Р Е Ш Е Н И Е № 291 София 09.08. 2010 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при участието на секретаря Т.Кьосева изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело №859/2009 г. Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Ф., [населено място], срещу въззивно решение от 16.03.2009г. по гр. дело № 3014/2008г. на Пловдивския окръжен съд. С определение от 13.01.2010г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК по прилагане института на придобивната давност, без владелецът да се е позовал на нея чрез снабдяване с титул за собственост в рамките на конкуренцията на права на страните за един и същи период, както и по въпроса за промяната на държането във владение и демонстриране на намерението за своене към собственика. Касаторът твърди неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Ответницата по касация оспорва жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за отмяна на решението, приема следното: С обжалваното решение е оставено в сила решение № 102/17.07.2008г. по гр.д.№ 4029/2007г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен искът по чл.108 ЗС, предявен от Д. Т. Ф. против Е. С. М. за предаване владението върху ¼ ид.ч. от дворно място, цялото застроено и незастроено с площ 203 кв.м., съставляващо ПИ №№ *,*,*, включени в УПИ *, кв.5 по плана на [населено място] и върху построената в южната част на дворното място едноетажна жилищна сграда с площ 43 кв.м. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че безспорно е установено по делото, че собственик на процесния имот е бил Б. М.,поч.1994г. и оставил за наследници съпругата си С., наследниците на починалия си син В. М. /поч.1986г./: съпруга Е. М. и син Б. М. /поч.2007г./, както и дъщеря си К. М.-Б.. През 1962г. общият наследодател Б. М. дарил на съпругата си С. М. процесния имот – ¼ ид.ч. от дворното място и цялата едноетажна паянтова жилищна сграда.През 1995г. С. М. дарила на дъщеря си К. М. имота, а последната го е продала с предварителен договор от 2004г. на ищцата Д. Ф.. С влязло в сила решение по гр.д.№1663/2007г. на Пловдивския районен съд предварителният договор е обявен за окончателен. Въззивният съд е приел за основателно възражението на ответницата за изтекла в нейна полза придобивна давност с оглед фактите, че въпреки извършеното през 1962г. дарение в полза на С. М., в имота останало да живее семейството на В. М. и ответницата Е. М. като съпругът В. М. е живял в едноетажната сграда до смъртта си през 1986г. Макар тя да е напуснала за известно време имота – 1982-1983г., то давностното владение е било продължено и довършено от В. М.. Въззивният съд е направил извод, че имотът е бил придобит по давност по силата на спокойно и непрекъснато владение. По прилагане института на придобивната давност, без владелецът да се е позовал на нея чрез снабдяване с титул за собственост в рамките на конкуренцията на права на страните за един и същи период, както и по въпроса за промяната на държането във владение и демонстриране на намерението за своене към собственика, настоящият съдебен състав приема, че с оглед трайната съдебна практика, на решения от която се позовава и касаторът, изтичането срока на придобивната давност не води автоматично до възникване право на собственост в полза на владелеца на недвижимия имот, тъй като тя не се прилага служебно, а е необходимо позоваването от него на изтичането и чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск или чрез снабдяване с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка. Трайна е съдебната практика и по въпроса, че за да промени държанието във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която да е открито демонстрирана спрямо собственика. В разглеждания случай, преценявайки релевираното в процеса от ответницата възражение, че е придобила имота по давност и го владее негов като собственик, въззивният съд е дал разрешение на посочените въпроси, което не съответства на трайната съдебна практика по прилагане института на придобивната давност. Ответницата, в чиято тежест е било да докаже в процеса, че е придобила правото на собственост върху процесния имот по давност, не e сторила това. По делото е установено, че тя е живяла в имота като член на семейството на съпруга си – син на общия наследодател и надарената му с имота /една къщите в общия двор/ съпруга С. М., които са предоставили на по-младото семейство ползването в хипотезата на заем за послужване. Не е доказано по делото от разпитаните свидетели или от други доказателства, да е предадено не ползването, а владението на имота от тогавашния собственик на В. М., респ. от С. М. след дарението през 1962г. на ответницата по иска и съпруга и В. М. и съответно упражняване на фактическа власт за същия период въз основа на това предаване. Самата ответница не се е снабдила с нотариален акт за собственост, не е демонстрирала към заемодателите промяна в намерението си от държател на владелец.Взаимоотношенията продължили при същите условия и след прехвърлянето на имота на К. М. – дъщеря на свекървата на ответницата. Владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги когато не може да се определи със сигурност дали владелецът упражнява фактическата власт или дали има намерение да държи имота като свой. След като в случая при така сложилите се роднински отношения между родители и деца и данните, че роднините на съпруга на ответницата са проявявали към тях жестове, приемайки ги да живеят в имота /св.С./, а нея отново след смъртта на мъжа и, когато е напуснала къщата – „за да не ходи по квартири и да плаща наем” /св.Х./, то следва да се приеме, че посоченият по-горе признак на владението – несъмнителност, липсва. Освен това владението не може да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя. Чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя. То не може да има действие спрямо лицето по отношение, на което съществува скритостта, тъй като е недопустимо да се черпят права докато този, на когото се противопоставят, не може да се защити. Ответницата и съпругът и са били държатели на имота. Държателят трябва да докаже не само, че е упражнявал фактическа власт върху имота, но и че е променил намерението си и е започнал да го свои. Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение /interversio possessionis/ не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия. Те трябва да бъдат насочени към съответния собственик, както и да показват несъмнено, че ответницата, която упражнявала в случая фактическата власт отрича неговите права върху имота и го владее само за себе си. Не е доказано по категоричен начин по делото това да е станало и от този момент да е налице владение в изискуемия по чл.79,ал.1 ЗС срок до завеждане на иска. Обратното има данни, че дори ответницата, когато разбрала, че ще бъде продаден на ищцата /св.В./ от К. М. през 2004г. искала да и бъде продаден на нея. Пак по същото време заявила, че има нотариален акт и къщата е нейна /св.С./. Това обаче е още едно доказателство, че до момента, когато К. М. е решила да прехвърли имота си, ответницата, която е била наясно, кой е собственик на имота, не е имала и не е демонстрирала спрямо него animus за своене на имота. С оглед изложеното следва да се приеме, че ищецът е собственик на процесния имот на основание обявения за окончателен с влязло ви сила решение договор за покупко – продажба, а ответницата го държи без противопоставимо на ищеца правно основание. Искът е основателен и следва да бъде уважен.Ето защо, въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът с правно основание да бъде уважен. С оглед изхода на делото ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищцата разноски в размер на 305 лева – заплатени държавни такси. Разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, не следва да се присъждат, тъй като по договорите за правна защита и съдействие няма данни уговорените суми да са изплатени. По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение от 16.03.2009г. по гр. дело № 3014/2008г. на Пловдивския окръжен съд вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Е. С. М.,гр.П., да предаде на основание чл.108 на ЗС на Д. Т. Ф., [населено място], владението върху ¼ ид.ч. от дворно място, цялото застроено и незастроено с площ 203 кв.м., съставляващо ПИ №№ *,*,*, включени в УПИ *, кв.5 по плана на [населено място] и върху построената в южната част на дворното място едноетажна жилищна сграда с площ 43 кв.м., както и да заплати разноски за всички инстанции в размер на 305 лева. . ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :