Р Е Ш Е Н И Е № 225 гр.С. 19.04.2011г. в името на народа Върховният касационен съд на Р. България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 898/2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба на Министерството на вътрешните работи чрез главен юрисконсулт Д. Л. против решение на Софийски градски съд, ІІ Д въззивен състав, постановено по гр.д. № 6244/2009 г. в частта, с която е уважен иск по чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.01.2006 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 14/07.01.2011 г. по материалноправен въпрос от значение за точното приложение на закона, а именно дали при определяне на обезщетението по чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./ дължимите суми следва да се индексират с коефициент 1,45, когато основанието за заплащане е възникнало преди изменението в закона с ДВ бр. 112/23.12.2003 г., но плащането е извършено след това. Съставът на Върховния касационен съд намира следното: Съгласно чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./ в редакцията след изм. - ДВ, бр. 29 от 2000 г., при освобождаване от служба на служителите по чл. 192, ал. 1, т. 1 се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, умножени по 1,45. Това обезщетение е облагаемо по силата на чл. 19, ал. 1 ЗОДОФ /отм./ до 01.01.2004 г. Съгласно чл. 20, ал. 5 ЗОДОФ, при изплащането на обезщетението, сумата се прибавя към данъчната основа, определена по реда на ал. 1 и 2, като подлежи на общо облагане в месеца на изплащането. На 01.01.2004 г. влиза в сила ЗИД ЗОДОФ, обн. ДВ бр. 112/23.12.2003 г. и в чл. 19, ал. 2, т. 5 от същия, обезщетението по чл. 261, ал. 1 ЗМВР /отм./ е посочено като необлагаемо. От същата дата влизат в сила и измененията в чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./, като отпада предвидената до тогава индексация на сбора от брутните трудови възнаграждения с коефициент 1,45. Подобни изменения са извършени и в други специални закони, в които са предвидени обезщетения, подобни на това по чл. 261, ал. 1 ЗМВР – индексацията от 1,45 отпада, а обезщетението е изключено от облагаемите доходи. Следователно, предвиденото в чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./ индексиране е пряко свързано с облагането на обезщетението по ЗОДОф и щом към датата на изплащането, подобно фискално задължение не съществува, то следва да се приеме, че дължимата от работодателя на служителя чиста сума не следва да се умножава с 1,45 – работодателят не задържа част от общо определената сума, за да я преведе като дължим данък общ доход. Тогава, служителят не може да претендира да получи като част от обезщетението си сумата, която преди изменението на закона се следва на бюджета. В заключение, размерът на обезщетението по чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./ се определя според действащата към датата на прекратяването на правоотношението материалноправна норма. Индексацията с 1,45, предвидена до изменението на разпоредбата на ДВ бр. 112/2003 г., в сила от 01.01.2004 г. не следва да се прилага, когато към датата на изплащане на обезщетението, същото по силата на действащите закони е станало необлагаемо и данък общ доход върху него не се удържа. Разрешението, дадено във въззивното решение не е съобразено с дадения отговор. Въззивната инстанция е установила, че след пенсионирането на П. Г. Б. като началник сектор в РУ „Транспортна полиция”, В. на 23.12.2003 г., той е получил обезщетение в размер на 19 292 лв., което се равнява на последната брутна месечна заплата, умножена по 20. Плащането е извършено на 28.01.2004 г. Няма удържан данък общ доход. Прието е, че материалноправната норма – чл. 261, ал. 1 ЗМВР към датата на уволнението, от който момент се дължи обезщетението, предвижда неговата индексация с 1,45, поради което и общо дължимата на Б. сума е 27 973,40 лв. Работодателят е останал задължен с 8 661,40 лв., поради което искът е уважен за горната сума, ведно с лихва за забава, считано от 25.01.2006 г. до окончателното изплащане на главницата. Решението е неправилно. Както стана ясно от отговора, по който е допуснато касационното обжалване, въззивният съд е изтълкувал неточно материалноправните норми – чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл. 19, ал. 2, т. 5 ЗОДОФ. В случая, искът се явява неоснователен. Обжалваното решение следва да се касира и спора разреши по същество от настоящата инстанция, като претенциите се отхвърлят. Насрещната страна трябва да заплати на касатора стороените съдебноделоводни разноски /заплатени държавни такси/, както и юрисконсултско възнаграждение или, общо сумата в размер на 180 лв. Разноските по възнаграждение на вещо лице, изготвило съдебна експертиза по делото, остават за сметка на бюджета на съдебната власт. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение на Софийски градски съд, ІІ Д въззивен състав, постановено по гр.д. № 6244/2009 г. в частта, с която е уважен иск по чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.01.2006 г. и вместо него ПОСТАНОВИ: ОТХВЪРЛЯ иска на П. Г. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] против М. на вътрешните работи, С. за заплащане на сумата от 8659 лв. – неплатена част от обезщетение по чл. 261, ал. 1 ЗМВР от 1997 г. /отм./, както и на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.01.2006 г. ОСЪЖДА П. Г. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на М. на вътрешните работи, С. сумата в размер на 180 лв., сторени по делото във всички инстанции съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: