Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№432

гр.София, 20.05.2022 год.


Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2955 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от „Микро-67“ АД, чрез процесуален представител адв.М. М., срещу въззивно решение № 260013 от 09.02.2021г., постановено по в.гр.д.№286/2020г. на Апелативен съд - Варна, в частите, с които: 1. след частична отмяна в отхвърлителната част на решение №11 от 18.02.2020г. по т.д.№ 60/2018г. на Окръжен съд – Разград, е осъдено „Микро-67“АД да заплати на кооперация „Трудово-производителна кооперация „Мир”“ сумата от 41 154лв., представляваща обезщетение за ползването без основание на сграда с идентификатор *, находяща се в ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], за периода от 04.01.2016г. до 17.04.2018г., на основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-14.06.2018г. до окончателното изплащане; 2. е потвърдено решение №11/18.02.2020г., постановено по т.д.№60/18г. по описа на РОС, в частта, с която „Микро-67”АД е осъдено да заплати на кооперация „Трудово-производителна кооперация „Мир”” сумата от 19 800лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-14.06.2018г. до окончателното изплащане на основание чл.59 ЗЗД, представляваща обезщетение за ползване на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], за периода от 15.07.2015г. до 17.04.2018г.; 3. е потвърдено решение №22/08.04.2020г., постановено по т.д.№60/18г. по описа на РОС, с което е допълнено решение №11/18.02.2020г., постановено по т.д. №60/18г. по описа на РОС, частта му, с която „Микро-67”АД, гр.Разград е осъдено да заплати на кооперация „Трудово-производителна кооперация „Мир”” сумата от 11001, 88 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-14.06.2018г. до окончателното изплащане на основание чл.59 ЗЗД, представляваща обезщетение за ползване без основание на ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], за периода от 15.07.2015г. до 17.04.2018г.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2, пр.2 /в частта относно сграда с идентификатор 61710.501.26.6/ и пр.3 /в частите относно ПИ с идентификатор 61710.501.26 и сграда с идентификатор 61710.501.26.6/ ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата „Трудово-производителна кооперация „Мир””,, чрез процесуален представител адв. Б., в който се оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
Във въззивното решение е посочено, че с н.а.№143/03.04.2009г. между страните е сключен договор за продажба от ТПК „Мир“ на „Микро-67“АД на ПИ с идентификатор 61710.501.26 и сграда с идентификатор 61710.501.26.6. С влязло в сила на 19.05.2015г. решение №32/23.05.2013г., постановено по т.д.№90/11г. по описа на РОС/в.т.д.№72/14г. на ВАпС с променена квалификация/, е прогласена нищожността на договора в частта му относно ПИ на осн. чл.26, ал.2 от ЗЗД-като сключен при липса на съгласие. С решение №16/17.06. 2016г. постановено по т.д.№72/15г. по описа на РОС, е прогласена нищожността на договора в частта му относно сградата на основание чл.26, ал.2 ЗЗД-като сключен при липса на съгласие. В тази му част, видно от решение №9/08.01.2018г., постановено по в.т.д.№615/16г. по описа на ВАпС/с допусната поправка на ОФГ с решение №50/ 12.03.2018г./ първоинстанционното решение не е било обжалвано и съответно е влязло в сила с изтичане срока за обжалването му/13.07.2016г./.В останалата му част, касаеща иска по чл.34 ЗС за връщане на заплатената по нищожния договор цена, решението е частично отменено, частично потвърдено и частично обезсилено /в частта, в която е признато право на задържане на „Микро-67“АД на основание чл.90 ЗЗД за сградата до заплащане на посочената в решението цена/, като в тези му части решението на ВАпС е влязло в сила на 14.03.2019г. С влязло в сила на 07.11. 2018г. решение, постановено по т.д.№138/17г. по описа на РОС, е уважен предявеният от ТПК „Мир“ против „Микро-67“АД иск с правно основание чл.34 ЗЗД за връщане на дадения по договора ПИ с идентификатор 61710.501.26. Между страните има влязло в сила решение по иск с правно основание чл.59 ЗЗД, постановено по т.д.№42/15г. по описа на РОС, за ползването без основание на ПИ за периода от 16.07.2010г. до датата на подаване на исковата молба -15.07.2015г., като искът е уважен за периода от 19.05. 2015г. до 15.07.2015г. и отхвърлен в останалата му част.
Според касатора „очевидно е от събраните по делото писмени доказателства, че ТПК „Мир“ е разполагала с иск с правно основание чл.73, ал.1 ЗС спрямо ответника и е следвало да предяви иска на вещно-правно, а не на облигационно основание“. Излага доводи, че той не дължи обезщетение на собственика за целия исков период от 04.01.2016г. до 17.04.2018г. по отношение на сграда с идентификатор 61710.501.26.6, като счита, че е бил добросъвестен владелец по смисъла на чл.70 ЗС на процесната сграда до датата на получаване на препис от исковата молба, предявена пред ОС-Разград, въз основа на която е образувано т.д.№72/2015г. за нищожност на договора по отношение на сградата, когато според него владението му се е превърнало в недобросъвестно. Счита, че ищцовата кооперация има право да претендира спрямо него обезщетение по реда на чл.73, ал.1 ЗС, а не по чл.59 ЗЗД и то с влизане в сила на решението т.д.№72/2015г. Алтернативно поддържа, че решението е частично процесуално недопустимо по отношение на сграда с идентификатор 61710.501.26.6 за подпериода от 04.01.2016г. до 13.07.2016г., когато е влязло в сила решението по т.д.№72/2015г..
Въззивният съд е приел, че е ирелевантно за настоящия спор обстоятелството кога са влезли в сила решенията по исковете с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД съответно за земята и за сградата. Въззивният съд се е позовал на решение №248/29.07.2013г. по гр.д.№1062/12г. по описа на ВКС, IV г.о. /допуснато до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса, когато с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожността на договор за учредяване на вещно право на строеж върху чужд имот, от кой момент и на какво основание за собственика на застроения имот възниква право на обезщетение за лишаването му от ползата от имота, срещу държателя на сградата/. Прието е, че тъй като съдебното решение, с което се прогласява нищожността на договора, с който е учредено вещното право на строеж, респ. - е прехвърлена собствеността върху съществуваща постройка отделно от земята, е установително и няма конститутивно действие, а приобретателят по този договор и държател на постройката никога не е бил неин суперфициарен собственик, това право на обезщетение за собственика на имота възниква не от момента на влизане в сила на това съдебно решение, а от момента на започването на строежа на сградата, респ. - на предаването й на приобретателя по нищожния договор, като в смисъла на гореизложеното са и постановление №1/28.05.1979г. на Пленума на ВС, както и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №587/01.11.2010г. по гр.д.№941/ 09 г. на ІV г.о. на ВКС и решение №409/11/20.06.2012г. по гр.д.№1411/10г. на ІV г.о. на ВКС. Въззивният съд е посочил, че горното разрешение /приложимо не само за нищожни договори за прехвърляне на ограничено вещно право, но и за такива за право на собственост/ съответства и на постановките на т.10 от ППВС №6/27.12.1974г., съгласно които владение, осъществено на нищожно правно основание е винаги недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма на валидност/порок във формата на нотариалния акт/ и приобретателят не е знаел за порока. Съдът е посочил, че договорът за продажба между страните от 2009г. е прогласен в съответните му части/земя и сграда/ с двете цитирани съдебни решения за нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД - поради липса на съгласие, т.е. не е налице посочената в постановлението хипотеза. Н. владелец/придобил владение по силата на нищожен договор/без посоченото изключение/ дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го лишава /чл.73 ЗС/, от момента на установяване на владението върху имота, а след влизане в сила на решението за прогласяване нищожността на придобивния му договор той престава да държи имота като свой, съответно става държател, но продължава да дължи обезщетение за ползите, от които лишава собственика до фактическото предаване на имота - в този см. напр. Решение №829/21.05.1984г. по гр.д.№227/84г., ВКС, I г.о.
Съгласно т. 1 от ТР №1 от 19.ІІ.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, Върховният касационен съд, при вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен да го допусне до касация, като преценката на валидността и допустимостта на решението съдът извършва с решението по същество на касационната жалба.
Настоящият съдебен състав не намира да е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на някое от основанията по чл.280, ал.2 ГПК.
Неоснователни са доводите на касатора, че решението е недопустимо по отношение на произнасянето на съда по предявения иск по отношение на процесната сграда с идентификатор 61710.501.26.6, за периода от 04.01.2016г. до 17.04.2018г., с доводи, че е „очевидно от събраните по делото писмени доказателства, че ТПК „Мир“ е разполагала с иск с правно основание чл.73, ал.1 ЗС спрямо ответника и е следвало да предяви иска на вещно-правно, а не на облигационно основание“. Неоснователен е доводът на касатора, че правната квалификация на иска се извежда от събраните по делото доказателства. В съдебната практика и правната доктрина няма колебание, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в исковата молба искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и приложи съответния материален закон. Аналогични са задълженията и на въззивната инстанция - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т.1 от ТР №1/2013г. ОСГТК на ВКС. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на съдебния акт и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.270, ал. 3, изр. 3 ГПК. Също така не е процесуално недопустимо и не подлежи на обезсилване по реда на инстанционния контрол, а подлежи на поправяне от съда, който го е постановил, съдебно решение при чието постановяване е допусна очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, която е налице когато съдът е формирал воля в мотивите, но формираната воля в мотивите не е намерила израз в диспозитива или е погрешно изразена. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е приел, че недобросъвестният владелец/придобил владение по силата на нищожен договор/без посоченото изключение/ дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го лишава /чл.73 ЗС/, от момента на установяване на владението върху имота, а след влизане в сила на решението за прогласяване нищожността на придобивния му договор той престава да държи имота като свой, съответно става държател, но продължава да дължи обезщетение за ползите, от които лишава собственика до фактическото предаване на имота. Посочил е, че решение №16/17.06. 2016г., постановено по т.д.№72/15г. по описа на РОС, в частта, с която е прогласена нищожността на договора в частта му относно сградата на основание чл.26, ал.2 ЗЗД-като сключен при липса на съгласие, не е било обжалвано и съответно е влязло в сила с изтичане срока за обжалването му - 13.07.2016г.. Въззивният съд е изложил съображения, че владение, осъществено на нищожно правно основание е винаги недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма на валидност/порок във формата на нотариалния акт/ и приобретателят не е знаел за порока. Съдът е посочил, че договорът за продажба между страните от 2009г. е прогласен в съответните му части/земя и сграда/ с двете цитирани съдебни решения за нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД - поради липса на съгласие, т.е. не е налице посочената в постановлението хипотеза. Оплакванията, развити от жалбоподателя, че е добросъвестен владелец, а не както е приел въззивния съд – недобросъвестен владелец /и дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го лишава /чл.73 ЗС/, от момента на установяване на владението върху имота, а след влизане в сила на решението за прогласяване нищожността на придобивния му договор той престава да държи имота като свой, съответно става държател, но продължава да дължи обезщетение за ползите, от които лишава собственика до фактическото предаване на имота/, са основания за неправилност на решението по чл. 281 т. 3 ГПК, а не за недопустимост на решението. Приобретателят може да е добросъвестен и при нищожна сделка, когато предписаната от закона форма е била опорочена, без той да има знание за това – чл. 70, ал.1 ЗС, какъвто не е настоящият случай. Както е посочил въззивният съд, след влизане в сила на решението за прогласяване нищожността на придобивния му договор ответникът престава да държи имота като свой, съответно става държател и ищецът-собственикът на имота претендира от ответника-държателя обезщетение за ползването, от което е бил лишен. И. на това облигационно отношение е общият фактически състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като ответникът се намира в имота без правно основание и се обогатява неоснователно за сметка на собственика, като си спестява разходи за наем. Ищецът не разполага с друга правна възможност да възстанови обедняването си, освен чрез предявения иск. По същите съображения настоящият съдебен състав не намира да е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения въпрос: 1“Допустим ли е иск с правно основание чл.59 ЗЗД при наличие на друг процесуален ред за защита на субективни права?“, който касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №1/1979г. но ППВС и решение по т.д.№721/2016г. на ВКС, Іт.о., с които е прието, че правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити; че щом законът е предоставилна правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл.59 ЗЗД.
Въззивният със и изложил следните съображения: Според правилото на чл.64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката съоб -разно нейното предназначение.Целта на разпоредбата е при разделна собственост на земята и постройките върху нея да бъде максимално защитена възможността за ползване на земята от нейния собственик. Използването на земята от суперфициарния собственик не може да е безпределно, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва. Затова законът определя, че ползването на чуждия имот е допустимо в обема на необходимото за ползването на сградата пространство.ЗУТ създава ред по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради.Така в чл.22, ал.7 ЗУТ е сторено препращане за определянето на размера на прилежа -щите площи към съществуващите сгради към Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ , прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване на закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на Наредба №7 от 2003г. и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея. Горното разрешение e възприето в съдебната практика - решение №538/09.07. 2010г. по гр.д.№519/09г., ВКС, ІV гр.о., Решение №1/24.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5981/15 г., II гр. о. и др.Съгласно заключението на в.л. В.К. от 03.06.2019г. сборът от застроените площи на всяка от общо 11-те сградите в имота възлиза на 6 294 кв.м., сборът от необходимата за обслужването им площ, определена по методологията на Наредба №7 от 2003г., възлиза на 3 887 кв.м. Площта на техническата инфраструктура, включваща обслужващи пътища към сградите, ел. захранване, ВиК, газификация, алейно осветление, игрище и озеленяване възлиза на 5 211 кв.м.Ответното дружество има право на основание чл.64 ЗС да държи собствените си 10 сгради върху земята, собственост на ищеца, предвид което и доколкото я ползва с основание за тази площ не дължи обезщетение.Не дължи такова и за площта на собствената на ищеца, сграда, разположена върху терена, поради което площта от 6 294 кв.м. следва да бъде извадена от общата площ на ПИ-16 208 кв.м.Следва да бъде приспадната и площта, определена по реда на Наредба №7 от 2003г., но само за сградите, собственост на ответника, доколкото същият не разполага с правото да ползва прилежащата площ около сградата на ищеца, като така се получават общо 3 207 кв.м. Касателно техническата инфраструктура, озеленяване, игрище в.л. е дало следните конкретни стойност - обслужващи пътища - 5 073, 63 кв.м., ел.захранване, ВиК, газификация, алейно осветление - 276, 50 кв.м.; игрище /обслужваща площ/ - 620 кв.м., озеленяване/благоустрояване/ - 995 кв.м. или общо 6 965, 13 кв.м., дублиращите се площи за обслужване на сградите и на инфраструктурата - 1 754, 20 кв.м. и така след изваждане от 6 965, 13 кв.м. на дублиращата се площ от 1 754, 20 кв.м. е получена площта от 5 211 кв.м.В следващата точка на табличното описание са посочени 9 098 кв.м., представляващи общата площ от терена, необходима за експлоатация и обслужване на сградите, която е сбор от тези 5 211 кв.м.+ 3 887 кв.м., представляваща прилежащата площ към сградите.Към нея е добавен сборът от квадратурите на сградите от 6 294 кв.м. и е получена квадратурата от 15 392 кв.м., с посочена оставаща свободна площ, която не е обслужваща-816 кв.м. Относно обслужващите пътища, съгласно СТЕ и обясненията на в.л. в о.с.з. на 10.06.2019г. се касае за техническа инфраструктура, която е необходима за функциониране на сградите на предприятието. Видно от снимковия материал към СТЕ и скицата на имота е, че обективно, за да се достигне до всяка от 10-те сгради на дружеството, разположени на различни места по протежението на целия терен с обща площ от 16 208 кв.м. и използвани за производствена дейност, при вход от страна на сграда №9/портал/, намираща се в югозападния край на ПИ, следва да се използват бетонираните пътища/алеи/ около сградите, нужни за достигане до тях и тяхното обслужване, като случаите, когато те/както и територията, заета от ел.захранване, ВиК, газификация, алейно осветление/ се дублират с прилежащата площ около сградите, а това са 1 754, 20 кв.м., стойностите са извадени от в.л. Площите на игрището и озеленяването обаче, съдът приема, че не са от такова естество, че да са необходими на суперфициара за ползване на сградите по тяхното предназначение. С оглед горното и тяхната площ от общо 1 615 кв.м. също следва да бъде изключена.Така с правно основание ответникът ползва земята под неговите сгради, прилежащите им площи около тях и от обслужващите пътища/алеи/ около сградите до размера от 3 596 кв.м. Не дължи обезщетение и за земята под сградата на ищеца. Общо не следва да се заплаща обезщетение за площта от 6 294 кв.м.+3 207 кв.м.+3 596 кв.м., като останалата извън тези площи възлиза на 3 111 кв.м. Неоснователни са оплакванията на дружеството, че оставащата площ, поради това, че се намира в периферията на имота и денивелацията на терена не може да се използва. В.л. е посочило /само за площта от 816 кв.м./, че поради горните обстоятелства практически не би могло да използва. Съдът не възприема заключението в тази му част, намирайки го за необосновано, доколкото собственикът на земята би могъл да използва, съответно да отдава под наем, земята си за различни цели/при спазване само предвиждания на планове за съответната територия, а в случая според представените скици начинът на трайно ползване на ПИ е „за друг вид производствен, складов обект“/. Извън горното и съгласно посоченото в Решение №270/06.04.2020г. по гр.д.№3976/18г., ВКС, IV гр.о. пазарният наем за спорния период е база за определяне размера на обезщетението за неоснователното обедняване на собственика за сметка неоснователното обогатяване на ползващата страна. Загубата на имущество поради неполучен наем е предмет на друг иск, какъвто по делото не е предявяван.
Неоснователни са доводите на касатора, че изводите на въззивния съд, че се дължи обезщетение за 3 111кв.м. са очевидно неправилни и че решението е очевидно неправилно по отношение на произнасянето на съда в частите относно: част от ПИ с идентификатор 61710.501.26 /част с обща площ от 3 111кв.м., за която въззивният съд не е възприел заключението на вещото лице К. относно: изчислената обща площ от 15 392кв.м., за която не следва да се присъжда обезщетение, вкл. относно свободната площ от 816кв.м. - че не може да се ползва практически и вкл. площта от техническата инфраструктура /от която е извадена дублираща се площ за обсужване на сградите и инфраструктурата от 1754,20кв.м./, с доводи на касатора, че последната площ е повторно погрешно е приспадната от въззивния съд, както и че при елементарно аритметимно пресмятане на сборуваните площи сборът е посоченият от вещото лице15 392кв.м./ и сграда с идентификатор 61710.501.26.6.
Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Становището на жалбоподателя за очевидна неправилност е несъстоятелно и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /чл. 202 ГПК/ против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. В случая въззивният съд е мотивирал оценката си на заключението на вещото лице, а несъгласието на касатора с изводите на съда не сочат на очевидна неправилност на въззивното решение. Неоснователни са доводите на касатора, че „при елементарно аритметично пресмятане следва да се приеме, че не следва да се присъжда обезщетение за сбора от следните площи: площта на сградите от 6 294кв.м., като към нея следва са се прибави площта на обслужващите площи от 3 887кв.м., както и площта на техническата инфраструктура /от която вече е извадена дублиращата се площ от 1754,20кв.м./ или 5211кв.м., т.е. общо 15 392кв.м., както правилно е изчислило вещото лице“. Въззивният съд подробно е изложил съображенията си защо възприема обща площ 3 207кв.м. на обслужващите площи, за които ответникът дължи обезщетение за ползването на собственика и не възприема заключението на вещото лице за останалата площ до 3 887кв.м., като неоснователно се твърди разликата да се дължи на погрешно елементарно аритметично пресмятане в съдебното решение. Не кореспондира със съдържанието на обжалваното решение, че въззивния съд повторно е приспаднал дублиращата се площ от 1 754,20кв.м., вече приспадната от вещото лице. Въззивният съд ясно е посочил, че от площта на техническата инфраструктура, 1745,20кв.м. се дублират с прилежащата площ около сградите и че са извадени от вещото лице; съдът е посочил ясно, че от така оставащата площ на техническата инфраструктура от 5211кв.м., посочена в заключението, не възприема заключението за включването в тях на площ от 1615кв.м. – сбор на площите на игрището и озеленяването, тъй като приема, че те не са от такова естество, че да са необходими на сипурфициара за ползване на сградите по тяхното предназначение. Т.е. не е допусната грешка при сборуването, както касаторът се домогва да обоснове допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Доводите на касатора за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд относно площта от 816кв.м. също не биха могли да бъдат споделени, тъй като както се посочи касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение в случай, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, което в случая не е налице. Същото се отнася и до доводите на касатора за очевидна неправиност на въззивното решение по отношение на сграда с идентификатор 61710.501.26.6, че: „след като ищецът е поканен с нотариална покана от 14.12.2015г. да получи ключовете на сградата и да я ползва, не е изпратил свой представител, като председателят на кооперацията е сменил патрона на сградата, достъпвал е до нея, както през 2015г., така и през 2016г., а окончателно сменил патрона с помощта на технически помощник П. Ч. през 2017г., за което са налице доказателства по делото, не следва в негова полза да се присъжда каквото и да било обезщетение за ползване от страна на „Микро-67“ АД и като е направил правни изводи за дължимост на обезщетение за целия претендиран процесен период за съдъбният съства на АС-Варна е постановил очевидно неправилен съдебен акт“. Въззивният съд е изложил съображения, че: „Ценени в съвкупност събраните по делото свидетелски показания и писмени доказателства установяват, че ТПК „Мир“ не е имала свободен достъп до собствените си недвижими имоти за процесния период, напротив, достъпът на член кооператорите и председателя на кооперацията е бил препятстван, като ПИ е бил ограден и порталните врати заключвани от служители на дружеството, вкл. и в работно време, така заключвана е и сградата, с претенции, че само дружеството следва да има достъп до нея, т.к. има право на задържане/каквото не й е било признавано с влязло в сила съдебно решение/. Евентуално извършваните самоуправни действия от страната на Г.Г. по самоволното сменяване на катинари и ключалки, или запълването им с лепило, не са довели до ползване на имотите от собственика, т.к. непосредствено след това дружеството отново е поставяло свои катинари и ключове, т.е. е възстановявало фактическа власт. Поканата от 2015г. не съставлява безусловна покана за предаване на ключовете, а такава за предаване, но след като бъдат върнати сумите по нищожния договор /при липса към тази дата на постановени решения по чл.34 ЗЗД/. Ирелеватно за настоящия казус се явява обстоятелството, че след 2015г. дружеството не използвало сградата за производство, а изнесло инвентара си от нея, вкл. е закрило през 2016г. партидите си за ток и вода /открити след договора от 2009г./, след като сградата е била заключена именно от него, вкл. и към 2018г. и собственикът не е имал възможност за ползва имота си.“. С оглед изложеното съдържание на въззивното решение настоящият касационен състав не намира въззивното решение основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение на сграда с идентификатор 61710.501.26.6 и извода му, че през процесния период собственикът е лишен от ползването й без основание от ответното дружество, сега касатор.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи следните въпроси: 2.“Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи конкретни мотиви към съдебния си акт по всички доводи и оплаквания?“, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР №1/04.01.2001г. по т.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС – т.19 и решение по т.д.№674/2014г. на ВКС, ІІт.о. Така поставения въпрос касаторът отнася към оплакванията си, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота заключението на вещото лице К., като счита, че направеният от съда анализ на заключението е непълен и необективен; че не е обсъдено в пълнота заключението на в.л.К. по изпълнената от него съдебно-оценъчна експертиза; че не са обсъдени в пълнота показанията на свидетелката К., установяващи по категоричен начин според касатора, че ищецът е ползвал свободно както недвижимия имот, така и процесната сграда; че не са обсъдени „оплакванията му относно извършения анализ на гласните и писмените доказателства от страна на първоинстанционния съд, касаещи ползваните на процесните поземлен имот и сграда от кооперацията и наличието на официални документи, изходящи от Прокуратура на РБ, в които се съдърат констатации за установено владение на двата обекта от страна на председателя на кооперацията Г.Г., вкл. извършената от него смяна на ключа на входната врата на сградата, както и представените от страната писмени доказателства за преустановяване захранването с ток и вода на процесната сграда през 2016г.“. Въпросът не може да послужи за достъп до касационен контрол. Въззивният съд е действал в съответствие с процесуалните си правомощия и в съответствие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. С оглед правомощията си на инстанция по същество на спора – въззивният съд е достигнал до собствени правни и фактически изводи. Възраженията и доводите на касатора срещу предявените искове са подробно възпроизведени от въззивния съд в решението му, видно от съдържанието на което въззивният съд ги е намерил за неоснователни. Както вече се посочи въззивният съд е мотивирал подробно оценката си за заключението на вещото лице К. като е изложил защо не го възприема в една част, както го задължава разпоредбата на чл.202 ГПК. Пред първоинстанционният съд са изслушани четири заключения /две от тях на в.л.К./ на вещи лица по съдебно-оценъчната експертиза, всички оспорени от страните, както и на тричленна експретиза, като последното заключение не е оспорено от страните. Въззивният съд е изложил съображения, защо приема, че размерът следва да се определи въз основа на последното посочено заключение: т.к. същото е изготвено след извършен обстоен оглед на сградата и чрез метода на посредственото сравнение чрез използване на пазарни аналози на сходни обекти, с отчитане отклоненията в качествата на оценявания обект спрямо сравняваните и с прилагане на корекционни коефициенти, вкл. заключението е изготвено чрез проучване на аналози на територията на цяла североизточна България/гр.Шумен, гр.Търговище, гр.Русе и гр.Разград/. Несъгласието на касатора с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. Отделно, оплакването по отношение на заключение на това вещо лице в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е бланкетно и не фигурира в касационната жалба и уточнението на касационната жалба, за да може да се разбере в коя част според касатора не е обсъдено заключението, още повече, че е депозирало две заключения. По отношение на оплакванията на касатора, че не са обсъдени в пълнота показанията на свидетелката К., установяващи по категоричен начин според касатора, че ищецът е ползвал свободно както недвижимия имот, така и процесната сграда, следва да се посочи, че въззивният съд е изложил подробни съображения, че: „Съгласно показанията на разпитаните свидетли, членове на ТПК „Мир“, поради което и ценени при условията на чл.172 от ГПК в исковите периоди ПИ е бил ограден, с налични портална врата/за МПС/ и по-малка врата, които са заключвани от лица, служители на „Микро-67“АД, вкл. с катинари, без свободен достъп, като член кооператорите не са били допускани вътре.Така и по отношение на сградата, собственост на кооперацията, находяща се в ПИ. Обяснявано им е, че трябва да имат разрешение от съд, за да влизат вътре. Председателят на кооперацията веднъж сменил катинара на сградата, като постановил нов, но на другия ден, катинарът отново бил сменен и нямали достъп.Показанията им не се опровергават от тези на св.М.К./служител в „Микро-67“АД от 2007г. и понастоящем, поради което и също ценени при условията на чл.172 от ГПК/, съгласно които в тези периоди предприятието имало видеоохрана, имало портал и врати за двора, които се заключват от предприятието, без пазач на портала, но свидетелката от работното си място виждала кой влиза и излиза от двора. Председателят на ТПК „Мир“ прескачал вратичката на портала, влизал вътре, криел се в храстите/въпреки, че те не го спирали да влиза/, слагал надписи с блажна боя на портала, чупил катинарите, те слагали нови и така до 10 пъти.Сградата на ТПК, която е в двора на предприятие, си стои заключена, те не я ползват след 2015г., когато си изнесли оборудването и я заключили.После разбрали, че Г.Г. си е довел ключар и разбил ключалката някъде 2017г.До 2018г. имало техен катинар, лепенки и печат на „Микро-67“АД, защото до тогава те отговаряли за сградата.Подадена е м.06.2017г. жалба от ТПК „Мир“ до РП-Разград с оплаквания, че категорично им се забранява от изп.директор на „Микро-67“АД да влизат в собствения им ПИ с идентификатор * и в сградата им с идентификатор *, от която и дружеството изнася техни вещи и съоръжения. Отправяни са нотариални покани за предаване владението върху имота и заплащане на обезщетение за ползването му.Подадени са жалби и от изп.директор на „Микро-67“АД до РП-Разград, съответно през м.04.2017г., м.05. 2017г. и м.08.2017г. с оплаквания, че председателят на ТПК „Мир“ извършва самоу -правни действия като разбива и сменя бравата на сградата с идентификатор *, която с решение №16/17.06.2016г. по т.д.№72/15г. по описа на РОС е с признато на „Микро-67“АД право на задържане, че същият прескача оградата и влиза в двора на предприятието в работно време, когато порталът стои заключен, че са били принудени да срежат поставени от него вериги, за да влязат вътре и да работят, че на исканията им да премахне поставените от него вериги отговарял, че ще ги премахне, когато му предадат ключовете от сградата с идентификатор *, върху която сграда дружеството има признато право на задържане и след като му отказали, била издадена заповед за деблокиране на портала, няколко дни след която той поставил лепило в патроните на портала, поради което се наложило да ги счупят и да влязат.На 14.12.2015г. е получена нотариална покана от ТПК „Мир“, с която дружеството кани представител на кооперацията да се яви, за да получи ключове от сграда като се уточнят редът и срокът за възстановяване на дадените по нищожния договор от 2009г. суми.“.
С оглед изложените съображения на въззивния съд относно доказателствата неоснователен е доводът на касатора, че в нарушение на задълженията си въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелката изцяло /не се сочи в коя част не са обсъдени, още повече, че показанията на разпитаните по делото са ценени по реда на чл.172 ГПК/. Въззивният съд е приел, че ценени в съвкупност събнантие по делото свидетелски показания и писмени доказателства у становяват, че коотерацията не е имала свободен достъп до собствените си недвижими имоти за процесния период, напротив, достъпън на член-кооператорите и председателя на каооперацията е бил препятстван от ответното дружество. По отношение доводите на касатора, че не са обсъдени „оплакванията му относно извършения анализ на гласните и писмените доказателства от страна на първоинстанционния съд, касаещи ползваните на процесните поземлен имот и сграда от кооперацията и наличието на официални документи, изходящи от Прокуратура на БР, в които се съдърат констатации за установено владение на двата обекта от страна на председателя на кооперацията Г.Г., вкл. извършената от него смяна на ключа на входната врата на сградата, както и представените от страната писмени доказателства за преустановяване захранването с ток и вода на процесната сграда през 2016г.“, следва да се посочи, че като инстанция по същество на спора въззивната инстанция е изпълнила задължението си да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, а несъгласието на касатора с изводите на съда, че ценени в съвкупност установяват, че кооперацията не е имала свободен достъп до собствените си недвижими имоти за процесния период, не обосновават допускане на касационно обжалване на решението. Въззивният съд е изложил и съображения, че „евентуални извършваните самоуправни действия от страна на Г.Г. по самоволно сменяване на катинари и ключалки, или запълването им с лепиво, не са довели до ползване на имотите от собственика, т.к. непосредствено след това дружеството е възстановявало фактическата си власт върху тях; че е ирелевантно за делото закриването на партидите за ток и вода пред 2016г., след като сградата е била заключена именно от ответника, вкл. и към 2018г. и собственикът не не имал възможност да ползва имота си, поради което не може да се приеме твърдяното противоречие на въззивното решеине с практиката на ВКС по поставения въпрос и по отношение на писмените доказателства за самоуправни действия и за закриване на портидите за ток и вода.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи основание по чл.280, ал.1, т.1 по въпроса: ІV.1“Владелец или държател на имот е купувачът по договор за покупко-продажба на недвижим имот, признат впоследствие за нищожен?“, по който въпрос счита, че въззивното решение е в противоречие с ППВС №6/1974г., т.10. Поставеният въпрос не осъществява сочено основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е приел, че в този период купувачът е владелец на имота, а не е приел, че е държател, за да бъде въззивното решение в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, както сочи касаторът.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи основание по чл.280, ал.1, т.3 по въпроси: V.1“Следва ли в свободната за ползване площ от недвижим имот, за който се претендира обезщетение за ползване, да се включат площите, които са предвидени и върху тях са изградени спортни съоръжения и за които е предвидено, че са предназначени за озеленяване?; V.2“Следва ли в свободната за ползване площ от недвижим имот, за който се претендира обезщетение за ползване, да се включи прилежащата площ на сградата, собственост на ищеца?“; V.3“Следва ли в свободната за ползване площ от недвижим имот, за който се претендира обезщетение за ползване, да се включи територия, за която е установено, че е практически неизползваема според предназначението на имота?“. Според касатора поставените въпроси са от значение за правилното приложение на закона и за развитие на правото.
Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по приложението на чл.73, ал.1 ЗС и чл.59 ЗЗД има установена и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, че както при иска по чл.59 ЗЗД, така и при иска по чл.73, ал.1 ЗС защитата се състои във възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага, като във втория случай обезщетението за ползите, от които недобросъвестният владелец е лишил собственика, се дължи за периода на неоснователното й ползване, без да се съизмерява обедняването и обогатяването на страните в резултат на това позване. Ползата, от която ищецът е бил лишен през процесния период се съизмерява със средномесечния пазарен наем на имота. Размерът на паричното обезщетение при ползване на чуж имот е определяем на база средномесечния пазарен наем на имоти със същото местоположение, вид, функционални характеристики, установен с помощта на вещо лице. При ползване на застроен имот при различна собственост на земята и постройката, суперфициарният събоственик дължи на собственика на земята обезщетение за лишаване от ползването на имота без обезщетение за ползване на сградата и необходимата за ползването й по силата на чл.64 ЗС част от терена; дължи се обещетение за ползването на останалата част от терена /решение по гр.д. №2968/2015г. на ВКС, ІVг.о./.
Не са налице и някое от останалите основания по чл.280, ал.1 ГПК, за които касаторът само е посочил разпоредбите на т.2 и т.3, но е е посочил съдебната практика, на която счита, че въззивното решение противоречи, респ. актове на КС на РБ или на СЕС.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационната инстанция в размер на 2500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд. О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260013 от 09.02.2021г., постановено по в.гр.д.№286/2020г. на Апелативен съд - Варна, в обжалвантие части.
ОСЪЖДА „Микро-67“АД, ЕИК 116002783, да заплати на кооперация „Трудово-производителна кооперация „Мир””, ЕИК 826027820, сумата 2500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: