РЕШЕНИЕ № 427 София, 03. ноември 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на дванадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 503 по описа за 2010 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 26.09.2009 г. по гр.д. № 2387/2008, с което е потвърдено решението на Софийския районен съд от 24.04.2008 г. по гр.д. № 17323/2006, с което е отхвърлен предявеният иск за парично обезщетение за работа при удължено работно време. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за началото на давността за вземането за парично обезщетение за работа при удължено работно време. По поставения въпрос Върховният касационен съд намира, че погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. Когато в хода на развитието на правоотношенията между страните едно вземане с трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. След отпадането на забраната за компенсиране на извънредния труд с почивка се създаде възможност работникът да извърши компенсацията с едностранно изявление, ако в определен срок тя не бъде извършена от работодателя. Потестативното право на работника да извърши компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност. Ако трудовото правоотношение бъде прекратено, на мястото на потестативното право на работника, което вече не може да бъде упражнено възниква вземане за парично обезщетение за извънреден труд. Това нововъзникнало вземане се погасява с нова тригодишна давност, която започва да тече от прекратяването на трудовото правоотношение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че до месец декември 2002 г. отношенията във връзка с полагането на труд от служители на МВР при удължено работно време се уреждат от чл. 136а КТ и давностният срок за вземането за парично обезщетение за работа при удължено работно време започва да тече от месеца след полагането на труда, а не от прекратяването на трудовото правоотношение. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът претендира парично обезщетение за работа при удължено работно време в периода от 01.02.1999 до 01.12.2002 г. при действието на чл. 212 ЗМВР от 1997 г. преди изменението ДВ, бр. 17 от 21.02.2003 г., когато компенсирането на този труд не е уредено съгласно законовата делегация в чл. 212, ал. 3 ЗМВР от 1997 г. Също правилно съдът е приел, че в този период ищецът е работил общо 760 часа при удължено работно време, но в нарушение на закона е приел, че при липса на нормативна уредба или съгласие на страните за начина на компенсиране, положеният труд следва да се счита извънреден и дължимото възнаграждение за него е погасено по давност, тъй като се дължи от месеца, следващ полагането му. След отпадането от 01.01.1993 г. на забраната за компенсиране на извънредния труд с почивка, доколкото в отношенията между страните не е уредено друго, положеният труд при удължено работно време следва да се счита извънреден. С приемането на чл. 136а КТ ДВ, бр. 25 от 16.03.2001 г. в сила от 31.03.2001 г. правните последици от удължаването на работното време са нормативно уредени в трудовото право и това важи съответно за служебните и други подобни отношения. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че в периода от 31.03.2001 до 01.12.2002 г. ищецът е служил общо 364 часа при удължено работно време, които не са компенсирани чрез съответното му намаляване до прекратяването на служебното правоотношение на 13.08.2003 г. Искът е предявен на 10.08.2006 г. Видно от изложеното за работата при удължено работно време до 31.03.2001 г. ищецът е имал право на възнаграждение за извънреден труд, което е било дължимо при заплащането на възнаграждението за следващия месец. Последното от тези възнаграждения е погасено по давност през 2004 г. След 31.03.2001 г. ищецът е имал право на компенсации за работата при удължено работно време, които не са компенсирани от ответника нито ищецът се е възползвал от възможността сам да извърши компенсацията. При прекратяването на служебното правоотношение на 13.08.2003 г. правото на компенсации се трансформира в парично вземане за обезщетение в размер на 1.607,76 лева за работа при удължено работно време, което не е погасено по давност до предявяването на иска на 10.08.2006 г. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Софийския градски съд от 26.09.2009 г. по гр.д. № 2387/2008 в частта, в която предявеният иск по чл. 212 ЗМВР (отм.) е отхвърлен до размера на 1.607,76 лева със законната лихва. ОСЪЖДА Д., София да заплати на К. Г. Ф. от София сумата 1.607,76 лева на основание чл. 212 ЗМВР (отм.) със законната лихва от 10.08.2006 г. на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 63,70 лева разноски по компенсация. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.