Р Е Ш Е Н И Е № 50175 гр. София, 06.03.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 1735 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството ЗД „БУЛ ИНС“ АД срещу въззивно решение № 46 от 16. 04. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по гр.д. № 77 по описа на съда за 2021 г., изменено в частта за разноските с определение по същото дело № 100420 от 18. 06. 2021 г. Въззивното решение е обжалвано в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова № 78 от 15. 10. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Сливен по гр.д. № 127 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на Ц. Х. Л. сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от настъпилата при ПТП на 29. 11. 2014 г. смърт на нейния внук А. Т. Т., ведно със законната лихва, считано от 30. 11. 2016 г. до окончателното изплащане, и в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата 20000 лв., касаторът е осъден да заплати същата сума, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от същото ПТП, ведно със законната лихва, считано от 30. 11. 2016 г. до окончателното изплащане, и на И. Щ. А., също баба на загиналия при процесното ПТП А. Т., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон. В относимата към действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение част от касационната му жалба касаторът твърди, че ищците – баби на загинал при ПТП, за вредите от което застрахователят – касатор отговаря имуществено техен внук, нямат материалноправна легитимация да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му, тъй като към момента на увреждащото ПТП – 29. 11. 2014 г., не е било прието и действащо Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, но са действали ППВС № 4/68 г., ППВС № 5/69 г. и ППВС № 2/84 г., отричащи на ищците такава легитимация, а новоприетото след увреждащото събитие тълкувателно решение няма обратно действие и не се прилага към процесния случай. Излага се, че в случая по делото не се установява, включително и от изслушаните свидетелски показания, наличие и на изискващата се от Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. по на ОСНГТК на ВКС, особено близка връзка на ищците с починалия, и действително претърпени от смъртта му вреди, при които и по изключение би им се дължало обезщетение за неимуществени вреди. Иска се отмяната на въззивното решение в обжалваните му части и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, при условията на евентуалност – намаляване на размера на присъдените на ищците обезщетения за неимуществени вреди, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. Ответниците по касация И. Щ. А. и Ц. Х. Л. в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват жалбата, претендират разноски за касационното производство, представляващи адвокатско възнаграждение, дължащо се при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. С определение по делото № 537 от 13. 09. 2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса относно предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., кръг на лицата с право на обезщетение, поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., в което са разгледани детайлно предпоставките, с които тълкувателното решение обвързва правото на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия при деликт, да получат обезщетение за неимуществени вреди. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Разгледана по същество жалбата е основателна. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените искове по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ до уважения им с въззивното решение размер от по 20000 лв. по главницата за всяка от ищците въззивният съд е посочил, че към момента на процесното ПТП, починалият внук на ищците е бил на навършени деветнадесет години, ищцата И. А. – на 69 г., а ищцата Ц. Л. – на 70 години. Според съда разпитаният в производството свидетел М. Д., който живее на съпружески начала със сестрата на починалия, също внучка на ищците сочи, че след трагичния инцидент бабите на починалото момче са били в много тежко душевно състояние, неутешими и поддържани с лекарства. Същият свидетел дава показания за грижите, които приживе починалият е полагал за бабите си, както и честите му посещения при тях, включително при И. А. в [населено място] войвода, където ходел във връзка с развиването на семеен бизнес, както и че след смъртта на починалия се наложило той /свидетелят/ и внучката на ищците, да променят местожителството си от [населено място] в [населено място], за да могат да го заместят в грижите към ищците. Съдът е приел за неоснователно възражението на застрахователя относно стойността на свидетелските показания, депозирани от лица, сочени за заинтересовани от благоприятния изход от производството за въззивниците – ищци, като от мотивите на решението му и крайните му изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция може да се направи извод, че съдът изцяло е кредитирал показанията на единствения разпитан по делото свидетел в изложения непосредствено по-горе смисъл. По-натам въззивният съд е приел, че съгласно разбирането, утвърдено с Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25. 05. 1961 г. и ППВС № 5 от 24. 11. 1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Според въззивния съд в тълкувателния акт е специално акцентирано на нуждата от обезвреда във връзка с нереализираните оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, като въззивният състав сочи, че подобни оправдани очаквания са налични винаги, когато се установи, че отношенията на трайна и дълбока привързаност не са били накърнени към датата на деликта, и обратно, при недобри отношения и отчужденост, няма как да съществуват оправдани очаквания, че в бъдеще отношенията биха били подобрени, и оттам да се заключи, че са били понесени вреди от загубата. Горните обстоятелства подлежат на установяване във всеки конкретен случай, като доказателствената тежест за установяването им се носи от претендиращия обезщетение. Въззивният съд е приел, че анализът на свидетелските показания, депозирани по делото позволява изграждане на становище, че от смъртта на внука на ищците за последните са произлезли вреди от морално естество, които справедливостта изисква да бъдат възмездени. До датата на деликта, отношенията между двете баби и внука им са се отличавали с привързаност, те взаимно са се радвали на компанията си, възрастните родственици са разчитали на помощта му. Съдът не е кредитирал заключението на изслушана в първоинстанционното производство съдебно-психологична експертиза на ищцата И. Щ. А., като е намерил, че относно липсата на трайни и дълбоки емоционални връзки между тази ищца и починалия ѝ внук същото почива на несигурни, произволни и фрагментарни интерпретации на вещото лице от наблюденията му върху личността на тази ищца, което може да се илюстрира с повърхностното му съждение, обективирано в експертизата, че ищцата се затруднява да посочи „примери за проява на особена загриженост и/или непрекъсната връзка помежду им“. Като краен извод въззивният съдебен състав е приел, че създадените отношения покриват критерия, заложен в тълкувателната воля по цитираното Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, доколкото времето от раждането на внука на ищците до внезапната му смърт в толкова млада възраст, е период достатъчен за формиране на отношения с интензитет, обосноваващ понасянето на страдания от загубата, а вместо да реализират оправданите си очаквания да бъдат свидетели на израстването на внука си, да го видят прекрачил в зрелостта и да осмислят, като всеки възходящ живота си, продължен чрез него, ищците са имали травматичното преживяване да възприемат неочакваността и безвъзвратността на смъртта му, и данните по делото убеждават, че страданията им от нематериално естество са намерили реално проявление, и са доказани. Обжалваното въззивно решение е неправилно. Както принципно правилно е приел и въззивния съд в мотивите си, съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. V. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. ХІ. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че: Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци; В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., разрешенията в което настоящият състав изцяло споделя е прието, че от посочените в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т.е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, следователно – и за братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за наличието им в тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина (решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о.). Обжалваното въззивно решение е постановено в отклонение от цитираната задължителна практика на ВС и ВКС, и практика на ВКС. Въззивният съд необосновано е приел, че между ищците и починалия им внук е съществувала особено силна връзка и че поради това ищците са понесли морални болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения. Подобен извод не може да бъде направен от събраните по делото доказателства, преценявани в тяхната цялост и взаимна връзка, включително и от показанията на свидетеля М. Д., при това – и при кредитиране на същите показания изцяло, при условията на чл. 172, и независимо от възможната негова заинтересованост от изхода на делото, както това е направил и въззивния съд. Разпитаният свидетел Д., който живее на съпружески начала със сестрата на загиналия при ПТП и внучка на ищците в относимата към конкретния спор част от показанията си заявява, че ищцата Ц. Л. живеела в [населено място],[жк], ищцата И. А. – в [населено място] войвода, а починалият А. живеел с майка си и баща си в апартамент също в [населено място], но в друг квартал – „Дружба“; А. постоянно ходел в [населено място] войвода, тъй като имали семеен бизнес; Постоянно бил и при другата си баба; Като разбрали за инцидента бабите вдигнали кръвно, специално И. Л. била много зле, плачела през цялото време; Всички след трагедията били много зле, на хапчета и плачели; И двете баби присъствали на погребението, където било през цялото време рев; След инцидента /показанията на свидетеля са дадени около шест години след същия/, бабите не били същите, свидетелят не виждал радост у тях; Преди били по-живи, след инцидента – по-загрижени, тъжни, умислени; Преди се радвали, че идвал А. да ги види, а сега вече го няма и са тъжни; А. се записал задочно да учи в [населено място], за да може през повечето време да е в [населено място] и да помага на бабите си; А. бил разказвал на свидетеля, че когато започвали семейния бизнес е бил по-малък и през повечето време баба му Ц., която живеела в [населено място] го е гледала; Бизнесът им бил в [населено място] войвода, където живеела другата баба и с нея А. се виждал също постоянно; Като по-голям, когато взел шофьорска книжка, ходел да вижда бабите, ако се налагало ги карал до болница, ходел да им купува лекарства, но ходел и само да ги види, без повод; Свидетелят и внучката на ищците, с която живеел на съпружески начала, се върнали от София в Сливен, защото след смъртта на А. нямало кой да помага на бабите; Всеки път, когато свидетелят ходел при бабата в [населено място] войвода /ходели ако не всяка седмица, то през седмица/, А. бил там – той живеел в [населено място], но заради семейния бизнес всяка събота и неделя бил в [населено място] войвода, а през другото време, през седмицата си бил в [населено място], защото ходел на училище. Заключенията на изслушаните и приети в първоинстанционното производство съдебно-психологични експертизи са в смисъл, че по отношение на ищцата И. А. не са настъпили отклонения в личностните характеристики от претърпяната психична и емоционална травма с белези на психично страдание, и не е налице продукция, указваща за особен тип отношения извън обичайните за баба и пораснал внук; И. Щ. А. е психически стабилна; Психологичното й състояние в годините непосредствено преди загубата на внука и е било подложено на множество изпитания и тя е развила стабилни механизми за справяне с напрежението; На 29. 11. 2014 г. е посрещнала поредния удар на съдбата и към момента на заключението на ВЛ последиците от него са преработени; Психологичното и състояние се характеризира с работещи механизми за справяне, за което свидетелствала и социалната и активност; Прогнозата е благоприятна поради ангажираността й с ежедневни, значими за хората от обкръжението и дейности. Разпитано в съдебно заседание в първоинстанционното производство ВЛ по съдебно-психологичната експертиза заявява, че при интервюто с А. не са възникнали обстоятелства, от които да съди, че починалият внук е имал за нея роля и функция, различна и по-широка от тази за внук. По отношение на ищцата Ц. Л. ВЛ – психолог заключава, че са настъпили незначителни отклонения в личностните характеристики от претърпяна психична и емоционална травма с белези на психично страдание; Това може да се обясни с по-специалната роля, която е изпълнявал именно внукът А. Т., по отношение на когото Л. споделя, че е разчитала на него както ежедневно, така и в дългосрочен план /в констативно-съобразителната част на експертизата ВЛ сочи, че починалият посещавал Л. по-често, тя му приготвяла любими ястия, а той се е грижил за обслужването и настройките на техниката в дома и вилата, тя разчитала на него за слухов апарат и всичко, свързано с преодоляване на изолацията от настъпилата загуба на слуха/; Психологичното състояние на Л. е психически нестабилно; Възможни проявления на разстройство в адаптацията са довели до разстройство на съня; Настъпилите последици категорично носят белезите на психично страдание; Няма риск да развие инсомния /да не може да извършва ежедневните си задачи и да загуби социалните си контакти/. При разпита си в съдебно заседание ВЛ излага, че в заключителната част на заключението си относно Л. говори за психически нестабилно състояние, но когато има формулиране на пряк отговор на въпроса говори за влошено състояние, за наличие на продукцията, характеризираща разстройство в адаптацията, което е състояние на субективен стрес и емоционално разстройство, отнасящо се към социалното функциониране и е свързано със стресогенно жизнено събитие; Когато има определено ниво на натрупания стрес, личността е устойчиво нестабилна; И тази личност затова е нестабилна; Тя е била нестабилна и преди, и след, и сега, т.е. преди и след смъртта на внука си като събитие; Именно тази и нестабилност, която е постоянна, я прави уязвима; Затова при нея вредоносните последици са такива. Както споделеното от разпитания по делото свидетел, така и изложеното в приетите по делото заключения на ВЛ по допуснатите и изслушани съдебно-психологични експертизи, допълнено и от заявеното от ВЛ в открито съдебно заседание, в конкретният процесен случай не позволява да се направи извод за изключителност в близостта между ищците и починалия по смисъла, разяснен в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК, решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. и цитираното в последното решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. Според общоизвестното и нормално, общоупотребимо значение на думата в българския език, изключителността предполага отклонение от типичното или от правилото, нещо, което е извън правилата, извънредно, специално, надхвърлящо нормалната степен, извънмерно, и нищо от така присъщите на изключителността характеристики в отношенията между ищците и починалия им внук не се установява да е налице по делото. Загиналият им внук посещавал често бабите си - и живеещата в Сливен Л., която го е гледала като малък, и живеещата в [населено място] А., където обаче ходел и във връзка с бизнеса на семейството - обикновено бил в селото в събота и неделя, а през седмицата ходел на училище в Сливен. Починалият внук на ищците живеел не с някоя от тях, а с родителите си в друго жилище в [населено място], различно от това на ищцата Л., в друг квартал. Като по-голям, когато взел шофьорска книжка, ходел да вижда бабите, ако се налагало ги карал до болница, ходел да им купува лекарства, но ходел и само да ги види, без повод. Нищо от така установеното не сочи на сложили се конкретни житейски обстоятелства, довели до привързаност, която да е станала толкова силна, че смъртта на внука им да е причинила на която и да било от ищците морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка между баби и внук. Напротив - всичко така изложено сочи на установени и съществували между ищците и внука им, само нормални, неизключителни, типични за българското общество, родствени отношения между бабите и загиналия им внук, съответно - и на нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между тях, характеризираща се с взаимна обич и морална подкрепа. Както свидетелските показания, така и заключенията, и разпита на ВЛ по СПЕ не установяват и понасянето на морални болки и страдания, надхвърлящи болките и страданията, които биха изпитали всяка баба и дядо – силна и непреодолима скръб от загубата на внуче. Все в този смисъл, не сочат на някаква извънмерност и на изпитвани болки и страдания с по-голям от нормалния интензитет, установените по делото от показанията на свидетеля обстоятелства в насока на това, че бабите били много зле, на хапчета и плачели, че са присъствали на погребението, където било през цялото време рев, че след инцидента не били същите, нямало радост у тях, а станали по-загрижени, тъжни, умислени, докато преди това били по-радостни - всичко това, макар и да приема, че е действително установено по делото, съдът в същото време намира, че е в рамките на нормалните човешки емоционални реакции при такава загуба, и че не се характеризира с някаква извънмерност, и по-голям от нормалния интензитет. Такива не се установяват в случая и от ВЛ - психолог в заключенията му и при разпита му по делото. По отношение на ищцата А. ВЛ еднозначно установява, че в процесния случай не са възникнали обстоятелства, от които да съди, че починалият внук е имал за нея роля и функция, различна и по-широка от тази за внук. По отношение на ищцата Л. ВЛ – психолог макар и да заключава, че за нея са настъпили незначителни отклонения в личностните характеристики от претърпяна психична и емоционална травма с белези на психично страдание, но също така сочи, че констатираните от ВЛ нарушения в психологичното и състояние, се дължат на установената от ВЛ нейна психологична нестабилност, която е била налична при нея и преди, и след процесното ПТП, и изживяването на последиците му. При така изложеното съдът намира, че по отношение и на двете ищци, в случая по делото не са доказани и двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предвидени в задължителната съдебна практика, което сочи на неоснователност на предявените искове и налага тяхното отхвърляне в цялост, със законните последици. При този изход на делото в касационната инстанция ищците нямат право на разноски в производството, а ответникът – касатор има право на такива в установеният действително извършен размер. Съобразно изхода на делото на касатора-ответник се дължат разноски за адвокатски хонорар за защита в трите съдебни инстанции, и заплатените държавни такси за въззивно и касационно обжалване. При защитаван в първоинстанционното производство от ответника материален интерес от общо 200000 лв. /доколкото първоначално предявените от всяка от ищците искове за по 100000 лв. са оттеглени и производството по тях е прекратено в единственото открито съдебно заседание по делото в първата инстанция, и съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, е неоснователно твърдението на ищците, че на ответника се дължат разноски върху редуцирания размер на исковете след частичното им оттегляне/, заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за тази инстанция от 5600 лв. без ДДС или 6720 лв. с ДДС /л. 143-144 от първоинстанционното дело/, е под минималния по Наредба № 1 на ВАС от 2004 г. в приложимата редакция. Съобразно материалния интерес, защитаван пред въззивната и касационната инстанции, под минималния размер са и заплатените от ответника адвокатски възнаграждения от 1800 лв. с ДДС за защита във въззивната инстанция и 1440 лв. с ДДС за касационната, поради което и трите, така заплатени от ответника адвокатски възнаграждения не следва да бъдат намалявани, въпреки възраженията на противната страна за тяхната прекомерност. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 46 от 16. 04. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по гр.д. № 77 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 78 от 15. 20. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Сливен по гр.д. № 127 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, с която ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъдено да заплати на Ц. Х. Л. сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от настъпилата при ПТП на 29. 11. 2014 г. смърт на нейния внук А. Т. Т., ведно със законната лихва, считано от 30. 11. 2016 г. до окончателното изплащане, и в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата 20000 лв., ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъдено да заплати същата сума, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от същото ПТП, ведно със законната лихва, считано от 30. 11. 2016 г. до окончателното изплащане, и на И. Щ. А., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Ц. Х. Л., ЕГН: [ЕГН] и от И. Щ. А., ЕГН: [ЕГН] искове с правно основание чл. 266, ал. 1 от КЗ /отм./ за осъждането на ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК: [ЕГН] да заплати на всяка от тях сумите от по 20000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от настъпилата при ПТП на 29. 11. 2014 г. смърт на техния внук А. Т. Т., ведно със законната лихва върху същите суми, считано от 30. 11. 2016 г. до окончателното им изплащане. ОТМЕНЯ решение № 46 от 16. 04. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по гр.д. № 77 по описа на съда за 2021 г. в частта му за разноските, с която е осъдено ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на адв. Н. Н. Д., с адрес: [населено място], [улица], полуетаж 4, офис 4, сумата 1300 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция, сумата 1300 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция, сумата 800 лв. държавна такса по сметката на Окръжен съд – Бургас, и сумата 400 лв. държавна такса по сметката на Апелативен съд – Бургас, както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 78 от 15. 20. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Сливен по гр.д. № 127 по описа на съда за 2020 г. в неговите части, с които е осъдено ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на адв. Н. Н. Д., с адрес: [населено място], [улица], полуетаж 4, офис 4, сумата 1300 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция на Ц. Х. Л., както и сумата 750 лв. държавна такса по сметка на Сливенски окръжен съд. ОТМЕНЯ определение № 100420 от 18. 06. 2021 г. постановено от Апелативен съд – Бургас по гр.д. № 77 по описа на съда за 2021 г, за изменение на решение № 46 от 16. 04. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по гр.д. № 77 по описа на съда за 2021 г. в съответните му части, с които е осъдено ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на адв. Н. Н. Д., с адрес: [населено място], [улица], полуетаж 4, офис 4, сумата 1300 лв. - адвокатско възнаграждение за защита на Ц. Х. Л. в производството пред Апелативен съд – Бургас, и е отменено решение № 78 от 15. 20. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Сливен по гр.д. № 127 по описа на съда за 2020 г. в частта му за осъждането на И. Щ. А. да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД разноски в първоинстанционното производство за сумата над 572 лв. ОСЪЖДА Ц. Х. Л., ЕГН: [ЕГН], чрез адвокати адв. Н. Н. Д. и Ж. В. Т., с адрес: [населено място], [улица], полуетаж 4, офис 4, да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК: [ЕГН] сумата 2788 лв., представляваща разликата над 572 лв. до 3360 лв. адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство, сумата 190 лв. държавна такса за въззивно обжалване, сумата 900 лв. адвокатско възнаграждение за защита във въззивното производство, сумата 415 лв. държавни такси за производството по чл. 288 от ГПК и за касационното производство, и сумата 720 лв. адвокатско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция. ОСЪЖДА И. Щ. А., ЕГН: [ЕГН], чрез адвокати адв. Н. Н. Д. и Ж. В. Т., с адрес: [населено място], [улица], полуетаж 4, офис 4, да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК: [ЕГН] сумата 1644 лв., представляваща разликата над 1716 лв. до 3360 лв. адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство, сумата 190 лв. държавна такса за въззивно обжалване, сумата 900 лв. адвокатско възнаграждение за защита във въззивното производство, сумата 415 лв. държавни такси за производството по чл. 288 от ГПК и за касационното производство, и сумата 720 лв. адвокатско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: