Р Е Ш Е Н И Е № 78 гр. София, 11.04.2018 година Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети март, 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП СИМОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.166/18 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №14/27.02.17 г.,постановена от ОС-Стара Загора /СЗОС/ по Н.Д. 109/16 г., подсъдимият К. Б. Т. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.255,ал.1,т.2,пр.1 и т.7 вр.чл.26,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и глоба в размер на 100 лв. С прилагане разпоредбата на чл.25,ал.1 вр.чл.23,ал.1 НК е определено общо най-тежко наказание измежду постановеното по настоящата присъда и по Н.О.Х.Д.290/07 г.по описа на РС-Пловдив, а именно, една година и шест месеца лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.25,ал.1 вр.чл.23,ал.3 НК е присъединено наказанието глоба в размер на 100 лв. На основание чл.68,ал.1 НК е постановено подсъдимият да изтърпи изцяло и отделно наложеното наказание две години лишаване от свобода, наложено по Н.О.Х.Д.968/04 г.по описа на РС-Пловдив. Определено е това наказание да се търпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.59,ал.1 НК е приспаднато времето, през което Т. е бил задържан по настоящото производство с мярка за неотклонение Задържане под стража, считано от 28.09.16 г. С решение №265/05.12.17 г.,постановено от АС-Пловдив /ПАС/,трети наказателен състав, по В.Н.Д.189/17 г. присъдата е изменена в частта по определеното затворническо общежитие, като в останалата част е потвърдена. Срещу този съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник с посочване на трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК и развиване на съображения по тях. Иска се отмяна на решението и произнасяне с намаляване на наказанието. Приложена е и молба, в която се доразвиват съображенията по жалбата и може да бъде приета за допълнение. В нея се претендира неоснователен отказ да се приложи институтът на условното осъждане. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея и допълнението доводи. Наред с отправените искания, се настоява или за оправдаване на дееца, или за намаляване на наказанието, както и за прилагане института на условното осъждане. Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея с отразените в тях доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по доводите, които е легитимирана да обсъжда, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена на даде няколко пояснения, обясняващи предмета и пределите на нейното произнасяне. Това се налага поради съдържанието на аргументацията, заложена в касационната жалба и допълнението към нея. Първо, съгласно разпоредбата на чл.7 НПК съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а досъдебното такова има подготвителен характер. Именно съдебната фаза е тази, в която се ползва целият процесуален инструментариум и намират проявление формулираните в НПК принципи и гаранциите за тяхното приложение. Събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали обуславят изготвянето на обвинителния инструмент, въз основа на който стартира съдебната фаза, но те стоят в основата на съдебния процес при допустимо упражняване на възможност за набавяне на допълнителни доказателства както в насока на потвърждаване на обвинителната теза, така и в насока на нейното отхвърляне. Казаното не се оборва от обстоятелството за кое поред разглеждане от съответния съд иде реч, като, разбира се, ограничение в тази връзка е забраната за Reformatio in pejus. Второ, при редовно касационно производство предмет на разглеждане пред ВКС е съдебният акт, постановен от въззивния съд. Последният от своя страна ревизира присъдата, постановена от съответния първостепенен съдебен състав. Съгласно чл.315 НПК във въззивната инстанция се допускат всички доказателства, които могат да бъдат събрани по предвидения в процесуалния закон ред, а съгласно чл.316 НПК тя може да установява нови фактически положения. Казано по друг начин, въззивната е втора първа инстанция- както съд по правото, така и по фактите. Ето защо правилата разрешават при осъществявания контрол върху постановения акт на първостепенния съдебен състав, да се допускат, събират, проверяват и в крайна сметка оценяват доказателства, потвърждаващи или отхвърлящи съставомерната деятелност, формулирана в обвинителния акт. Трето, за разлика от въззивната инстанция, касационната такава е съд по правото /при липса на изключението по чл.354,ал.5,изр.2 НПК/, поради което необосноваността на атакувания съдебен акт, огледана в контекста на претендирана недоказаност на престъпното деяние, не е обстоятелство, което следва да бъде поставяно пред нея. Тя не е касационно основание, видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, доколкото е относима към съдилища по същество, разполагащи с правомощия за суверенна преценка на годно събран доказателствен материал. Същината на оплакване в този аспект не се променя, дори и когато формално то се подвежда под предпоставката за допуснати нарушения на процесуалните правила. Затова и не се дължи никакво произнасяне от страна на ВКС по оплаквания за недоказаност и необоснованост на атакувания съдебен акт, без значение дали са назовани директно по този начин или е направен опит да бъдат прикрити под касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Четвърто, с оглед последното казано, процесуалният закон разрешава ВКС да оправдае подсъдим /извън случаите на чл.354,ал.5,изр.2 НПК/, само ако приетата от решаващата инстанция, чийто акт се ревизира, фактология не съставлява престъпление- чл.354,ал.1,т.2,изр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, т.е., когато се отнася за правилно приложение на материалното право. Искане за преоценка на събрания доказателствен материал не се вмества в съдържанието на посочения законов текст, защото касае необоснованост. В светлината на изложените общи постановки не може да се сподели оплакването, изразено в касационната жалба, че съдът не е оправомощен да постанови своя съдебен акт по доказателства, които не са били набавени в хода на досъдебното производство. И това важало както за първата инстанция, така и за втората такава от една страна. От друга- неправилно според защитата СЗОС е намерил,че повдигнатото на подсъдимия обвинение е доказано, а при атакуването на постановения от него съдебен акт ПАС се е произнесъл и на база новосъбран пред него доказателствен материал. По този начин той бил приложил неприложими правни норми. Очевидно не се държи сметка за разпоредбите на процесуалния закон и повече разяснения от горепосочените не са необходими. Единственото обстоятелство, което този съд желае да отбележи, за да докаже абсурдността на прокламираната позиция, е,че по според нея за представителя на държавното обвинение пък не би било допустимо да се оправдае от съда едно обвинено с обвинителен акт лице, ако в хода на първостепенното съдебно производство се предостави алиби, тъй като такова доказателство липсва сред материалите, набавени на досъдебна фаза; или ако алибито е установено в хода на второстепенното разглеждане на делото пак е недопустимо оправдаване, защото то не е било налице при оповестяване на първостепенния такъв. Процесуалният закон никога не е бил и няма да бъде тълкуван по подобен начин. В този смисъл се дължи само общ отговор,че ПАС е изследвал всички доказателства, набавени както пред първостепенния съд, така и допуснатите, събрани и проверени пред самия него. Няма омаловажаване, игнориране или преценка на информация, извлечена от годни източници, която да не е извършена с оглед действителното й съдържание. Оплакването за липса на пълно и всестранно разглеждане на доказателствата по делото не е подкрепено с конкретика, поради което е ненужно да му се обръща повече мотивно внимание. Същото се отнася и за подхвърления довод, че при постановяване на съдебния си акт въззивният съд „не се е съобразил със задължителните указания, дадени от ОСНК на ВКС по идентични дела”. Няма съображения, които да подкрепят тезата и този съд не се счита задължен сам да формулира евентуални доводи, които е възможно да се имат предвид от страната и на които да отговаря. Желае само да отбележи, че ОСНК се произнася с тълкувателни решения, занимаващи се с разрешаване на материална и процесуална проблематика, а не с решаване на въпроси по конкретни казуси. Не по-малко несъстоятелно поради липсата на всякаква аргументация е и оплакването относно нарушение на материалния закон. Въззивната инстанция е взела отношение по този въпрос с подробни съображения, възприети от ВКС. Отговорено е защо е намерено наличие на умисъл за извършване на престъплението по чл.255 НК и е отхвърлена законосъобразно тезата за неприсъствие на субективна страна поради факта, че касаторът сам бил сигнализирал на съответните власти. Това е така,но след като противоправната му деятелност вече е била констатирана. На последно място се настоява за явна несправедливост на наложеното наказание от една страна поради неправилна оценка на съотношението между смекчаващи /влошено здравословно състояние, сигнализиране на съответните органи/ и отегчаващи обстоятелства, а от друга-поради неоснователен отказ да се приложи нормата на чл.66,ал.1 НК. Видно от размера на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от една година и глоба в размер на 100 лв., то е определено на абсолютния минимум, визиран в санкционната част на материалната наказателноправна норма. Така че е необяснимо как с оглед изложените аргументи би се постигнало негово по-нататъшно намаляване. Съвсем отделен е въпросът за приложение на нормата на чл.55 НК. Макар и обсъждането на това обстоятелство да е относимо към нарушение на материалния закон, ВКС го споменава независимо от незасягането му в касационната жалба и допълнението към нея, доколкото само по себе си предполага възможност за намаляване на наложеното наказание. Отклонението на Т. от провежданото съдебно производство по Н.Д.7/10 г. по описа на СЗОС и заминаването му за Италия, което обстоятелство е било обсъждано по В.Н.Д.353/15 г. по описа на ПАС /отменителното решение по него е предпоставило повторно разглеждане на производството и постановяване на контролираното понастоящем решение/, не обосновават възможност да се приеме, че продължителността на наказателното производство стои извън поведението на касатора, за да се изведе присъствие на изключително смекчаващо обстоятелство. Здравословното състояние на дееца също не е от такова естество. Що се касае до лансираната теза за нарушение на чл.348,ал.5,т.2,пр.2 вр. ал.1,т.3 НПК чрез отказ да се приложи институтът на условното осъждане, следва да се отговори единствено, че той е неприложим по правило. Към момента на извършване на деянието по настоящото производство Т. се явява осъждан, и то по начин, че с присъдата на СЗОС е приложена нормата на чл.68 НК. В съдебно заседание пред ВКС самият подсъдим се оплаква относно обстоятелството, че първостепенният съд е зачел изпълняваната спрямо него мярка за неотклонение Задържане под стража от по-късен момент. В тази връзка трябва да се посочи нормата на чл.417 НПК за правомощието на изпълняващия наказанието прокурор да вземе отношение по повдигнатия въпрос. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №265/05.12.17 г.,постановено от АС-Пловдив, трети наказателен състав, по В.Н.Д.189/17 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/