Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
София, 16.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и двадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 726/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба и допълнение към същата, подадени от адв. В. З. като процесуален представител на ЕТ „Борис Андреев-Веспи - Спас Андреев”, ЕИК 204268026, представляван от С. Б. А., срещу решение № 160/07.06.2019 г. по в. гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 334/05.07.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която е признато за установено по отношение на ЕТ „Борис Андреев-Веспи”, ЕИК 020980359, представлявано от Б. И. А., че държавата е собственик на ПИ с идентификатор № .......... по КККР, намиращ се в землището на [населено място], [община] баня, с площ 4 041 кв. м., и ответникът е осъден да предаде владението на имота на собственика му.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация - ищец по делото, е подаден писмен отговор със становище, че не са налице основания, които да обуславят допускане на касационно обжалване.
От „Мини Бобов дол” ЕАД /н/ - трето лице - помагач на ответника, е подаден отговор по допълнението към касационната жалба със становище същото да се остави без уважение.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Ищецът твърди, че е собственик на ПИ с идентификатор № .........., намиращ се в землището на [населено място], [община] баня, представляващ почивен комплекс „О.", с площ 4 041 кв. м., който е част от имот № ........., актуван с акт № .../16.01.1997 г. за изключителна държавна собственост, като не претендира собственост върху построените в имота сгради. Твърди, че постановление от 14.05.2008 г. на ЧСИ М. Д., с което на основание чл. 496, ал. 1 ГПК почивен комплекс „О.”, включващ земя с площ 4 040 кв. м., извън регулация - държавен горски фонд, хижа „О.”, 6 бр. дървени къщички тип „бунгало”, пионерски лагер /туристическа спалня/, помпена станция с резервоар, парокотелно и асфалтова площадка - паркинг, е възложен на ЕТ „Борис Андреев - Веспи", е нищожно на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради нарушаване разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗДС, изключваща от гражданския оборот имотите и вещите - публична държавна собственост, тъй като е установена забрана същите да бъдат обект на разпореждане.
Ответникът е оспорил исковете. Счита, че при осъществена публична продан на чужда вещ защитата е чрез иск за собственост, а не чрез оспорване на публичната продан и постановлението за възлагане. Твърди, че е придобил собствеността върху имота посредством валидно проведена публична продан на имущество на длъжника по изп. дело № 241/2007 г. на ЧСИ М. Д. - „Мини Бобов дол” ЕАД, като закупил както сградите на почивен комплекс „О.”, така и прилежащия терен. Имотът е бил собственост на дружеството; съгласно ПМС № 201/25.10.1993 г. при преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество предоставеното им за стопанисване и управление движимо и недвижимо имущество се внася в капитала на дружеството, респ. става негова собственост, тъй като попада в приложното поле на чл. 2, ал. 4 ЗДС. С акт № 17 от 28.06.1999 г. на областния управител държавата е установила погасяването на правото си на собственост върху имота, включен в дълготрайните материални активи на „Мини Бобов дол” ЕАД. Твърди, че имотът попада в селищно образувание и за него се прилага чл. 6, ал. 2 от Закона за защитените територии /ЗЗТ/. Въвел е и възражение за придобивна давност и възражение на основание чл. 64 ЗС.
По делото е установено, че със заповед № 114/24.02.1992 г. на министъра на околната среда в Народен парк „Рила" са включени отдели от .... до .... по лесоустройствен проект от 1986 г. от Държавно лесничейство С. Д..
Със заповед № 988/04.11.1993 г. на министъра на околната среда и горите Народен парк „Рила" е обявен за защитен природен обект с международно значение, а с акт № 2/16.01.1997 г. - за изключителна държавна собственост на основание чл. 18, ал. 1 от Конституцията на РБ. Впоследствие със заповед № РД-397/15.10.1999 г. на министъра на околната среда и водите Народен парк „Рила" е прекатегоризиран в Национален парк със същото наименование, като отдели от 177 до 181 по лесоустройствен проект от 1997 г. на Държавно лесничейство Дупница отново са включени в него.
С акт № 17/28.06.1999 г. на областния управител за частна държавна собственост са актувани земя с площ 4 040 кв. м., извън регулация - държавен горски фонд, хижа „О.”, 6 бр. дървени къщички тип „бунгало”, пионерски лагер /туристическа спалня/, помпена станция с резервоар, парокотелно и асфалтова площадка -паркинг, намиращи се в землището на [населено място], местност „О.”. В т. 11 на акта е посочено, че имотът е включен в капитала на „Мини Бобов дол” ЕАД на основание решение от 10.01.1992 г. и решение от 09.06.1999 г. по ф. д. № І-22 на Кюстендилския окръжен съд.
От заключението на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд техническа експертиза е установено, че имот с идентификатор № .......... попада в границите на отдел ... по лесоустройствен проект от 1997 г. и от 2007 г. на Държавно лесничейство - Дупница и в границите на Национален парк „Рила"; имотът попада в имот № ....... от КВС на [населено място]. Границите на отдел ......... не са променяни в периода от 1986 г. до 2007 г. По-голямата част от имот с идентификатор № ........ попада в подотдел ....... с вид „дворно място”, т. е. на терена има постройки и основното предназначение не е „гора”, а 460 кв. м. попадат в подотдел..........с вид „смесена гора”. Вещото лице е уточнило, че имот с идентификатор № ............ е обособен за първи път с изработената кадастрална карта, не и по предходните планове на възстановената собственост и лесоустройствени проекти, поради което не може да бъде дадено категорично заключение за идентичност на процесния имот с описания в постановлението от 14.05.2008 г. за възлагане, но сградите, описани в постановлението, съвпадат със сградите, принадлежащи към имот с идентификатор № ............
С разпореждане № 47/07.11.1991 г. на МС, издадено на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОЕТДДИ, е взето решение за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, сред които „Мини Бобов дол” АД. С решение от 10.01.1992 г. по ф. д. № І-22/1992 г. на Кюстендилския окръжен съд дружеството е вписано в търговския регистър.
По делото е представен протокол от 01.07.1994 г. на комисия, назначена по чл. 12 от ППЗГ, с предложение да се предостави на „Мини Бобов дол” АД, без да се изключва от държавния горски фонд, 1.04 дка горска площ за изграждане на почивна база - хижа „О.”, и заповед № 222/11.07.1994 г. на председателя на Комитета по горите, с която е дадено разрешение на „Мини Бобов дол” АД да изгради почивна база - хижа „О.”, върху площ от 1.04 дка в горска площ и да запази право на собственост върху извършения строеж. В материалите по преписката по заповед № 222/11.07.1994 г. изрично е посочено, че цялото строителство на почивна база - хижа „О.” е на територията на Народен парк „Рила". Представено е и извлечение от инвентарната книга на „Мини Бобов дол” АД относно сгради с непроизводствено значение - масивна сграда, придобита на 30.10.1965 г., пионерски лагер /барака/, придобита на 30.10.1965 г., 6 бр. бунгала, придобити на 30.07.1986 г., и относно земи - 1.04 дка, придобити на 31.03.1995 г.
В заключенията на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд счетоводна експертиза се сочи, че поземленият имот, върху който е построен почивен комплекс „О.”, е включен в дълготрайните материални активи на „Мини Бобов дол” АД и е вписан в инвентарната книга с дата на придобиване 31.03.1995 г.; „Мини Бобов дол” ЕАД е образувано с разпореждане № 47/07.11.1991 г. на МС, като в представения по фирменото дело /ф. д. № І-22/1992 г. на ОС - Кюстендил/ баланс са включени само сградите на почивен комплекс „О.”, не и земята; завеждането на земята в дълготрайните материални активи на 31.03.1995 г. е вероятно въз основа на направена тогава инвентаризация.
С постановление от 14.05.2008 г. на ЧСИ М. Д. на основание чл. 496, ал. 1 ГПК почивен комплекс „О.”, включващ земя с площ 4 040 кв. м., извън регулация - държавен горски фонд, хижа „О.”, 6 бр. дървени къщички тип „бунгало”, пионерски лагер /туристическа спалня/, помпена станция с резервоар, парокотелно и асфалтова площадка - паркинг, е възложен на ЕТ „Борис Андреев - Веспи".
Първоинстанционният съд отхвърлил иска за нищожност на постановлението за възлагане относно извършената с него публична продан на земя. В тази част решението е влязло в сила като необжалвано.
По иска за ревандикация първоинстанционният съд приел, че спорният по делото имот - земята, върху която е построен почивен комплекс - хижа „О.”, попада в границите на Национален парк „Рила", който е посочен в приложение № 1 към чл. 8, ал. 1 ЗЗТ като парк с национално значение и представлява изключителна държавна собственост по смисъла на чл. 18, ал. 1 от Конституцията от РБ.
Първоинстанционният съд посочил, че за основателността на възражението по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ от значение е установяването, че процесният имот е бил предоставен на праводателя на ответника за стопанисване и управление. Съдът приел, че от представената заповед № 222/11.07.1994 г. на председателя на Комитета по горите, с която е дадено разрешение на „Мини Бобов дол” АД да изгради почивна база - хижа „О.” върху площ от 1.04 дка в горска площ и да запази право на собственост върху извършения строеж, не се установява предоставянето за стопанисване и управление на земята, за която изрично се сочи, че не се изключва от държавния горски фонд. Такова предоставяне не е извършено с разпореждане № 47/07.11.1991 г. на МС за образуване на „Мини Бобов дол” АД - видно от заключението на счетоводната експертиза, в представения по фирменото дело на новосъздаденото търговско дружество баланс са включени само сградите на почивен комплекс „О.”, не и земята. Нейното включване в дълготрайните материални активи на „Мини Бобов дол” АД и вписване в инвентарната книга е направено по-късно - на 31.03.1995 г. Съдът посочил, че записването на имота в баланса на дружеството с оглед установяването, че е част от имуществото на преобразуваното предприятие, няма правопораждащо действие. При спор и липсата на документ, съдържащ волеизявление на компетентен държавен орган за предоставянето на процесния имот за стопанисване и управление, този факт не може да се приеме за доказан, защото липсва правна норма, от която да следва, че самото записване на имот в баланса на предприятие представлява доказателство за предоставянето му за стопанисване и управление. Съдът обсъдил и представения по делото акт № .../28.06.1999 г. за частна държавна собственост върху сградите на почивен комплекс „О.” и земя с площ 4 040 кв. м. с отбелязване, че имотът е включен в капитала на „Мини Бобов дол” ЕАД на основание решение от 10.01.1992 г. и решение от 09.06.1999 г. по ф. д. № І-22 на Кюстендилския окръжен съд, и посочил, че той също не установява предпоставките по чл. 17а от ЗППДОбП /отм./. Актовете за държавна собственост като официални свидетелстващи документи са констативни, т. е. нямат правопораждащо и транслативно действие по отношение на правото на собственост - чл. 5, ал. 3 ЗДС. Придобиването на собствеността на новосъздаденото дружество върху предоставеното имущество се удостоверява с акта за преобразуване на държавното предприятие в еднолично дружество с държавно участие, а не с акта за държавна собственост. В зависимост от съдържанието си последният би могъл да послужи като косвено доказателство за включването в имуществото на дружеството на спорния имот, но в конкретния случай актът за частна държавна собственост не сочи конкретно основание за включване в капитала; налице е и очевидно несъответствие между доказателствата за предоставената за строителство на почивния комплекс площ от държавния горски фонд - 1.04 дка, и посочената в акта - 4 040 кв. м.
Въз основа на изложеното първоинстанционният съд заключил, че по делото не е установено предоставянето на процесния имот за стопанисване и управление на „Мини Бобов дол” ЕАД /чиито вещни права ответникът е придобил при публичната продан/, т. е. основателността на възражението по чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Поради това приел, че имотът продължава да е публична държавна собственост като част от отдел ......... по лесоустройствен проект от 1997 г. и от 2007 г. на Държавно лесничейство - Дупница и част от Национален парк „Рила".
Първоинстанционният съд приел за неоснователно и възражението за изтекла в полза на ответника придобивна давност. Собствеността върху терена е продължила да принадлежи на държавата след образуването на „Мини Бобов дол” АД през 1991 г. и до промяната на ЗС през 1996 г. не може да бъде придобивана по давност вещ, която е държавна собственост, впоследствие - публична държавна собственост /същата забрана съдържа и чл. 7, ал. 1 ЗДС/.
Ответникът, който осъществява владението върху имота, считано от влизане в сила на постановлението от 14.05.2008 г. за възлагане, не е доказал наличие на правно основание за това и предвид установяването на кумулативните предпоставки по чл. 108 ЗС, първоинстанционният съд намерил, че следва да уважи предявения ревандикационен иск.
По възражението по чл. 64 ЗС първоинстанционният съд отбелязал, че с доклада по делото е обявена за безспорна собствеността на ответника върху сградите в процесния имот. Поради това не са събирани доказателства във връзка с това възражение по съображения, че то не спада към спорния предмет. След като своевременно наведените доводи от претендиращия правото на собственост върху постройките, свързани с определянето на площта по чл. 64 ЗС, не са били разгледани от съда, правото да се иска определяне на тази площ в последващо исково производство не е преклудирано.
Предвид изхода на спора, първоинстанционният съд осъдил ответника да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Районния съд [населено място] държавна такса в размер на 360 лева.
Сезиран с молби от страните, с определение № 927/14.10.2016 г. по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд осъдил ЕТ «Борис Андреев - Веспи» да заплати на държавата деловодни разноски в размер на 401 лева, а държавата - да заплати на ЕТ «Борис Андреев - Веспи» деловодни разноски в размер на 6 148.41 лева.
С определение от 15.09.2017 г. първоинстанционният съд оставил без разглеждане като недопустимо искането по чл. 78, ал. 5 ГПК, заявено от държавата в частна жалба вх. № 12280/27.10.2016 г., за изменение на определение № 927/14.10.2016 г. в частта за разноските поради прекомерност на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение.
Сезиран с въззивна жалба от ответника /сега касатор/, въззивният съд приел за неоснователно оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Размерът на цената на иска за собственост е определен съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК и възлиза на 9 000.10 лева съобразно представената данъчна оценка, поради което родово компетентен да разгледа иска за ревандикация е районният съд по аргумент от чл. 104, т. 3 ГПК.
Въззивният съд приел за неоснователно и второто оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение - произнасяне по непредявен иск, доколкото в диспозитива от предметния обхват на иска не били изключени намиращите се в имота сгради. Посочил, че както въпросът за цената на иска, така и за предметния обхват на ревандикационния иск са изяснени в процедура по чл. 129 ГПК и при изричното уточнение от страна на ищеца е ясно, че предмет на разглеждане е само правото на собственост върху поземления имот като самостоятелен имот. Сградите върху него са отделни самостоятелни вещи и предявеният иск не ги касае. Предвид изложеното е прието, че първоинстанционният съд се е произнесъл само по предявения иск.
Въззивният съд приел, че събраните по делото доказателства обуславят извод за това, че правото на собственост върху поземления имот принадлежи на държавата и като част от територията на парк с национално значение представлява изключителна държавна собственост. Посочил, че изложените във въззивната жалба доводи относно правоприемството от праводателя на ответника - участващото като трето лице - помагач търговско дружество, са неоснователни. Предвид статута на територията, в обхвата на която процесният имот е включен, съдът приел за неоснователно възражението на въззивника, че правото му на ползване върху имота произтича от разпоредбата на чл. 64 ЗС. Посочил, че в заключенията на вещото лице инж. В., приети във въззивното производство, площите, необходими за ползването на построените сгради, са изчислени съгласно нормативно установеното с разпоредбата на чл. 27 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Тази разпоредба обаче касае територии за рекреационни дейности и същите се определят съобразно нормативно установените с нея разновидности, а по делото липсват данни процесният имот да попада в територия от вида на нормативно определените.
Въззивният съд е бил сезиран освен с въззивната жалба на ответника по иска, и с частна жалба, подадена от държавата, срещу определение № 931/15.09.2017 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място], с което без разглеждане като недопустимо е оставено искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за изменение на определение № 927/14.10.2016 г. в частта за разноските поради прекомерност на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение. Съдът приел, че искането е заявено при настъпила преклузия, тъй като моментът, до който е следвало да бъде направено, е срокът за становище по молбата от 20.09.2016 г. за допълване на решението в частта за разноските. Възражението за прекомерност е заявено след изтичане на срока за отговор, поради което определението, с което същото е оставено без разглеждане, е потвърдено като правилно.
След постановяване на решение № 160/07.06.2019 г., въззивният е бил сезиран с молба от държавата за изменение на решението в частта за разноските, като бъдат присъдени сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С определение от 30.10.2019 г. въззивният съд отхвърлил искането. Посочил, че въззивното производство е образувано както по въззивна жалба на ответника по иска, така и по частна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение, с което без разглеждане е оставено искането за изменение на определение по чл. 248 ГПК поради прекомерност на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение. С въззивното решение № 160/07.06.2019 г. и двете жалби са счетени за неоснователни, поради което както първоинстанционното решение, така и определението са били потвърдени. След като всяка от жалбите е изцяло неоснователна, то на насрещните страни по тях не следва да бъдат присъждани разноски. Освен това в представения списък по чл. 80 ГПК били включени и разноски, сторени в първоинстанционното производство и относно които има произнасяне с определение № 927/14.10.2019 г. и повторното им присъждане от въззивната инстанция е недопустимо.
В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е развил довод за недопустимост на обжалваното решение по съображения, че районният съд се е произнесъл по спор с родова компетентност на окръжния съд предвид цената на иска за собственост; решението е постановено по нередовна искова молба, тъй като не е налице надлежно описание на недвижимия имот и ищецът не е въвел твърдения относно придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС, от който черпи претендираното право на собственост /прави се позоваване на решение № 21/09.02.2016 г. по гр.д. № 3530/2015 г. на ВКС, І-во г. о./; в диспозтива на съдебното решение, който се ползва със сила на пресъдено нещо, е налице произнасяне по претенция по чл. 108 ЗС, без изрично изключване на сградите от земята.
В изложението касаторът е поставил въпросите: 1. при наведено основание за нередовност на исковата молба, изразяваща се в неясно посочен придобивен способ, от който ищецът по иска по чл. 108 ЗС извежда качеството си на собственик на имота, какви са последиците от доклада на първоинстанционния съд и указанията относно фактите, които страните следва да докажат; задължен ли е въззивният съд в този случай да даде свои указания относно фактите, които страните следва да докажат; 2. задължен ли е въззивният съд при въведено като основание за недопустимост, респективно неправилност на първоинстанционното решение, неточно описание на претендирания за ревандикация имот, което включва и земята, върху която са построени самостоятелни сгради - безспорна собственост на ответника по иска, да изиска от ищеца надлежно описание на претендирания имот.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, което да налага допускането му до касационен контрол.
Съгласно чл. 104, т. 3 ГПК на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. Според чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК размерът на цената на иска по искове за собственост и други вещни права върху имот е данъчната оценка, а ако няма такава - пазарната цена на вещното право. В разглеждания случай по делото е представено удостоверение изх. №..../04.08.2014 г. на [община] баня, приложено на л. 208 по гр. д. № 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, според което данъчната оценка на ПИ с идентификатор № ............. възлиза на 9 000.10 лева. Видно от удостоверението, оценката касае само земя с площ от 4 041 кв. м. и не включва намиращите се върху терена сгради, които не са и част от предмета на иска по чл. 108 ЗС /вж. уточненията, направени от ищеца, в съдебното заседание на 25.02.2015 г. по гр. д. № 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, в съдебното заседание на 09.02.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] - л. 64, както и с молба вх. № 3736/31.03.2015 г. на л. 10 по същото дело/, поради което и не е следвало да бъдат оценявани. Те не са и част от диспозитива на първоинстанционното решение, потвърдено с обжалваното въззивно решение - ревандикацията е постановена само за поземления имот с идентификатор № ........... и площ от 4 041 кв. м., което означава, че находящите се върху терена сгради са изключени от предмета на решението. Съобразно с тази цена и предвид разпоредбата на чл. 103 ГПК спорът е подсъден на районния съд като първа инстанция.
Налице е надлежно описание на имота, предмет на иска за ревандикация, който е индивидуализиран с дадения му идентификатор и е графично изобразен на представените по делото скици /л.л. 149, 206 и 221 по гр. д. № 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, л. 23 по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място]/. Въпросът дали ревандикацията обхваща и земята под сградите, за които ищецът не претендира да е собственик и не отрича правото на собственост на ответника, е по съществото на спора, а не по допустимостта на иска.
С молба вх. № 5456/14.08.2014 г. по гр. д. № 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд /л.л. 201-205/ ищецът е уточнил конкретните обстоятелства за това по какъв начин държавата е придобила правото на собственост. Освен изложеното в исковата молба, че имотът, като част от Народен парк „Рила”, понастоящем Национален парк „Рила”, е изключителна държавна собственост съгласно чл. 18, ал. 1 от Конституцията на РБ и чл. 8, ал. 1 ЗЗТ, се е позовал и на разпоредбата на чл. 2 от Закона за горите от 1958 г. /отм./ и чл. 15, ал. 1 от Конституцията на НРБ от 1971 г. /отм./ и е обосновал твърдение, че имотът е бил държавна собственост като част от държавния горски фонд и до включването му в територията на Народен парк „Рила”. Следва да се посочи, че от момента на национализацията на горите - 1947 г., до приемането на реституционните закони всички гори и земи в държавния горски фонд са били държавна /общонародна/ собственост. При липса на данни за изваждане на спорната земя от горския фонд не би могло да се изисква от държавата да обосновава друг придобивен способ, различен от изложения от нея. Ето защо не се констатира да е налице противоречие с посоченото от касатора решение № 21/09.02.2016 г. по гр. д. № 3530/2015 г. на ВКС, І-во г. о., според което когато в исковата молба е неясен придобивният способ, от който ищецът по ревандикационния иск извежда качеството си на собственик на вещта, порочни са действията на първата инстанция по доклада на делото, включително дадените указания по фактите, за които страните не сочат доказателства. А щом това е така, то въззивният съд не е бил длъжен да даде свои указания относно фактите, които страните следва да докажат.
От изложеното следва, че исковата молба не е страдала от посочените от касатора нередовности, процесът е бил валидно учреден и за съда е възникнало задължението да разгледа и реши по същество спора, който съгласно разпоредбата на чл. 103 вр. чл. 104, т. 3 ГПК и данъчната оценка на имота е родово подсъден на районния съд като първа инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:
1. За задължението на въззивния съд съгласно чл. 271 и чл. 272 ГПК при разглеждане на делото да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви в решението си съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността, респективно неоснователността на предявения иск по чл. 108 ЗС, факти, с излагане на правни изводи, с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил; задължен ли е въззивният съд да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора, като ги изрази писмено ясно, убедително и безпротиворечиво в мотивите на решението си; допустимо ли е въззивният съд да сведе мотивите за неправилност на съдебното решение и неговата отмяна /изцяло или частично/ с общи констатации за неправилност на обжалваното решение, без да направи самостоятелна преценка на доказателства по делото, без да изразява свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора - твърди се противоречие с т.т. 1, 2 и 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с посочените в касационната жалба: Постановления на Пленума на ВС № 1/1953 г., № 7/1965 г., № 1/1985 г., и решения на ВКС: решение № 57/08.06.2015 г. по гр. д. № 6396/2014 г. на І-во г. о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на ІІ-ро г. о., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297 г. на ІV-то г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ІV-то г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV-то г. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ІV-то г. о., и решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро т. о.;
2. За задължението на въззивния съд да приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, когато в рамките на гражданскоправен спор по чл. 108 ЗС е доказано осъществяването на фактическия състав на нормата - предоставянето на имущество за управление и стопанисване чрез акт за частна държавна собственост, в който изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие; задължен ли е съдът да приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, респективно длъжен ли е да изложи мотиви за неприложимост, в случай, че това е въведено като възражение, чрез което ответникът по иска по чл. 108 ЗС заявява свои насрещни самостоятелни права върху претендирания имот и по делото са представени доказателства за осъществен фактически състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./; за задължението на въззивния съд да съобрази изводите си относно правото на собственост с извършените в акта за държавна собственост отбелязвания за предоставяне правото на оперативно управление и стопанисване и за последващо включване на имуществото в капитала на търговското дружество при преобразуване на държавното предприятие, извършени от длъжностно лице в кръга на правомощията му; длъжен ли е въззивният съд да съобрази своето решение с доказателственото значение на отбелязаното в приетия като писмено доказателство и неоспорен по реда на ГПК акт за частна държавна собственост № .../28.06.1999 г. като официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, установяващ, че закупеният от ЕТ недвижим имот, в т. ч. земята от 4 040 кв. м., е бил включен в капитала и е бил собственост на „Мини Бобов дол”; по какъв начин следва да се докаже, че определен държавен имот е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие като предпоставка за придобиването му от търговското дружество, в което е преобразувано държавното предприятие на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./ - твърди се противоречие с т. 2Г от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2014 на ОСГК на ВКС, решение № 81/28.11.2011 г. по т. д. № 674/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 91/02.07.2010 г. по по т. д. № 674/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 373/08.06.2010 г. по гр. д. № 4230/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 237/11.01.2012 г. по т. д. № 190/2011 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 341/18.05.2009 г. по гр. д. № 5258/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 619/07.11.2007 г. по т. д. № 258/2007 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 238/09.09.2010 г. по гр. д. № 685/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 643/04.01.2011 г. по гр. д. № 1196/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 97/29.03.2011 г. по гр. д. № 431/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 406/25.11.2010 г. по гр. д. № 614/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 263/19.07.2010 г. по гр. д. № 1157/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 340/15.07.2010 г. по гр. д. № 1349/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 43/03.08.2010 г. по т. д. № 506/2009 г. на ВКС, І-во т. о., решение № 236/28.01.2015 г. по гр. д. № 6192/2013 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 124/03.09.2011 г. по гр. д. № 951/2011 г., решение № 36/27.05.2016 г. по гр. д. № 4751/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 3677/25.04.2005 г. по адм. д. № 180/2005 г. на ВАС, 5-членен състав, решение № 1296/10.02.2005 г. по адм. д. № 2734/2004 г. на ВАС, V-то отд., решение № 4060/05.05.2004 г. на ВАС, V-то отд.; определение № 624/05.07.2010 г. по гр. д. № 1609/2009 г. на ВКС, І-во г. о.
3. Приложими ли са нормите на чл. 22, ал. 7 ЗУТ и Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони към статута на територията, предмет на ревандикационния иск, а именно: национален парк, в случай на безспорна собственост на сградите, построени в ПИ с идентификатор .............., на ответника по иска; задължен ли е въззивният съд да се произнесе в диспозитива на съдебно решение по възражение по императивната норма на чл. 64 ЗС, своевременно направено в отговора на исковата молба и въведено във въззивната жалба като основание за обжалване, в случай, че в мотивите на решението е изложил кратки мотиви за „неоснователност на възражението”; разпростира ли се Наредба № 7/2003 г., чийто универсален характер е прогласен в решение № 530/09.07.2010 г. по гр. д. № 519/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., и върху територии, включени в национален парк, при положение, че безспорна собственост върху самостоятелни сгради в тази територия принадлежи на физически или юридически лица - по този въпрос се поддържат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Сочат се т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 48/25.04.2014 г. по гр. д. № 2410/2013 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 63/11.04.2016 г. по гр. д. № 5450/2015 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 33/26.02.2015 г. по гр. д. № 6221/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 43/29.05.2019 г. по гр. д. № 2463/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. /последното посочено в „допълнение към касационна жалба”/;
4. Относно обективните предели на силата на пресъдено нещо по решение, постановено по предявен иск по чл. 108 ЗС, по който предмет на разглеждане е било правото на собственост върху целия поземлен имот, в който са разположени самостоятелни сгради, безспорна собственост на ответника по иска; обхващат ли те и земята, върху която са построени законно сградите, собственост на ответника; длъжен ли е въззивният съд да измени съдебното решение, респективно да изложи мотиви при отказ от изменение, при наведено основание за въззивно обжалване поради включването в уважения ревандикационен иск на цялата земя на ПИ с идентификатор .............., в т. ч. и на земята, върху която са построени самостоятелни сгради, безспорна собственост на ответника по иска - поддържа се допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
5. Длъжен ли е въззивният съд да изследва и оцени настъпилия вещнопрехвърлителен ефект на влязлото в сила постановление за възлагане, в т. ч. досежно поземления имот, претендиран за ревандикация, за ответника по иска, комуто е възложен с постановлението за възлагане и той е придобил правото на собственост върху имота - касаторът не е посочил при кое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК е разрешен този въпрос.
Обобщен, първият поставен от касатора въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнорелевантните за делото факти, както и твърденията, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви в решението си съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е изпълнил това свое задължение, като е обсъдил относимите за спора доказателства, от които се установява фактическата обстановка и е изложил мотиви относно релевираните пред него възражения; извършил е проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, включително и по оплакванията за недопустимост, изложени във въззивната жалба, като въз основа на установената от него фактическа обстановка е приел, че първоинстанционното решение е правилно. Макар действително част от правните му изводи да са лаконични и макар да не се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд е действал законосъобразно, тъй като самото посочване, че обжалваното пред него решение е правилно, представлява непряк резултат от дейността му по проверка на първоинстанционното решение, отразен в диспозитива. Ето защо обжалваното решение не е постановено в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на същото до касационен контрол.
По втория въпрос също не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Спорът във връзка с приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ се е концентрирал върху факта относно предоставянето на земята за стопанисване и управление на държавното предприятие и по този спор въззивният съд е изложил собствени фактически изводи. Действително, правният му извод е лаконичен и се свежда до това, че са неоснователни оплакванията във въззивната жалба относно правоприемството от праводателя на ответника - участващото като трето лице-помагач търговско дружество. Излагайки обаче това съображение, както и че първоинстанционното решение е правилно, въззивният съд фактически е възприел мотивите на първоинстанционния съд, поради което изводът на последния относно приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ следва да се счита за споделен от въззивния съд. Така формираният правен извод за неоснователност на противопоставеното от ответника /сега касатор/ правопрекратяващо собствеността на държавата възражение напълно съответства на установената съдебна практика, включително и по отношение на начина, по който следва да се докаже, че определен държавен имот е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие като предпоставка за придобиването му от търговското дружество, в което това предприятие е преобразувано. Съобразно задължителната съдебна практика - т. 2Г от ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 на ОСГК на ВКС, и предвид представените по делото писмени доказателства и заключение на счетоводна експертиза, е установено, че не е налице вторият от трите елемента, осъществяващи фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, тъй като към релевантния момент - този на преобразуването на държавното предприятие, което е извършено с издаденото на основание чл. 1, ал. 1 ЗОЕТДДИ разпореждане № 47/07.11.1991 г. на МС, за стопанисване и управление са били предоставени само сградите на почивния комплекс, но не и земята. Завеждането на земята в дълготрайните материални активи на дружеството е станало по-късно, през 1995 г. /и то само за 1.04 дка според изявлението на вещото лице В. К. в съдебното заседание на 09.02.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] - л. 66; цялата земя от 4 041 кв. м. е актувана през 1999 г./, но това само по себе си, без волеизявление на компетентен държавен орган, че земята се предоставя в собственост на дружеството, не води до транслиране на правото на собственост. По същите съображения не може да се приеме като доказателство за собственост и отбелязването в акта за частна държавна собственост № ../28.06.1999 г., че имотът е включен в каптала на „Мини Бобов дол” ЕАД. Макар според приетото в посочения тълкувателен акт актът за държавна собственост да представлява косвено доказателство по факта за предоставяне на определен държавен имот за стопанисване и управление, в разглеждания случай в акта от 1999 г. е записано, че имотът е включен в капитала на търговското дружество въз основа решение по фирмено дело на Кюстендилския окръжен съд, но не и че е предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие като негов праводател. Ето защо не може да се приеме, че актът за частна държавна собственост като официален свидетелстващ документ има обвързваща съда доказателствена сила по удостоверените с него факти, което да налага изричното му оспорване от страната, на която се противопоставя и откриване на процедура в тази насока, едва след провеждането на която съдът да може да формира извод дали удостоверените с акта факти са се осъществили така, както е отразено в него. Следователно, налице е произнасяне по приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и то е в съответствие със съдебната практика, поради което поддържаното специално основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол не е налице.
Третият въпрос удовлетворява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и е налице и една от посочените допълнителни предпоставки - тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Уточнен от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът: „представлява ли територия за рекреационна дейност земята, върху която е изграден почивен комплекс, находящ се в национален парк и прилага ли се спрямо тази територия Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони при определяне на площта, необходима за ползване на почивния комплекс”, ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липса на установена съдебна практика. Ето защо по него следва да се допусне касационно обжалване.
По поставения от касатора четвърти въпрос се поддържа специалното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. То би било налице, когато произнасянето на съда по обуславящ изхода на спора материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са изложени релевантни доводи във връзка с това основание, а само е цитиран законът, поради което следва да се приеме, че същото не е налице. Освен това трайната съдебна практика приема, че при наличие на суперфициарна собственост искът на собственика на терена за ревандикация на земята се уважава изцяло, тъй като суперфициарният собственик не е собственик на земята под сградата.
За поставения от касатора пети въпрос не е посочена нито една от допълнителните предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 - 3 ГПК, поради което само на това основание по него също не следва се допуска касационно обжалване. Освен това - актът, от който касаторът черпи права върху земята, не е поставен в основата на въззивното решение, тъй като по делото не е установено праводателят на ответника - „Мини Бобов дол” АД, длъжник в производството по индивидуалното принудително изпълнение, да е бил носител на правото на собственост върху земята, а не защото въззивният съд не е изследвал и оценил вещнопрехвърлителния ефект на постановлението за възлагане. Този извод не се променя от обстоятелството, че предявеният от държавата иск за нищожност на постановлението за възлагане е отхвърлен и първоинстанционното решение в тази част е влязло в сила като необжалвано.
В обобщение - в установителната част на иска за ревандикация не се разкриват основания за допускане на касационно обжалване. То следва да бъде допуснато в осъдителната част на ревандикационната претенция.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 160/07.06.2019 г. по в. гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 334/05.07.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която е признато за установено по отношение на ЕТ „Борис Андреев-Веспи”, ЕИК 020980359, представляван от Б. И. А., че държавата е собственик на ПИ с идентификатор № ........... по КККР, намиращ се в землището на [населено място], [община] баня, с площ 4 041 кв. м.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 160/07.06.2019 г. по в. гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 334/05.07.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която ЕТ „Борис Андреев-Веспи”, ЕИК 020980359, представляван от Б. И. А., е осъден да предаде на държавата владението на ПИ с идентификатор № ........... по КККР, намиращ се в землището на [населено място], [община] баня, с площ 4 041 кв. м.
УКАЗВА на касатора С. Б. А., действащ като едноличен търговец с фирма „Борис Андреев-Веспи - Спас Андреев”, в едноседмичен срок да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 45 /четиридесет и пет лв./ лева и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След внасяне на държавната такса в срок, делото да се докладва за насрочване в открито заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: