитата от него Н. Г. З. поради недостойнство за наследяване. Тъй като деянието не е установено с присъда поради смъртта на С. З. и прекратяване на наказателното производство срещу него на основание чл.21, ал.1, т.4 НПК, гражданският съд е пристъпил сам към събиране на доказателства във връзка с това обстоятелство и приел, че С. З. действително е убил съпругата си, но поради липсата на доказателства, че е действал при пряк умисъл, отхвърлил иска, тъй като според съда е необходимо извършителят да е действал при пряк умисъл, за да бъде обявен за недостоен да наследи. Съгласно чл.3,б”а” ЗН умишленото убийство на наследодателя води до недостойнство за наследяване, което настъпва по силата на закона. Извършването на престъпление се установява с влязла в сила присъда или ако наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл.24, ал.1, т.2-5 НПК- с решение по чл.97, ал.4 ГПК / отм./, или чл.124, ал.5 от действащия ГПК. Установяването на престъпното деяние като факт с правно значение е предмет на специалния установителен иск по чл. 124, ал.5 ГПК и трябва да се различава от установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, който цели да установи съществуването или не на едно спорно право- в случая правото или недостойнството за наследяване. Като се имат предвид изложените от въззивния съд мотиви и насоката на събиране на доказателствата е видно, че както доказателствените усилия на страните, така и действията на съда са били насочени към установяване на факта на убийството, за да може след това да се направи извод дали е налице недостойнство за наследяване. Т.е. на практика въззивният съд се е произнесъл на първо място по един иск, който по предмет отговаря на иска по чл.97, ал.4 ГПК / отм./, въпреки че не му е дал точната правна квалификация. Този пропуск е резултат от нередовност на исковата молба, където въпреки изложението в обстоятелствената част, не е направено нужното разграничение между двете искания, а и съдът не е взел необходимите мерки, за да отстрани тази нередовност и да даде точната правна квалификация на иска. Произнасянето по нередовна искова молба води до недопустимост на съдебното решение, поради което решението на въззивния съд следва да се обезсили и делото да му се върне от фазата на проверка редовността на исковата молба и точно разграничаване и квалификация на заявените претенции. В тази насока следва да се има предвид, че без установяване с влязло в сила решение по чл.97, ал.4 ГПК / отм./ на престъпното деяние, съдът не може да прави изводи за наличието или липсата на недостойнство за наследяване било по повод на предявен такъв установителен иск или по всеки друг гражданско правен спор, който касае наследството- напр.иск за делба или за собственост. В този смисъл съдебната практика е трайно установена, включително и с по-нови решения по чл.290 ГПК- напр.р.№ 203/ 2.07.2010 г. по гр.д.№ 790/ 2009г. на ВКС, І г.о. , р.№ 19 от 2.02.2011 г. по гр.д.№ 1788/ 2009 г. на V г.о. и др. Правомощието на въззивния съд за привеждане в редовност на исковата молба и уточняване на претенциите произтича от качеството му на инстанция по същество- т.4 от ТР № 1 от 17.07.2011 г. на ОСГК на ВКС. По материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се посочи, че законът поставя като условие убийството да е извършено умишлено, без да прави разграничение дали се касае за пряк или евентуален умисъл. Това разграничение на формата на вината е провеждано и към времето, когато е приет Законът за наследството през 1949 г., тъй като в чл.40 от действащия тогава Наказателен закон от 1986г. /отм. ДВ, бр.13/13.02.1951 г./ е посочено, че „престъпното деяние е умишлено, ако виновният когато го извърши иска или допуща такива последствия, каквито са последвали или има да последват от туй деяние”. Съгласно чл.37 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове- ДВ, бр.39/ 1974 г. думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове, а ако се налагат отклонения, това се урежда изрично. В случая в чл.3,б.”а” ЗН недостойнството не настъпва, ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват неговата наказуемост или ако е амнистирано. Евентуалният умисъл не е посочен в изключенията, поради което следва да се приеме, че изразеното от въззивния съд становище в обратния смисъл е в противоречие с материалния закон. По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И ОБЕЗСИЛВА решението от 17.11.2011 г., постановено по гр.д.№ 4490/ 2011 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ-б отделение. Връща делото на същия съд за ново разглеждане от фазата на проверка редовността на исковата молба. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: