11 Р Е Ш Е Н И Е № 50055 гр. София, 23.11.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2209 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от главните страни в производството - ищеца „МИДЕКС“ ЕООД и ответника Община Пловдив, против решение № 260190 от 29. 06. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд /ПАС/ по т.д. № 215 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение съставът на ПАС е отменил решение № 260157 от 02. 12. 2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т.д. № 728/2017 г. в частта му, с която съдът е осъдил Община Пловдив да заплати на „МИДЕКС“ ЕООД обща сума в размер на 201075.79 лева, от която: 154362.64 лева (32690,64 лв. + 87310 лв. + 34362 лв.) – главница, представляваща задължения на Община Пловдив към дружество „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, във връзка със сключен между тях договор № 12ДГ1111/26. 09. 2013 г. за текущ ремонт на пътни асфалтови настилки на територията на [населено място], съобразно проведена обществена поръчка № 00267-2012-0031, които са изплатени след наложен запор от ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ по изпълнително дело № 195/2013 г.; 9969.74 лева – лихва върху главницата от 32690,64 лв., дължима за периода от 01. 12. 2014 г. до 01. 12. 2017 г.; 26627.13 лева – лихва върху главницата от 87310 лв., дължима за периода от 01. 12. 2014 г. до 01. 12. 2017 г.; 10115,79 лева – лихва върху главницата от 34362 лв., дължима за периода от 08. 01. 2015 г. до 01. 12. 2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 04. 12. 2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 13 853.04 лв. – разноски по делото. След така постановената отмяна въззивният съд с произнасянето си по съществото на спора е отхвърлил искането на „МИДЕКС“ ЕООД по предявения срещу Община Пловдив иск с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК, претендираното плащане в размер на сумата 32690.64 лева (тридесет и две хиляди шестстотин и деветдесет лева и 64 ст.) да бъде присъдено пряко на „МИДЕКС“ ЕООД, като вместо това е осъдил Община Пловдив, като трето задължено лице по смисъла на чл. 507 ГПК, да заплати по изпълнително дело № 20217090400037 по описа на ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ, взискател по което е „МИДЕКС“ ЕООД, сумата 32690.64 лева (тридесет и две хиляди шестстотин и деветдесет лева и 64 ст.), представляваща част от вземане на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД по ф-ра № 00387/20. 03. 2014 г., издадена въз основа на Договор № 12ДГ1111/26. 09. 2013 г. за текущ ремонт на пътни асфалтови настилки на територията на [населено място], съобразно проведена обществена поръчка № 00267-2012-0031, което вземане до посочения размер от 32690.64 лева Община Пловдив е погасила на 30. 04. 2014 г., чрез банков превод по сметка на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, въпреки предходно връчено ѝ на 03. 06. 2013 г. запорно съобщение по наложен върху това вземане запор, постановен по изпълнително дело № 20137090400195/2013 г. по описа на ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ, преобразувано в изпълнително дело по описа на същия ЧСИ № 20217090400037, ведно със законната лихва върху сумата 32690.64 лева, считано от 04. 12. 2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата 9969.74 лева (девет хиляди деветстотин шестдесет и девет лева и 74 ст.), представляваща обезщетение за забавеното плащане на сумата 32690.64 лева в размер на законната лихва, начислена за периода от 01. 12. 2014 г. до 01. 12. 2017 г., като сумите бъдат платени от третото задължено лице - ответника Община Пловдив, чрез превод по посочена във въззивното решение банкова сметка на ЧСИ Я. Б.. В тази му част решението е постановено при участието на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, като трето лице помагач, привлечен в процеса от ответника Община Пловдив. С диспозитива на въззивното решение по-натам е отхвърлено искането на ищеца „МИДЕКС“ ЕООД по предявения против Община Пловдив иск по чл. 452, ал. 3 ГПК, претендираното плащане в размер на сумата 87310 (осемдесет и седем хиляди триста и десет) лева да бъде присъдено пряко в полза на „МИДЕКС“ ЕООД и е осъдена Община Пловдив, като трето задължено лице по смисъла на чл. 507 ГПК да заплати по изпълнително дело № 20217090400037 по описа на ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ, взискател по което е „МИДЕКС“ ЕООД, сумата 87310 (осемдесет и седем хиляди триста и десет) лева, представляваща част от вземане на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД по ф-ра № 00387/20. 03. 2014 г., издадена въз основа на Договор № 12ДГ1111/26. 09. 2013 г. за текущ ремонт на пътни асфалтови настилки на територията на [населено място], съобразно проведена обществена поръчка № 00267-2012-0031, което вземане на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД до посочения размер от 87310 лева Община Пловдив е погасила на 30. 04. 2014 г., чрез банков превод по сметка на депозитар Р. Д.-Б. по учреден особен залог № 2013122101885 в полза на заложния кредитор по този особен залог Н. Г. Е., въпреки предходно връчено ѝ на 03. 06. 2013 г. запорно съобщение по наложен върху това вземане запор, постановен по изпълнително дело № 20137090400195/2013 г. по описа на ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ, преобразувано в изпълнително дело по описа на същия ЧСИ № 20217090400037, ведно със законната лихва върху същата сума от 87310 лева, считано от 04. 12. 2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата 26627.13 лева (двадесет и шест хиляди шестстотин двадесет и седем лева и 13 ст.), представляваща обезщетение за забавеното плащане на сумата 87310 лева в размер на законната лихва, начислена за периода от 01. 12. 2014 г. до 01. 12. 2017 г., като сумите бъдат платени от третото задължено лице - ответника Община Пловдив, чрез превод по посочена във въззивното съдебно решение банкова сметка на ЧСИ Я. Б.. В тази му част решението е постановено при участието на Н. Г. Е., ЕГН: [ЕГН], като трето лице помагач, привлечен в процеса от ответника Община Пловдив. След отхвърляне по същество на искането на „МИДЕКС“ ЕООД по предявения против Община Пловдив иск по чл. 452, ал. 3 ГПК, претендираното плащане в размер на сумата 34362 (тридесет и четири хиляди триста шестдесет и два) лева да бъде присъдено пряко в полза на „МИДЕКС“ ЕООД, с обжалваното въззивно решение е осъдена Община Пловдив, като трето задължено лице по смисъла на чл. 507 ГПК да заплати по изпълнително дело № 20217090400037 по описа на ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ, взискател по което е „МИДЕКС“ ЕООД, сумата 34362 (тридесет и четири хиляди триста шестдесет и два) лева, представляваща, вземане на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД за възстановяване на внесена гаранция по Договор № 12ДГ1111/26. 09. 2013 г. за текущ ремонт на пътни асфалтови настилки на територията на [населено място], съобразно проведена обществена поръчка № 00267-2012-0031, което вземане до посочения размер от 34362 лева, Община Пловдив е погасила на 08. 01. 2015 г. чрез банков превод по сметка на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, въпреки предходно връчено ѝ на 03. 06. 2013 г. запорно съобщение по наложен върху това вземане запор, постановен по изпълнително дело № 20137090400195/2013 г. по описа на ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ, преобразувано в изпълнително дело по описа на същия ЧСИ № 20217090400037, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04. 12. 2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата 10115.79 лева (десет хиляди сто и петнадесет лева и 79 ст.), представляваща обезщетение за забавеното плащане на посочената сума от 34362 лева в размер на законната лихва, начислена за периода от 08. 01. 2015 г. до 01. 12. 2017 г., като сумите бъдат платени от третото задължено лице Община Пловдив, чрез превод по посочена в диспозитива на въззивното решение банкова сметка на ЧСИ Я. Б.. В тази му част решението е постановено при участието на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, като трето лице помагач, привлечен в процеса от ответника Община Пловдив. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното такова в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Община Пловдив против Н. Г. Е., ЕГН: [ЕГН] обратен иск за връщане на сумата, която Община Пловдив му е изплатила поради грешка, и с която неоснователно го е обогатила, в размер на 87310 лв., заплатени чрез банков превод по сметка на депозитар Р. Д.-Б. по учреден особен залог № 2013122101885 в полза на заложния кредитор по този особен залог Н. Г. Е.. В мотивите към решението си въззивният съд е констатирал също, че при отхвърлянето на въззивната жалба на Община Пловдив по отношение на уважените първоначални искове на „МИДЕКС“ ЕООД за сумата 32690.64 лева, платена на 30. 04. 2014 г. и сумата 34362.00 лева, платена на 08. 01. 2015 г., и при липса на подадена от „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта му за уважаването на предявения срещу това дружество обратен иск общо за сумата 67052.64 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 22. 12. 2017 г. до окончателното плащане, и 3 132.11 лева разноски, в останалата му част първоинстанционното решение, като необжалвано е влязло в сила. В касационните си жалби и двете главни страни в производството – ищецът „МИДЕКС“ ЕООД и ответникът Община Пловдив, заявяват и поддържат оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение и искат обезсилването му. При условията на евентуалност и от двете страни се излагат оплаквания за неправилност на решението и се иска отмяната му, ответникът – и отхвърляне на предявените срещу него искове в цялост. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника. Ответникът не взема становище по касационната жалба на ищеца. Третото лице помагач на страната на ответника в производството Н. Е., чрез назначения му особен представител в отговори на двете касационни жалби, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва и двете касационни жалби като неоснователни. С определение по делото от 27. 03. 2023 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради необходимостта от проверка относно неговата допустимост, досежно това дали при спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, въззивният съд е дал с решението си съдебна защита именно на конкретното, заявено за такава защита субективно гражданско материално право /притезание/ на ищеца, определено чрез описаните от ищеца в исковата му молба, негови правноиндивидуализиращи белези /срв. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5/, или не - в отклонение от същия принцип. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Двете касационни жалби, с които настоящата инстанция е сезирана, като подадени от надлежни страни в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, са процесуално допустими. В случая е допустима и жалбата на ищеца „МИДЕКС“ ЕООД, за когото е налице правен интерес да обжалва въззивното решение, въпреки че със същото предявеният от него иск формално е уважен, но при непоискани от него с исковата му молба условия - при формулирано в същата искане да бъде осъден ответника да заплати процесната сума именно нему - на ищеца, съдът е постановил същата да бъде заплатена, но по сметка друго лице - третото, неучастващо в делото лице ЧСИ Я. Б., и по конкретно изпълнително дело, по което ищецът е взискател. Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от „МИДЕКС“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и петитум съдът да постанови решение, с което да осъди ответника Община Пловдив да заплати на ищеца „МИДЕКС“ ЕООД, обща сума в размер на 201 075.79 лева, от която 154 362.64 лева (32690.64 лв. + 87310 лв. + 34362 лв.) главница, представляваща задължения на Община Пловдив към дружество „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ” АД по подробно описан в исковата молба договор, които са изплатени след наложен запор от ЧСИ Я. Б., рег. № 709 на КЧСИ по изпълнително дело № 195/2013 г.; 9969.74 лева - лихва върху главницата от 32690.64 лв., дължима за периода от 01. 12. 2014 г. до 01. 12. 2017.; 26627.13 лв. - лихва върху главницата от 87310 лв., дължима за периода от 01. 12. 2014 г. до 01. 12. 2017г.; 10115.79 лева - лихва върху главницата от 34362 лв., дължима за периода от 08. 01. 2015 г. до 01. 12. 2017 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от завеждане на делото до окончателното ѝ изплащане и разноски. Тези главни искове, са уважени от първоинстанционния съд с решението му по делото така, както са предявени - като ответникът Община Пловдив е осъден да заплати на ищеца „МИДЕКС“ ЕООД сумите по исковата претенция, със законните последици. За да отмени първоинстанционното решение, с което ответникът Община Пловдив е осъден по предявения главен иск с правно основание чл. 452, ал. 3 от ГПК да заплати процесните суми пряко на ищеца „МИДЕКС“ ЕООД и да осъди с решението си ответника Община Пловдив, като трето задължено лице по смисъла на чл. 507 ГПК да заплати същите суми, но по сметка на ЧСИ Я. Б., съответно - по изпълнително дело № 20137090400195/2013 г., преобразувано в изп.д. № 20217090400037 по описа на същия ЧСИ, по което изпълнително дело е наложен процесният запор на вземанията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към Община Пловдив, въззивният съд е приел, че: По делото дори няма спор, че процесните плащания са извършени след връчване на запорното съобщение от 03. 06. 2013 г. /между страните е спорно дали тези плащания са по договора, вземанията на взискателя-ищец по който са запорирани при ответника или не, съответно - разпростира ли се запорът и върху тях или не, и дали е платено „на длъжника“ по см. на чл. 452, ал. 3 от ГПК, или не - бел. на докладчика в касационната инстанция/, а датата на която съдебният изпълнител е изпратил това запорно съобщение, както и фактът дали окръжният съд е сгрешил при нейното изписване, са без никакво значение. Съставът на ПАС е изложил, че удостоверението на съдия-изпълнителя с вх. № 263885/20. 05. 2021 г. (л. 87) установява, че към момента на произнасянето на съда, непогасеният дълг на длъжника „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към взискателя „МИДЕКС“ ЕООД по изпълнителното дело е в размер на сумата 460243.23 лева, търсената от ищеца сума не надвишава този дълг и е в границите на обезпечения чрез запора материален интерес. Според съда редовно връченото запорно съобщение валидно легитимира съдебния изпълнител да получи сумата, за която третото задължено лице не оспорва, че дължи на своя кредитор (длъжника на взискателя), а това означава, че в отношенията между третото задължено лице и неговия кредитор (длъжника на взискателя) внасянето на сумата по сметка на съдия-изпълнителя (чл. 508, ал. 3 ГПК) има същия погасителен ефект, какъвто би имало плащане, извършено на самия кредитор. При това редовността на плащането, което третото задължено лице извършва на основанието по чл. 508, ал. 3 ГПК не зависи от действителността на запора и/или законосъобразността на водения срещу неговия кредитор (длъжника на взискателя) изпълнителен процес: независимо от основанието за последващо евентуално вдигане на запора или за прекратяване на този процес, включително и поради недействителността на изпълнителното основание, редовността на извършеното от третото задължено лице плащане на съдебния изпълнител остава незасегната, съобразно изричната разпоредба на чл. 433, ал. 5, предл. 2-ро ГПК. Затова според съда третото задължено лице няма процесуална компетентност да оспорва чрез възражения против плащането нито активната материална легитимация на взискателя, по чието искане е бил наложен запора върху вземането, нито валидността на изпълнителното основание, въз основа на което е било образувано изпълнителното производство. Щом третото задължено лице не оспорва вземането на своя кредитор (длъжника на взискателя), тогава запорното съобщение е безусловна заповед, която не подлежи на преценка – както за основателността на запора, така и за размера на сумата, която трябва да бъде внесена по сметката на съдия-изпълнителя. Изводът според въззивния съд е, че третото задължено лице не разполага с възможност за подобна преценка, съответно и с такива възражения, не само при изпълнение на задълженията му по чл. 508 ГПК, но и като ответник в иска по чл. 452, ал. 3 ГПК: извън неговия интерес е да знае, каква точно сума при разпределението по чл. 460 ГПК евентуално би била разпределена на ищеца (като на взискател или на присъединен кредитор), за да ограничи основателността на предявената срещу него претенция за плащане само до размера на тази сума. Затова направените в процеса и поддържани от Община Пловдив възражения за евентуално предходно удовлетворяване на ищеца, като взискател по друго изпълнително дело, различно от това, по което е бил наложен процесния запор върху вземането на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, както и за недоказан от ищеца размер на сумата, която би му била евентуално разпределена в изпълнителния процес, като правно несъстоятелни, не подлежат на обсъждане. Като е анализирал отношенията между страните и е приел, че процесните, извършени след запорното съобщение от ответника плащания, са били включени в предмета на запорното съобщение от 03. 06. 2013 г., както и че са извършени „на длъжника“ по см. на чл. 452, ал. 3 от ГПК, въззивният съд е посочил, че в тази обстановка претенцията на ищеца „МИДЕКС“ ЕООД е процесните суми, които третото задължено лице Община Пловдив е платило след получаване на запорното съобщение от 03. 06. 2013 г. на кредитора си „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД (длъжника на „МИДЕКС“ ЕООД), да бъдат платени пряко нему – на ищеца. Въззивният състав е приел обаче, че материално основание за такова плащане няма. Според съда, първо - плащането по чл. 452, ал. 3 ГПК не е обусловено от съществуваща материална облигационна връзка между ищеца „МИДЕКС“ ЕООД и ответника Община Пловдив, а от неизпълненото процесуално задължение на Община Пловдив по чл. 508, ал. 3 ГПК: в образуваното от „МИДЕКС“ ЕООД изпълнително дело по описа на ЧСИ Я. Б., който е наложил процесния запор, впоследствие преобразувано под нов номер, Община Пловдив, като трето задължено лице, вместо да плати по сметка на съдия-изпълнителя процесните суми, на определени дати след налагането на запора е платила сумите на длъжника по това изпълнително дело „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД /всъщност това се отнася до две от процесните суми, третата е платена отново след запора по сметката на депозитар в производство по ЗОЗ в полза на пристъпил към изпълнение по същия закон, друг кредитор на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД – третото лице помагач Н. Е. - заложен кредитор по договор за особен залог, по отношение на което плащане въззивният също е приел, че е извършено в полза на длъжника по см. на чл. 452, ал. 3 от ГПК - бел. на докладчика в касационната инстанция/. Според въззивния съд, тъй като съдия-изпълнителят няма компетентност чрез осъдителен иск да събира сумите, които в нарушение на закона (чл. 508, ал. 3 ГПК) не са му били преведени от третите задължени лица, с иска по чл. 452, ал. 3 ГПК, тази процесуална компетентност е предоставена на взискателя и на присъединилите се кредитори – това са лицата, които имат интерес плащането по чл. 508, ал. 3 ГПК, да бъде фактически извършено. На следващо място съдът е изложил, че ако третото задължено лице плати пряко на ищеца по чл. 452, ал. 3 ГПК, това плащане няма да е противопоставимо на присъединилите се кредитори и за събиране на вземанията, с които те са се присъединили. Същите могат на свой ред също да водят искове по чл. 452, ал. 3 ГПК. Затова според съда неизпълнението на определеното със закон задължение по чл. 508, ал. 3 ГПК, може да бъде поправено не с непредвидено в закона пряко (извън изпълнителното дело) плащане на взискателя, а само с неговото точно изпълнение. На трето място съдът е изложил, че взискателят би бил материално легитимиран лично да получи редовно плащане от третото задължено лице само в два случая: ако вземането на неговия длъжник, по реда на чл. 510 ГПК, му е било: а) предоставено за събиране или б) дадено вместо плащане. В случая по чл. 452, ал. 3 ГПК не е налице нито една от тези две хипотези, напротив, става въпрос за искане на ищеца, чието съдържание е определено от закона: щом е предявен иск по чл. 452, ал. 3 ГПК, тогава ищецът, който не може да е друг, освен легитимиран „взискател или присъединил се кредитор“ във висящо изпълнително производство, може да иска от третото задължено лице да изпълни само онова плащане, което законът (чл. 508, ал. 3 ГПК) го е задължавал да изпълни, а то не е изпълнило – да плати, но не пряко на ищеца, а по сметка на съдия изпълнителя. Друго материално задължение според съда, третото задължено лице е нямало и не е било длъжно да изпълнява, защото само плащането по чл. 508, ал. 3 ГПК е можело да го освободи от облигационната му обвързаност с неговия кредитор – длъжника на ищеца. Отново според въззивния съд, по същия начин, както след получаване на запорното съобщение третото задължено лице не е можело да плати пряко на кредитора на своя кредитор (пряко на взискателя), така и при уважен иск по чл. 452, ал. 3 ГПК отново не може да плати пряко на ищеца (на взискателя и/или на присъединилите се кредитори). Затова искането по чл. 452, ал. 3 ГПК не зависи от способността на ищеца да го формулира. Щом този иск е бил приет за основателен, тогава е процесуално възможно ответникът да бъде осъден да изпълни само по начина, предварително посочен в разпоредбата по чл. 508, ал. 3 ГПК. Вследствие на всичко изложено въззивният съд е заключил, че в частта му, с която ответникът Община Пловдив е осъден да заплати сумата по исковата претенция на ищеца „МИДЕКС“ ЕООД следва да се отмени, а предявеният от „МИДЕКС“ ЕООД иск съответно се уважи, чрез осъждане на Община Пловдив да заплати търсената сума по сметката на съдия-изпълнителя, със законните последици. Според настоящия касационен състав обжалваното въззивно решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск /исковете са множество, предявени при условията на обективно кумулативно съединяване, но за краткост и яснота в настоящите мотиви по отношение на иска, като процесуална категория, се използва единствено число – бел. на докладчика в касационната инстанция/. С предявяването на иск ищецът заявява за съдебна защита свое конкретно субективно гражданско материално право, което след сезирането на съда с редовна искова молба, става и предмет на делото. Това право се индивидуализира с носител /титуляр/ и съдържание, и целта на образуваното по предявения иск гражданско съдебно производство е възможността за упражняването му от страна на съдебно признатия негов носител /титуляр/, да бъде скрепена, съответно – и гарантирана, със средствата на държавната принуда. Обикновената хипотеза, която е и основен, законоустановен принцип при търсенето и реализирането на защита на субективни граждански материални права на гражданските субекти по съдебен ред е, че всеки е легитимиран да търси, и законът му предоставя възможност да получи такава тяхна, съдебна защита, само когато става въпрос за негови собствени такива права /чл. 26, ал. 2 ГПК/. Изключенията от този принцип са ограничени /numerus clausus/, нарочно са предвидени и изрично са уредени в закон, като съответните разпоредби на този закон в тези му части, с оглед характера им на норми – изключения, уреждащи специални хипотези, не подлежат на разширително тълкуване, нито би следвало да могат да се прилагат по аналогия. Предявеният в случая конкретен иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 452, ал. 3 от ГПК. Същата ясно, безпротиворечиво и категорично легитимира не друг, а взискателя /в случая – ищеца по делото/ и присъединилите се в изпълнителното производство кредитори, да искат /т.е. – и да предявят иск за това пред съда/, плащане от третото задължено лице /ответника/ в случай, че същото е платило на свой кредитор след налагането на запор върху вземането на последния към ответника, за обезпечаване или реализиране /осребряване/ на това вземане за удовлетворяване на кредиторите на титуляра му. Според чл. 6, ал. 2 от ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В исковия процес това определяне се осъществява чрез предявяване на иск, който представлява неделимо единство от фактически твърдения /чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК/ и искане /петитум – т. 5 от същия законов текст./ Доколкото в случая законът изрично предоставя иск, като предявеният процесен, на разположение на ищеца /както това е и в други случаи – пр. чл. 74, ал. 1 ТЗ, чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ и др.п./, а и доколкото в случая искът е осъдителен /в отлика от установителните, при които винаги се следи и за наличието на конкретен правен интерес от предявяването им/, съдът в дейността си по дело като настоящото, следва да се ограничи в проверката и преценката си само досежно основателността на иска. Ако и доколкото съдът счита, както в случая въззивният съд е приел, че искът не може да бъде уважен по начина, по който ищецът го е формулирал, поради неспособността на ищеца да го формулира според разбиранията на съда, и при предпоставената от вида му допустимост на иска, съдът е властен да го отхвърли, но не и да го уважи по начин, по който ищецът не е поискал това уважаване, при различни условия, включително – и като постанови осъждането на ответника да заплати сумата по исковата претенция на трето лице, различно от ищеца, който претендира такова осъждане за себе си. Искането относно това на кого следва да бъде осъден ответникът да плати, е иманентна и задължителна част от петитума на всеки осъдителен иск – конкретизация на това какво всъщност ищецът иска да получи от страна на съда, като вид и предмет на търсената с иска защита. В случая още с предявяването на исковата молба ищецът ясно и еднозначно е поискал от съда да бъде осъден ответникът да заплати процесните суми именно нему – на ищеца, и това е поддържано от него през цялото производство по делото. В нито един момент за ответника също не е имало съмнение, че ако съдът приеме иска за основателен, то би следвало да бъде осъден да плати отново и само на ищеца. Така изложеното е изрично подържано и от двете главни страни по делото и пред въззивната инстанция - в отговор на дадени от въззивния съд указания до страните да изразят становище относно това на кого според тях следва да бъде осъден ответникът да плати, и именно постановяването от съда на нещо различно от това, е единствената причина и двете главни страни по делото да твърдят в касационните си жалби, че въззивното решение е недопустимо. Независимо от това въззивният съд е постановил диспозитив, с който осъжда ответника да плати не както искът е предявен – на ищеца, а по начин, непоискан от него – на трето за делото лице. Доколкото искането на кого да бъде осъден ответникът да плати е част от петитума на иска, който на свой ред /заедно с фактическите твърдения на ищеца/, индивидуализира конкретния предявен иск, и определя /лимитира, ограничава/ предмета на делото до спорното право /правоотношение/, като го отграничава от всички други граждански права и отношения, които не са такъв предмет, то и като се е произнесъл по незаявено от ищеца искане, с каквото не е сезиран, въззивният съд в крайна сметка се е произнесъл по непредявен иск. При така изложеното настоящият касационен състав намира, че въззивното решение следва да бъде обезсилено, като недопустимо и делото да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне от друг състав на съда, по предявения иск. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, същият следва да разреши и въпроса за разпределението между страните, на отговорността за разноски в настоящото касационно производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 260190 от 29. 06. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав по т.д. № 215 по описа на съда за 2021 г. ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за ново разглеждане от друг състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: