15 Р Е Ш Е Н И Е № 121 гр. София, 31 май 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 385/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по постъпила жалба от защитниците на подсъдимия РУМЕН ВИКТОРОВ ИВАНОВ срещу въззивно решение № 29/07.02.2018 год., постановено по ВНОХД № 397/2017 год., по описа на Апелативен съд - Варна. С жалбата се релевират доводи за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК като се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. Прави се и алтернативно искане за намаляване размера на наложеното наказание при наличието на предпоставките на чл. 55 от НК и отлагане на изпълнението му, съобразно чл. 66 от НК. Въззивното решение се атакува и от частните обвинители и граждански ищци С. И. и Ж. И., чрез повереника им адвокат И. И., като се оспорва справедливостта на наложеното наказание. Иска се увеличаване на размера на санкцията при отчитане на превес на отегчаващите вината обстоятелства. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд повереникът на частните обвинители и граждански ищци С. И. и Ж. И. поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й. Повереникът прави искане за налагане на подсъдимия на наказание към предвидения в закона максимален размер, като се отчетат начинът и средствата, с които е извършено деянието. Претендира и заплащане на разноски, направени пред съда. Защитниците на подсъдимия Р. И. излагат доводи в подкрепа на депозираната от тях жалба като правят искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Поддържат и алтернативното искане за намаляване размера на наложеното наказание и отлагане на неговото изтърпяване за определен изпитателен срок. Претендират и за намаляване на присъдените обезщетения по уважените граждански искове. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за оставяне в сила на постановения въззивен съдебен акт като правилен и законосъобразен и неуважаване на претенциите на жалбоподателите, поради тяхната неоснователност. Особеният представител на малолетните граждански ищци и частни обвинители Е. Н. И. и Б. Н. И. - адвокат Я. Г., намира въззивното решение за правилно и законосъобразно, поради което изразява становище за оставяне на жалбите без уважение. Подсъдимият Р. В. И., редовно призован, не се явява пред ВКС. Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение, след като обсъди доводите, посочени в касационните жалби и изложените от страните съображения в съдебното заседание, както и всички материали, събрани по делото, намери за установено следното: С присъда № 28, постановена на 11.05.2017 год. по НОХД № 1605/2016 год., Окръжен съд - Варна е признал подсъдимия Р. В. И. за виновен в това, че на 23.08.2015 год. в [населено място], умишлено умъртвил Н. Ж. И., поради което и на основание чл. 115, вр. с чл. 54 от НК го осъдил на тринадесет години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим за изтърпяване на наложеното наказание, като зачел предварителното му задържане за времето от 24.08.2015 год. до 25.04.2016 год. Със същата присъда подсъдимият Р. И. е осъден да заплати обезщетения за причинените с деянието неимуществени вреди както следва: на Е. Н. И. и Б. Н. И., чрез тяхната майка и законен представител В. Р. И., по 200 000 лева за всеки, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 23.08.2015 г.; на С. Н. И. и Ж. Л. И. по 150 000 лева за всеки, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 23.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумите, както и по 1500 лева за всеки - разноски по водене на делото за заплащане на адвокатско възнаграждение. Окръжният съд с присъдата се разпоредил с веществените доказателства по делото, като осъдил подсъдимия да заплати и направените по делото разноски в полза на ОД на МВР- Варна – 5164,95 лв. и на ОС- Варна - 2118,65 лв., както и държавна такса върху уважените граждански искове в размер на 32 000 лева в полза на държавата. По жалба на защитниците на подсъдимия И. с алтернативно искане за приложение на нормите на чл. 12, чл.119 или чл.118 от НК и жалба на частните обвинители С. И. и Ж. И. с претенция за увеличаване размера на наложената санкция, в Апелативен съд – Варна е образувано ВНОХД № 397/2017 год. С въззивно решение № 29, постановено на 07.02.2018 год. по същото дело, въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като отхвърлил гражданските искове, предявени от С. И. и Ж. И., за разликата от присъдените обезщетения в размер на по 150 000 лева за всеки от тях до първоначално претендираните размери от по 250 000 лева. В останалата част потвърдил присъдата. Жалбите на подсъдимия и на частните обвинители, са допустими, тъй като са подадени от лица, които имат това право и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346 от НПК. Разгледани по същество и двете жалби са неоснователни. На първо място следва да бъдат обсъдени доводите на защитата за допуснати процесуални нарушения при постановяване на обжалвания въззивен съдебен акт, тъй като това предопределя необходимостта от проверка за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Касационната жалба на защитниците на подсъдимия Р. И. е изключително подробна, като в нея са изложени общи изрази, възпроизвеждащи съдържанието на принципни положения от съдебната практика, цитират се части от въззивния съдебен акт и от решения, постановени от ВКС. На първо място следва да се отбележи, че касационният съд, съобразно правомощията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 347, ал.1 от НПК, дължи отговор само на посочените конкретни възражения, навеждащи съответното касационно основание. На следващо място като съд по правото, ВКС не може да установява нови фактически положения извън приетите от предходните съдебни инстанции. Единствената проверка, която следва да извърши настоящия съд на доказателствената дейност на контролирания съд е относно спазването на процесуалните правила, свързани с правилното и законосъобразно извеждане на фактите от приобщените по делото доказателствени източници. Защитниците на подсъдимия в жалбата пространно са обсъждали тези правомощия на касационната инстанция, като едновременно с това са изложили възражения към доказателствения анализ на предходната инстанция, които не държат сметка за естеството и ограниченията на касационната проверка, изключващи възможността за преценка на обосноваността на постановеното въззивно решение. С твърдения за превратност и непълнота на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд, всъщност се иска подмяна на изведените от него факти с други. Обобщено оплакванията могат да се определят като такива отнасящи се до начина на мотивиране на обжалвания съдебен акт – липса на отговор на направените във въззивната жалба възражения, във връзка с неправилния подбор на вещите лица, изготвили заключението на СППЕ, неуважаване на искането на защитата за назначаване на повторна СППЕ, която да бъде изготвена от други вещи лица; непълнота на доказателствения анализ; употреба на иронични изрази в мотивите на въззивното решение, поставящи под съмнение обективността и безпристрастността на въззивния съд. Същите оплаквания са били направени пред въззивния съд относно първоинстанционната присъда. Те са били подробно преценени във въззивното решение, даден им е обоснован отговор, поради което твърдението, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения на защитата е неоснователно. При пълния и прецизен анализ на доказателствата, извършен както от първостепенния, така и от въззивния съдебен състав, подчинен на процесуалните правила, съобразно принципите на формалната логика, касационният съд не съзира сочените от защитата недостатъци в доказателствената дейност на съдилищата по фактите. Въззивният съд изцяло е възприел фактическите положения, такива каквито са установени от първостепенния съд, като е счел, че те се извеждат от доказателствената съвкупност. Контролираният съдебен състав подробно е анализирал показанията на св. В. И., като е взел предвид от една страна, че освен подсъдимия, тя е единственият друг очевидец на случилото се в апартамента, а от друга - особеното й положение като дъщеря на подсъдимия, с когото са били в прекрасни отношения и който я е подкрепял през целия й живот емоционално, физически и финансово. Отчитайки сложността на съществуващите между пострадалия и св. В. И. обтегнати отношения, въззивният съдебен състав не си е позволил да посочи „виновник“ за тях, а единствено ги е констатирал като факт, при това без да показва твърдяното от защитата иронично, подигравателно или тенденциозно отношение към свидетелката. Начинът, по който въззивният съд е анализирал показанията на тази свидетелка, не налага извод за предубеденост на съдебния състав, а за задълбочена преценка на посочения доказателствен източник, като същият е съпоставен с останалите доказателства. Отказът на въззивния съд да кредитира изцяло показанията на св. В. И. не е в резултат на субективното му тенденциозно отношение към нея, а последица от констатираните от съда вътрешни противоречия в посоченото гласно доказателствено средство. За да не приеме за достоверни показанията й относно нахлуването на пострадалия в апартамента, въззивният съд е преценил, че те противоречат на дадената от самата свидетелка информация за проведения между двамата по-рано през деня разговор, в резултат на който тя е била предупредена от съпруга си, че той ще дойде да види децата около 18.00 часа, че при пристигането си до жилищната кооперация отново й е позвънил / факт, установен от разпечатката от мобилния оператор/, че вратата на апартамента е намерена заключена след деянието, без белези от разбиване, като при извършения оглед на жилището не са констатирани следи от каквато и да било борба вътре в него. Контролираният съд, за да не даде изцяло вяра на показанията на св. В. И., е отчел и показанията на св. С. И. за проведен между нея и пострадалия телефонен разговор в 18, 49 часа /също регистриран от мобилния оператор/, при който тя е чула гласчетата на внуците си, обстановката е била спокойна, а пострадалият се е канел да си тръгва. Обсъдени са и противоречията в показанията, депозирани от св. В. И. при отделните й разпити, относно твърдяното физическо посегателство от пострадалия върху нея / удар с юмрук в корема, избутване с корема и опит за удар/ като са съпоставени със заключението на СМЕ, от което се установява, че по свидетелката няма следи от насилие. Опитът на въззивния съд да внесе повече яснота относно инцидента, чрез провеждане на повторен разпит на св. В. И. в хода на въззивното заседание, не е дал резултат, поради заявеното от нея, че се стреми да забрави случилото се. При това положение законосъобразен и правилен е подходът на въззивната инстанция да кредитира показанията на св. В. И. само доколкото се потвърждават от останалите доказателства. В тази връзка неоснователно е твърдението, че въззивният съд е игнорирал показанията на св. К., които подкрепяли заявеното от св. В. И.. Контролираният съд е оценил тяхната информативна стойност относно влошените отношения между пострадалия и съпругата му, като едновременно с това е отчел правилно, че св. К. не възпроизвежда личните си впечатления, а това което е научила от св. В. И., като част от показанията й пресъздават случки, които са далече във времево отношение от инцидента. Контролираният съд не е игнорирал и обясненията, дадени от подсъдимия, приемайки, че те имат единствено защитен характер, а ги е анализирал в детайли, съпоставяйки ги с останалите доказателствени източници. Тезата на подсъдимия, че е защитил дъщеря си и внуците си от нападението на пострадалия, обосновано и правилно е била отхвърлена от въззивния съд като несъстоятелна. За да стори това въззивният съд е преценил, че твърденията на подсъдимия за караници между пострадалия и св. В. И., писъци на деца, викове от Н. И. и закани за саморазправа с дъщеря му и внуците му, не кореспондират с обясненията му, че всичко това се е развивало на отворена врата на апартамента /отворена от подсъдимия с покана към пострадалия да напусне жилището/, тъй като никой от живущите във входа не ги е възприел, а тези от тях, разпитани като свидетели по делото, са чули само звуците от изстрелите. В жалбата защитата сочи, че не са взети предвид показанията на св. К. за това, че е чула писък на жена. Вярно е, че въззивният съд не е обсъдил тези показания, но това не води до съществена промяна в изводите му, тъй като свидетелката не е могла да уточни в кой момент е възприела писъка – преди, по време или след изстрелите. Не е установен и източника на този писък. Поради това показанията на св. К. не могат да бъдат ценени в исканата от защитата посока - като доказателство, потвърждаващо категорично версията на подсъдимия. Контролираният съд не е кредитирал обясненията на подсъдимия за сборичкване между него и пострадалия в коридора на жилището, падането им на земята и произвеждане на изстрели напосоки, като обосновано е счел, че те противоречат на установеното по експертен път за липсата на каквито и да било наранявания по тялото на подсъдимия, а и на пострадалия извън тези причинени му от изстрелите и при падането му на двора. За да отхвърли като несъстоятелна версията на подс. Р. И. за хаотична стрелба по време на борбата вътре в апартамента, въззивният съд /както и първоинстанционния съдебен състав/ се е позовал на експертните констатации, свързани с причинените на пострадалия наранявания, оръжието, с което те са нанесени, разстоянието от което е стреляно, посоката на раневите канали, съобразно наличието на входни и изходни рани по тялото на пострадалия. Заключенията на съдебно -медицинските, балистичните и комплексната медико - балистична и физико-химична експертизи са обсъдени в съвкупност с показанията на свидетелите М. А. и К. / относно последователността на чутите изстрели/, с отразеното в протоколите за оглед на местопроизшествието относно: разположението на трупа на убития и намерените в тялото му проектили; открития проектил, забит в стената на коридора на жилищния вход на 6 метра от вратата на апартамента на подсъдимия; капките кръв по стълбищната площадка и по стълбите надолу, водещи към изхода на кооперацията, където е намерено тялото на убития. Позовавайки се на посочените експертни заключения контролираният съд обосновано е приел за установено, че първото нараняване на пострадалия е причинено със стоп патрон, второто е с входна рана в гърба му, изстрелът е произведен от разстояние по-голямо от 120 см. от тялото, като проектилът е излязъл през шията му и се е забил в стената на шест метра от входната врата на апартамента. Правилно е приел и съобразно експертните становища, че третото и четвъртото нараняване са причинени на пострадалия докато е бил паднал на земята, а проектилите са останали в тялото му, поради възпиращото действие на асфалтовото покритие. Изразеното от експертите в съдебно заседание мнение, че причината за оставането на два от проектилите в тялото на пострадалия може да е и преминаването им през костната структура, не води до промяна на извода, че третото и четвъртото нараняване са причинени извън сградата, а не в жилището на подсъдимия, като се вземат предвид свидетелските показания на К. и М. А., за последователността на произведените изстрели вътре и извън жилищната сграда. Не са налице основания да не се кредитират показанията на тези свидетели, като посочените в касационната жалба. Въззивният съд правилно е отчел, че свидетелите А. и К. са незаинтересовани от изхода на делото, нямат каквато и да било връзка с подсъдимия или пострадалия, последователно и непротиворечиво изнесената от тях информация изцяло кореспондира с установеното по експертен път и с отразеното в протокола за оглед, а и показанията им са в корелация помежду си. При това е неоснователно възражението на защитата, че показанията на посочените свидетели е трябвало да бъдат проверени чрез извършване на оглед на мястото. Протоколът за оглед на местопроизшествието и снимковият материал към него са достатъчни, за да се добие представа за разположението на сградата, изхода от нея, подстъпа към вътрешния двор и паркинга, за да се проверят показанията на св. А. и св. К., а съвкупният анализ на посочените доказателствени източници, дава основание да се приеме за достоверна информацията изнесена от тях. Не може да бъде споделено възражението на защитата за това, че не е изяснена фактическата обстановка, тъй като въззивният съд не бил съобразил, че на гърба си пострадалият е носел раница, която според експертите, ако е била първа преграда за изстреляните куршуми, това можело да доведе до промяна на изводите за поредността и разстоянието на изстрелите. Тези възражения на защитата са обсъдени от първоинстанционния съд, доводите му са възприети и от въззивния съд и мотивирано са отхвърлени като неоснователни. Раницата на пострадалия е била предмет на оглед на досъдебното производство, като в съответния протокол е отразено състоянието, в което се е намирала и вещите, които е съдържала. Обстоятелството, че не са констатирани нарушения на нейната цялост /включително наподобяващи пробойни от куршуми/ е достатъчно, за да се приеме, че са липсвали такива. Отделен е въпросът, че дори да се приеме, че куршумът изстрелян в гърба на пострадалия е минал първо през раницата, това не променя извода, че стрелбата не е била вътре в жилището и напосоки, както твърди подсъдимия, след като проектилът от този изстрел е намерен забит в стената на коридора, водещ към стълбите на шест метра от вратата на апартамента на подсъдимия. Всички тези обстоятелства и възражения са били подробно обсъдени от съдилищата, мотивирано са отхвърлени доводите на защита и поради това не са налице основания да се приеме, че вътрешното убеждение на контролирания съд е формирано неправилно, тъй като са допуснати нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствата. Обжалваният съдебен акт се основава на подробна и цялостна интерпретация на доказателствената съвкупност, не е подценен или надценен нито един доказателствен източник, поради което е неоснователно твърдението за това, че подсъдимият е осъден въз основа на неправилен доказателствен анализ и на предположения. На следващо място, неоснователно е твърдението на защитата, че е нарушено правото на защита на подсъдимия, тъй като не било уважено искането му за назначаване на повторна СППЕ. Както многократно е отразявал в своите решения ВКС, не всеки отказ на съдилищата да допуснат събиране на определени доказателства нарушава правото на защита на подсъдимия и обосновава наличието на касационното основание, визирано в чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Съдилищата по фактите не са длъжни да уважават всички доказателствени искания на страните, особено когато това не се налага за разкриване на обективната истина. В жалбата на подсъдимия се акцентира върху незаконосъобразността на отказа на инстанциите по фактите да допуснат повторна СППЕ, въпреки че основната и допълнителната СППЕ – зи били изготвени от вещи лица, в чиято безпристрастност, компетентност и обективност защитата изразява съмнения. Основание за това, според изложеното в касационната жалба, давало обстоятелството, че първото определено вещо лице - д-р М., си е направило отвод и поради това не е имало право да посочи други три вещи лица, които да изготвят експертизата. Вещите лица А. А. и П. П. не били вписани в списъка на експертите към Варненския окръжен съд, а в него фигурирали други вещи лица със същата специалност. Първостепенният съд правилно не е приел за основателни възраженията на защитата относно експертния състав, като е счел, че няма причина за промяна на същия. Защитата не визира конкретни доводи относно необективността на назначените експерти, а основанията за отвод следва да се отнасят лично за тях, а не за друго вещо лице. НПК не поставя и ограничения като тези, на които се позовава защитата – избор на вещи лица само от списъка на съответния район. Същественото в случая е, че не се сочат конкретни факти, които да поставят под съмнение обективността и безпристрастността на вещите лица А. и П., а при липсата на такива, първоинстанционният съд не е имал основание, нито задължение да ги заменя с други експерти. Следователно, като се е позовал на същия доказателствен източник, изготвен от посочените вещи лица, въззивният съд не е допуснал твърдяното от защитата процесуално нарушение. Неоснователно е и възражението на защитата на подс. И. за некомпетентност на посочените експерти. То се обосновава с обстоятелството, че заключението им за това, че наличието на пияно състояние, изключва физиологичния ефект, не било съобразено със съдебната практика. В подкрепа на това в касационната жалба се сочат решения на ВКС, които са постановени при съвсем друга фактология, нямат общо с настоящия казус, а и не подкрепят доводите на защитата. Заключенията на основната и на допълнителната СППЕ - зи, са изключително подробни, добре мотивирани, с посочване на конкретни обстоятелства, които от една страна са характерни за състоянието на физиологичен афект, а от друга- липсват при подсъдимия. За да изключат физиологичния афект вещите лица не са се позовали само на наличието на лека към средна степен на опиване /установена по експертен път, чрез изследване на кръвта на подсъдимия/, а и на други факти, свързани с: подреденост на поведението на подсъдимия преди, по време и след деянието; липса на автоматизирани поведенчески действия, характерни за физиологичния афект; липса на типични белези на постафектното състояние. Всички тези особености, характеризиращи състоянието на физиологичен афект, подробно са били посочени в експертните заключения, обсъдени са задълбочено от предходните съдилища, поради което настоящият касационен съдебен състав не намира за необходимо да ги повтаря. Експертните заключения са добре аргументирани, няма основание за поставяне под съмнение компетентността на изготвилите ги вещи лица, поради което правилно са били кредитирани от съдилищата по фактите. Твърдението, изложено в жалбата за допуснато нарушение на правото на подсъдимия на справедлив процес, поради това, че въззивното решение е постановено от предубеден съдебен състав, се обосновава отново с доводите за несъбиране на поисканите от защитата доказателства и неправилната оценка на вече събраните. Както беше изложено по-горе в настоящото решение, касационният съд не намери сочените възражения за основателни. Въззивният съдебен акт отговаря на стандартите, визирани в разпоредбата на чл. 339 от НПК, не съдържа подигравателни, иронични и пренебрежителни изрази спрямо подсъдимия, свидетелите и защитниците, поради което касационният съд намира за неоснователни възраженията, изложени в жалбата. Друго процесуално нарушение, за наличието на което се твърди в касационната жалба на подсъдимия, е за нарушеното право на св. В. И., пострадала от деянието, да бъде конституирана като частен обвинител и граждански ищец в наказателното производство. Позоваването на нарушено право на пострадал, чиято процесуална позиция е против тази на подсъдимия, е недопустимо и влиза в сериозна колизия със задълженията на защитата да следи за интересите на своя подзащитен. Единствено за пълнота следва да се отбележи, че на св. В. И. са били разяснени правата й като пострадала от деянието, но тя не ги е упражнила по реда и в сроковете, предвидени в НПК, поради което не са налице сочените в жалбата на подсъдимия процесуални нарушения. Аргументите на въззивната инстанция в изложения смисъл изцяло се споделят от касационния съд и е безпредметно да бъдат повтаряни. Наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК се обосновава отново с неправилен анализ на доказателствената съвкупност, в резултат на който предходните съдебни инстанции достигнали до погрешния извод за осъществено от подсъдимия деяние по чл. 115 от НПК. При приетите фактически положения, изведени въз основа на задълбочен, пространен и обективен анализ на доказателствената съвкупност, събрана и проверена по предвидения за това процесуален ред, контролираният съд правилно е приложил материалния закон. Установено е, че първият изстрел с оръжието / годно да причини тежки смъртоносни наранявания/ е бил със стоп патрон, като подсъдимият го е произвел от разстояние 50-100 см., докато двамата с пострадалия са били лице в лице. Непосредствено след него пострадалият Н. И. е напуснал жилището на подсъдимия и доказателство за това е, че вторият изстрел му е нанесен в гръб, от разстояние по-голямо от 120 см., при което проектилът се е забил на шест метра от вратата на апартамент. Следващите два изстрела са били насочени също в жизненоважни части на тялото на пострадалия, когато той е бил вече извън жилищната сграда, в легнало положение на земята, което категорично обективира умисъла на подсъдимия да осъществи деянието по чл. 115 от НК. Изводите на въззивният съд в тази насока са обосновани и законосъобразни, материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Въззивният съд изцяло е възприел доводите на първостепенния съдебен състав за това, че деянието не е осъществено при условията на неизбежна отбрана, съответно при превишаване на нейните предели по смисъла на чл. 119 от НК, каквито са претенциите на подсъдимия и неговата защита. Касационният съд намира за правилни изводите на съдилищата, обосноваващи липсата на доказателства за наличието на непосредствено противоправно поведение на пострадалия спрямо неговата съпруга, децата му и подсъдимия. Пострадалият Н. И. не е бил с отнети родителски права, поради което поведението му насочено към това да види децата и да ги вземе със себе си, не е застрашавало техния живот, този на съпругата му или на подсъдимия, т.е. то не е било противоправно и общественоопасно. Фактите, правилно установени от предходните съдебни инстанции, налагат извода, че намесата на подсъдимия е била не за да защити дъщеря си и внуците си от нападение, а за да попречи на зет си да упражни законните си права като родител. При липсата на противоправно, общественоопасно нападение, деецът не може да се позовава на правото си на защита. Отсъствието на един от основните елементи на института на неизбежната отбрана изключва приложението на чл. 12 от НК, като е безпредметно обсъждането на доводите за превишаване на нейните предели, както и дали това се дължи на уплаха или смущение. Обоснован и правилен е изводът на предходните инстанции, че не може да бъде приложен и привилегированият състав на разпоредбата на чл. 118 от НК. Поведението на пострадалия насочено към реализиране на законово признатите му родителски не може да бъде определено като насилие, тежка обида, клевета или друго противозаконно действие от категорията на посочените от законодателя като такива, които могат да предизвикат силно раздразнение у извършителя. Според експертите липсват признаците на състоянието на физиологичен афект при подсъдимия, което е още едно основание да не бъде уважено искането на защитата за приложение на разпоредбата на чл. 118 от НК. Двете предходни инстанции са изложили убедителни и добре аргументирани доводи в тази насока, с които настоящият съд изцяло се солидализира и не намира за необходимо да повтаря, още повече, че във въззивното решение е даден подробен отговор на същите възражения на защитата, които тя релевира отново с касационната жалба. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК се обосновава с доводи, изложени както в жалбата на подсъдимия, така и в тази на частните обвинители. Според настоящия съдебен състав, съдилищата по фактите са изпълнили задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 36 и чл. 54 от НК, като са отмерили правилно санкцията, съобразно пределите, посочени в чл. 115 от НК. Не се констатира явно несъответствие на наложеното наказание от тринадесет години лишаване от свобода с данните за обществената опасност на дееца и на извършеното от него деяние, като същото е съобразено и със наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Първоинстанционният съд е наложил на подсъдимия санкция под средния размер на предвиденото наказание, при отчитане на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства като чистото съдебно минало на подсъдимия, трудовата му ангажираност, добрите характеристични данни за неговата личност по местоживеене. Въззивният съдебен състав на свой ред е приел като такива оказаното съдействие на органите на разследването, здравословното състояние и възрастта на подсъдимия. Основателно и двете съдебни инстанции са отхвърлили искането на защитата за налагане на наказание при хипотезата на чл. 55 от НК. Предходните инстанции подробно са обсъдили сочените от защитата факти, като са приели, че те нито са многобройни, нито изключителни, а част от тях не могат да бъдат приети като смекчаващи. Защитата придава такова значение на провокативното поведение на пострадалия, мотивирало подсъдимия да извърши деянието, което е отречено поначало от съдилищата по фактите, като недоказано. Сигнализирането на органите на реда за извършеното също не може да бъде прието като такова предопределящо налагането на по-малка санкция. Установено е, че първите телефонни обаждания на подсъдимия са били към негов приятел /бивш прокурор/, до сина му – св. Й. И. и до адвокатската кантора, в която работят защитниците му в настоящото производство. Действията му след деянието не са били насочени към оказване помощ на пострадалия, разкриване на деянието или съдействие на органите на полицията, а на опит да изгради защитата си, което е негово право, но не е основание да бъде смекчена отговорността му. Упоритостта на подсъдимия в преследването на пострадалия до окончателното му умъртвяване, лишаването от живот на бащата на своите внуци, оставяйки две малолетни деца без родителската му обич и грижа, а обществото без един общественополезен млад човек в разцвета на силите му, призван да лекува и да спасява човешки животи, правилно са отчетени от контролирания съд като отегчаващи отговорността обстоятелства. Законосъобразни са и доводите на въззивния съд относно претендираните от повереника на частните обвинители като отегчаващи вината обстоятелства, свързани с начина и средството за осъществяване на деянието и поради това изцяло се възприемат и от настоящия съдебен състав. Оценката на всички посочени обстоятелства е правилна и не се налага корекция на определената санкция както в посока увеличаването й, така и в посока на намаляването й. Предвид размера на наложеното наказание е безпредметно обсъждането на претенцията на защитата за приложението на чл. 66 от НК. Защитата на подсъдимия пледира за намаляване на размера на присъдените обезщетения по предявените граждански искове. Това искане не е посочено в касационната жалба, като се прави за първи път в съдебно заседание, без да се уточнява, за кои от четирите уважени с присъдата граждански искове се отнася и какви са доводите, в негова подкрепа. Предвид естеството на касационната проверка, ВКС не може да извършва служебна проверка на правилността на постановения съдебен акт в гражданско-осъдителната му част, поради което и не дължи отговор на направено искане. Съобразно разпоредбата на чл. 189, ал.3 от НПК следва да бъде уважено искането за осъждане на подсъдимия да заплати направените от частните обвинители С. И. и Ж. И. разноски за заплащане на адвокатски хонорар в размер на по 3000 лева за всеки за явяването на повереника пред касационната инстанция. Като обобщение следва да се посочи, че не са налице визираните в жалбите касационни основания, които да налагат ревизия на въззивния съдебен акт, поради което същият следва да бъде оставен в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І -во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 29/07.02.2018 год., постановено по ВНОХД № 397/2017 год. по описа на Апелативен съд - Варна. ОСЪЖДА подсъдимия Р. В. И. да заплати на частните обвинители С. Н. И. и Ж. Л. И. по 3000 / три хиляди/ лева за всеки един, разноски по водене на делото пред ВКС, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.