Р Е Ш Е Н И Е № 57 София, 01.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. БИСЕР ТРОЯНОВ 2. МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 5 по описа за 2017 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Е. И. М. и на частните обвинители З. Й. Н. и М. Р. Н. против решение № 259 от 04.11.2016 г., по в.н.о.х.д. № 449/ 2016 г., по описа на Пловдивски апелативен съд, Трети наказателен състав. В жалбата на подсъдимия Е. И. М., изготвена от адвокат К. Е., се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Нарушението на материалния закон е обосновано с довод за неправилен отказ да се приложи института по чл. 15 от НК, тъй като поведението на подсъд. М. представлява случайно деяние – смъртта на пешеходеца е настъпила вследствие изтласкването на превозното средство на подсъдимия при неправилното му изпреварване от автомобила на свид. Л.. Наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не са оценени в необходимата степен индивидуализиращите обстоятелства, механизма на пътнотранспортното произшествие и съпричиняването на резултата от другия водач. От изложените доводи са развити алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на размера на наказанието лишаване от правоуправление и на продължителността на изпитателния срок. С касационна жалба адвокат Д. П. – повереник на частните обвинители З. Й. Н., действаща лично и като законен представител на малолетната М. Р. Н., атакува въззивното решение с доводи, насочващи към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Частните обвинители останали недоволни от оправдаването на подсъдимия по квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроизшествието“, заради което считат, че неправилно е отказано приложението на материалния закон по чл. 343, ал. 3, пр. 6, б. „б“ от НК. Наказанията били несправедливо занижени след пренебрегване на отегчаващите отговорността обстоятелства, настъпилия смъртен резултат и лишаването на малолетната дъщеря М. Н. от бащина и родителска грижа, като се настоява санкциите на подсъдимия да бъдат увеличени на 5 години лишаване от свобода и 8 години лишаване от правоуправление. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият М. и неговият защитник адвокат Е. поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Подновяват възраженията си, че пътнотранспортното произшествие се явява случайно деяние за подсъдимия. Считат касационната жалба на частните обвинители за неоснователна, тъй като не е реализиран квалифициращият признак бягство от произшествието и не се налага ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Частните обвинители З. Й. Н., М. Р. Н. и Н. В. Н. (неподал жалба), не вземат становище в касационното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява позиция за неоснователност на подадените жалби. Счита обжалваното решение на въззивната инстанция за правилна и законосъобразна, а наложеното наказание – за справедливо определено. Отхвърля тезата на подсъдимия за случайно деяние, защото другият водач не е допринесъл за настъпване на катастрофата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 259 от 04.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 449/ 2016 г. Пловдивският апелативен съд, Трети наказателен състав потвърдил изцяло присъда № 61 от 14.06.2016 г. по н.о.х.д. № 1173/ 2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с която подсъдимият Е. И. М. бил признат за виновен в това, че на 24.08.2015 г. в [населено място], на [улица], срещу № ..., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Ф.Г.” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правила за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 42, ал. 3, пр. 2 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Р. Н. Н., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. ”б” във вр. с чл. 343, ал. 1, б. ”в” във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Приспаднал, на основание чл. 59 от НК, времето на задържане на подсъдимия, считано от 25 до 29.08.2015 г. На основание чл. 343г от НК апелативният съд наложил на подсъдимия М. и наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. Първоинстанционният съд признал подсъдимия Е. И. М. за невинен да е нарушил правилата по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 42, ал. 3, пр. 1, чл. 116 и чл. 123, ал. 1 от ЗДвП и го оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 3, пр. 6, б. ”б” от НК. В тежест на подсъдимия възложил разноските по делото и се разпоредил с веществените доказателства. Постъпилите касационни жалби с доводи за нарушен материален закон са неоснователни, а жалбата на подсъдимия М. в частта за явната несправедливост на наказанието е основателна, но не по изложените в нея съображения. І. По възраженията на касаторите за нарушен материален закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В касационните жалби се сочат различни нарушения на материалния закон, заради които частните обвинители искат утежняване на правната квалификация на деянието, а подсъдимия – прилагане на материалноправен институт, чрез който да бъде оневинен. Доводите са несъстоятелни. 1. Частните обвинители отново поддържат тезата си за неправилно оправдаване на подсъдимия М. по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 3, пр. 6, б. ”б” от НК. Основателно тезата на частното обвинение е отхвърлена с подробни и убедителни мотиви на стр. 11-12 от въззивното решение. Апелативният съд обстойно е разгледал поведението на подсъд. М. непосредствено след извършване на деянието и необходимостта от незабавното транспортиране на пострадалия Р. Н. към болнично заведение, оказаната съвместно със свид. А. помощ да настанят в автомобила блъснатия пешеходец, да го закарат до здравното заведение и да помогне за полагането пострадалия върху болничната носилка. Действията на подсъдимия са разгледани от въззивната инстанция в съпоставка със задължителните указания на ППВС № 1/ 1983 г., т. 4, б. „и“, според които „квалифициращият признак „избягал от местопроизшествието“ следва да се разбира в смисъл, че деецът без уважителна причина е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие или да заличи доказателства или участието си в транспортното произшествие.“ В разглеждания случай правилно е преценено, че подсъд. М. не е избягал от местопрестъплението, а е оказал помощ на пострадалия, транспортирайки го с катастрофиралия автомобил до болницата. Поведението на подсъдимия не разкрива стремеж към укриване от правоохранителните и правозащитните органи, нито към заличаване на следите на произшествието, или собственото си участие в него. Единственото му нарушение в случая е, че не се е завърнал на местопроизшествието веднага след оказаната помощ, каквото задължение му е вменено с чл. 123, ал. 1, б. „г“ in fine от ЗДвП. Неизпълнение на законовата разпоредба в случая представлява административно нарушение, но не реализира признака бягство от местопроизшествието на по-тежко квалифицирания престъпен състав. В допълнение, подсъд. М. се явил лично в 04.20 ч. в полицейското управление веднага след като разбрал, че е търсен. Той, както и свид. Л., не били допуснати до спешното отделение на болницата по-рано, поради липсата на родство с пострадалия, а и страхът от възмездие накарал свидетеля бързо да напусне болничното заведение. Искането на частните обвинители за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за осъждане на подсъдимия по по-тежката правна квалификация по чл. 343, ал. 3, пр. 6, б. ”б” от НК, за която има повдигнато обвинение, е неоснователно. 2. Подсъдимият М. настоява неговото престъпно поведение да бъде квалифицирано като случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК и да бъде изцяло оправдан. Доводите са неприемливи и законосъобразно били отхвърлени от съдилищата. Пътнотранспортното произшествие е причинено от подсъд. М.. Водачът е управлявал автомобила с превишена за населеното място скорост от 69.76 км/ч (нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДВП) и се е движел неправомерно по пътното платно, заемайки част от насрещната пътна лента. Особено тежко е нарушението на чл. 42, ал. 3, пр. второ от ЗДвП, защото в хода на започната от друг водач на моторно превозно средство маневра изпреварване подсъдимият попречил, като ударил автомобила на свид. Л.. След този удар не овладял движението на своето возило, включително не спрял, а отклонил посоката надясно и със задействана спирачна система прегазил движещия се попътно в неговата лента пешеходец. Експертните изчисления установили, че първоначалният удар между двете превозни средства настъпил в областта на предна лява врата на л.а. „Ф.Г.“, което показва, че управлявания от подсъдимия автомобил „засякъл“ движението на изпреварващото го превозно средство на свид. Л.. Вещите лица непоколебимо отхвърлили неправдоподобната версията на подсъдимия за удар отзад на неговото возило и придаването на допълнителна кинетична енергия, като причина за безвиновно настъпване на обществено опасните последици. При така изложените доказателства по делото поведението на свид. Л. не съпричинява престъпния резултат. Отново в експертните познания се откриват категоричните изводи, че подсъд. М. е могъл да предотврати смъртта на пешеходеца, ако не е отклонил посоката на движение на автомобила надясно или ако е намалил скоростта на движение в момент, когато обективно е могъл да възприеме пешеходеца в зоната на осветеност на късите си светлини, а освен това е имал техническата възможност да спре преди мястото на удара, защото разстоянието е било по-голямо от опасната му зона за спиране. Твърдението на подсъдимия Е. М., че бил ударен от другия автомобил и изтласкан от пътя се оказва безусловно опровергано от събраните по делото доказателства. Не са налице основанията за прилагане на института на случайното деяние по смисъла на чл. 15 от НК, отказът на съдилищата е правилен и не е проявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. І. По възраженията на касаторите за явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. При определяне на санкцията на подсъдимия съдилищата допуснали нарушение на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, поради което наказанието е явно несправедливо. Индивидуализиращите предпоставки не са оценени правилно, а други са невярно посочени. Така например „зачестилите случаи на този вид престъпления“ и „изключително чувствителната обществена нетърпимост“, посочени в мотивите на присъдата и във въззивното решение, не представляват обстоятелства отегчаващи обществената опасност на извършеното от подсъдимия Е. М. деяние. Подсъдимият не следва да бъде наказан по-строго, заради осъществените от други водачи престъпни прояви, за които той няма вина. Също така противоречиво са противопоставени една на друга „невисоката степен на обществена опасност на личността на подсъдимия“, от една страна, и административните му наказания (три глоби с наказателни постановления и един фиш), от друга страна, макар че санкционирането на дееца по административен или по наказателноправен ред очертават неговата личност с конкретни и специфични за индивида характеристики. След като съдилищата приемат обществената опасност на дееца за невисока (заради характеровия му облик), не могат повторно да отчетат административните санкции на водача на МПС като отегчаващи обстоятелства извън неговата личност. Тежкият съставомерен резултат – смъртта на пострадалия, също не може да се отчете като утежняващо обстоятелство, защото е взета предвид с криминализацията на престъпния състав. Отегчаващи обстоятелства в конкретния случай представляват само специфичния начин на извършване на произшествието (удар на изпреварвания автомобил, навлизане в лентата за движение на изпреварващия автомобил), а също и вида, броя и характера на допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата, но те не са изложени нито в присъдата, нито във въззивното решение. След смекчаващите обстоятелства правилно първоинстанционният съд посочил личността на подсъдимия: неосъждан, с добра характеристика, трудово ангажиран, семеен и с малолетно дете, полаганите от него грижи за болен родител, разкаянието за извършеното престъпление и признанието на вината. Поведението на другия водач, участник в пътнотранспортното произшествие, не представлява смекчаващо обстоятелство, както неправилно възразява подсъдимия в касационната жалба, защото не съпричинява престъпния резултат. При така изложените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства няма разумно обяснение защо съдилищата са определили наказанието на подсъд. М. над средния размер на санкцията и при превес на отегчаващите обстоятелства. Наказанието не съответства на тежестта на извършеното престъпление и на личността на подсъдимия, поради което е явно несправедливо. Върховният касационен съд счита, че при разкрития по делото превес на смекчаващите обстоятелства следва да намали размерите на наложените на подсъд. М. наказания, съответно на една година и шест месеца лишаване от свобода и на две години лишаване от право да управлява МПС. Така занижените санкции могат да съдействат за постигане на целите по чл. 36 от НК и да способстват към постигане на поправително и превъзпитателно въздействие спрямо подсъдимия. Размерът на определения изпитателен срок по чл. 66 от НК също подлежи на намаляване от пет години на четири години. Пробационна мярка и възпитателни грижи по чл. 67 от НК не са налагани. При така изложените касационни изводи доводите на частните обвинители за увеличаване на наказанието на подсъдимия, обвързано и с утежняване на правната квалификация, се оказват неоснователни и не могат да бъдат удовлетворени. Наказанието на подсъд. Е. М. следва да остане определено при условията на чл. 54 от НК, тъй като не са налице изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства за приложение на института по чл. 55 от НК. Воден от изложените съображения касационният съд следва да измени обжалваното въззивно решение, като намали наказанието на подсъдимия М. и намали изпитателния срок по чл. 66 от НК. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3, във вр. с ал. 2, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 259 от 04.11.2016 г., по в.н.о.х.д. № 449/ 2016 г., по описа на Пловдивски апелативен съд, Трети наказателен състав, като НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия Е. И. М. наказания на една година и шест месеца лишаване от свобода и на две години лишаване от право да управлява моторно превозно средство, както и НАМАЛЯВА изпитателния срок по чл. 66 от НК на четири години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.