6 Р Е Ш Е Н И Е № 30 София, 26.02.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Албена Рибарска и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 3600/2015година Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 937 от 20.10.2015г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Ц. Й. М., представлявана от адв.Ж.К. от АК [населено място], на въззивно решение №227 на Окръжен съд [населено място], постановено на 15.04.2015год. по в.гр.дело №147/2015год. С това решение е обезсилено решение №957 от 13.12.2014г., постановено по гр. д. № 237/2014г. по описа на Районен съд - [населено място] и е постановено връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му. Ответникът по касация [община] не взема становище. С цитираното по-горе определение № 937 от 20.10.2015г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос: “При ограниченото /непълно/ въззивно обжалване с оглед действащата процесуална уредба по ГПК /в сила от 01.03.2008г./, втората инстанция като решаващ / по същество на делото/ или като контролноотменителен /проверяващ/ правораздавателен съд действа и какви са правомощията на въззивния съд когато установи, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, след като е сезиран с конкретно оплакване по това обстоятелство във въззивната жалба, като в този случай недопустимо или неправилно е решението на първоинстанционния съд”. Прието е, че с въззивното решение този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика , обективирана в т.2 на ТР№1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от ТР№1 от 04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, Решение №144 от 22.11.2013г. на ВКС, І ТО, по т.д.№406/2012г. и Решение № 45 от 20.04.2010г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д.№516/2009г. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: В исковата молба ищецът - [община], е поддържал, че е собственик на процесните земеделски имоти с обща площ 12,300 дка, които са регистрирани и заявени за ползване по програми на ДФ”земеделие” за директно финансиране и са обработвани от ответницата в исковия период без основание - без надлежно сключени договори за наем и/или аренда и/ или за съвместно ползване; че в резултат на това общината е претърпяла вреда, защото не е получавала наем или рента за това ползване; че при средно годишно рентно ползване от 26лв. на декар за предходната стопанска година за исковия период от време за неправомерното ползване ответницата дължи 3283,80лв.; че с нарочно писмо същата е уведомена за възможността да плати сумата доброволно, както и, че в противен случай на основание чл.34 ЗСПЗЗ по административен ред ще следва да заплати тройния размер или сумата 9851,40лв; че същата не е платила доброволно и със заповед на кмета на общината от 25.06. 2013г. е постановено изземване на земите, а на ответницата е даден тридневен срок за плащане доброволно на сумата 9851,40лв за неправомерното ползване; че същата не е сторила това, поради което и е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение; че по образуваното ч.гр.д.3747/2013г. по описа на РС [населено място] е издадена заповед за изпълнение, съгласно която ответницата дължи на ищеца главница в размер 9851,40лв., лихва в размер 46,61лв. за периода 15.07.2013г. до 01.08.2013г. и лихва в размер 106,94лв. за периода от 01.08.2013г. до 09.09.2013г.; че ответницата е възразила в срок срещу така издадената заповед. С оглед на горните основания е посочил, че за него е налице правен интерес от предявяване на иск за установяване на вземането си за горните суми. Заявил е искане да се признае за установено, че ответницата му дължи 9851,40лв – обезщетение за неправомерното ползване на процесните земеделски земи, собственост на [община] на основание чл.34 ЗСПЗЗ; ведно с лихва в размер 46,61лв. за периода 15.07.2013г. до 01.08.2013г. , лихва в размер 106,94лв. за периода от 01.08.2013г. до 09.09.2013г. и лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до заповедния съд до окончателното изплащане. В съдебно заседание на 08.05.2014г. ищецът е сезирал първоинстанционния съд с искане за допускане изменение на предявените искове от установителни в осъдителни като с протоколно определение от същата дата изменението е допуснато. Въззивният съд е приел, че с оглед въведените в исковата молба твърдения като основания за предявяване на спорното право и заявения петитум РС [населено място] неправилно е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл.34 ЗСПЗЗ. Приел е, че вярната правна квалификация за предявения иск е чл.59 ЗЗД, но първостепенният съд не е изследвал наличието на елементите от фактическия състав на този иск. По тези съображения е обосновал извод за недопустимост на решението, обезсилил го е и е постановил връщане на делото на първостепенния съд за ново разглеждане от друг състав с указания за произнасяне по действително предявения иск по чл.59 от ЗЗД, без да даде разрешение по същество на въведения чрез исковете правен спор. В своята задължителна практика Върховният съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК и изискванията на ППВС № 1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК от 2007 г. Процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивния съд при дадена от първоинстанционния съд погрешна квалификация на иска е разрешен в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. Съгласно Тълкувателното решение, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Въззивната инстанция не извършва изцяло нов доклад с различна квалификация на предявения иск. Съдът дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В същия смисъл са и правните разрешения по поставения процесуалноправен въпрос, дадени с приложените към изложението актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика - Решение №144 от 22.11.2013г. на ВКС, І ТО, по т.д.№406/2012г. и Решение № 45 от 20.04.2010г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д.№516/2009г. С оглед изложеното по поставения процесуалноправен въпрос въззивното решение е неправилно. Съображенията за това са следните: При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд [населено място] е процедирал законосъобразно, като е изпълнил задължението си да определи действителното правно основание на исковите претенции на база съдържащите се в исковата молба фактически твърдения и заявеното в петитума искане, достигайки до правилния извод, че главният иск за заплащане на сумата 9851,40лв. се основава на разпоредбата на чл.59 от ЗЗД. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче съдът е обезсилил атакуваното първоинстанционно решение и е върнал делото за ново разглеждане на основание чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, вместо да даде свое собствено решение на спора като се произнесе по основателността на исковете съобразно приетата за правилна тяхна правна квалификация. Приемайки, че чрез предявения иск се претендира обезщетение на основание чл.59 от ЗЗД, въззивният съд е следвало да обсъди поддържаните в хода на делото твърдения, доводи и възражения на страните и събраните в процеса доказателства и да разреши правния спор в съответствие със собствените си фактически и правни изводи за наличие или отсъствие на елементите от фактическия състав на иска по чл.59 от ЗЗД. Като е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане по съображения за неправилна квалификация на спорното материално право, без да изложи мотиви по съществото на правния спор, въззивният съд е нарушил съществено разпоредбите на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, което съставлява касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК във вр. с чл.293, ал.2 от ГПК за отмяна на въззивното решение. На основание чл.293, ал.3 от ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от фазата на устните състезания, за да бъдат обсъдени релевираните от страните твърдения, доводи и възражения по повод на спорното право и събраните в хода на процеса доказателства. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в производството пред Върховния касационен съд, съгл. чл.294, ал.2 от ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о. РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивно решение №227 на Окръжен съд [населено място], постановено на 15.04.2015год. по в. гр. дело №147/2015год. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд [населено място]. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: