Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 301


гр.София, 15.04.2022 г.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева

като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4678 по описа за 2021 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Ж.-М. против решение №261836 от 18.3.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело №5488 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, ГО, II „Д“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 258198 от 29.10.2019 г. по гр.д. № 61462 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, I ГО, 34 състав, за осъждане на Д. И. Ж.-М. да заплати на А. Н. Б. сумата 5 000 евро по предявения като частичен иск с пълен размер от 82 559 евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнението на споразумение от 6.1.2012 г.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи вероятна недопустимост, очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:
1. Ако страните по договор за поръчка са уговорили, че непарично възнаграждение по чл.286 от ЗЗД се дължи на довереника само ако последният извърши всички или конкретно определена част от възложените с договора действия, има ли право довереникът, в случай че не е извършил посочените действия/включително поради невиновна невъзможност да стори това или вследствие на собственото си бездействие/, да иска от доверителя да му предостави/прехвърли/ пълния размер на непаричното възнаграждение по чл.286 от ЗЗД, респективно, в случай на пълно неизпълнение от страна на доверителя на задължението за предоставяне на непарично възнаграждение, да иска заплащане на обезщетение по чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.82 от ЗЗД?
2. В случай че с договора за поръчка довереникът е овластен да уговори в своя полза непарично възнаграждение по чл.286 от ЗЗД и въпреки това последният не стори това в предвидената форма, независимо от причините за това, има ли право довереникът да иска от доверителя посоченото непарично възнаграждение, респективно обезщетение вместо изпълнение?
А. Н. Б. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ищецът А. Б. е изложил в исковата молба, че след прекратяване на брака е запазил добри отношения с ответницата, която живее в Италия, и е оказвал помощ при управление на нейното имущество. По отношение на неин недвижим имот в [населено място], [улица] страните се споразумели, че той ще търси и ще осигури строител, на когото ще бъде учредено право на строеж за сграда срещу задължение да построи индивидуални обекти за ищеца и за бившата му съпруга. В тази връзка той получил пълномощно с нотариална заверка на подписите и съдържанието от 6.01.2012 г. и на същата дата било сключено споразумение. В него страните се договорили, че ако той осигури строител срещу т. нар. „обезщетение“, тоест-индивидуални имоти, които не преминават в собственост на строителя, ще получи половината от това обезщетение като възнаграждение за положените усилия. В изпълнение на споразумението той е сключил предварителен договор с Г. Т. на 20.02.2017 г., по силата на който учредителите на правото на строеж си запазват 22 процента от правото на строеж върху РЗП на сградата. Поради липсата на актуални декларации по чл.25 от ЗННД и чл.264 от ДОПК ищецът не могъл лично да сключи окончателния договор и се разбрали с ответницата, че тя ще подпише лично нотариалния акт, когато си дойде в страната. Ответницата действително учредила правото на строеж с нотариален акт от 21.8.2017 г., но не изпълнила задължението си да му прехвърли неговата половина от обектите, върху които учредителят си запазва собствеността. Тъй като ответницата не отговорила на отправената и нотариална покана, ищецът е поискал от съда да я осъди да му заплати обезщетение за неизпълнението в размер на 5 000 евро, като искът е предявен като частичен от общата сума от 82 559 евро.
В отговора на исковата молба ответницата е признала съществуването на споразумението, представено към исковата молба, но е оспорила предявения иск. Изложила е съображения, че всъщност тя не е поела никакви задължения и че от сключването на споразумението до сключване на предварителния договор са изтекли повече от пет години, поради което претенциите на ищеца са погасени по давност. Посочила е, че предварителният договор съдържал неизгодни клаузи за неустойки, а ищецът е пропуснал да отрази уговорката в този договор.
Софийският районен съд е приел, че посредством споразумението от 6.01.2012 г. ответницата е поела задължението да прехвърли на ищеца половината от обектите, отредени за обезщетение на учредителя на правото на строеж и не е изпълнила това си задължение, което не е погасено по давност. Съгласно приетата техническа експертиза пазарната стойност на обектите, които е следвало да получи ищецът, възлиза на 82 559 евро. Ето защо е уважил частичния иск за заплащане на обезщетение за неизпълнението до пълния предявен размер от 5 000 евро.
Софийският градски съд е потвърдил решението на Софийския районен съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд.
Касаторът смята, че така постановеното въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, съдържаща неясни и противоречиви твърдения. Настоящата инстанция обаче приема, че различните начини, по които ищецът е формулирал дължимата престация/една втора от обектите, запазени за учредителя на правото на строеж/ не водят до неяснота и неопределеност на исковата молба. Напротив-претенцията е съвсем конкретна и съдържа искане за обезщетение заради неизпълнение на задължението на ответницата да прехвърли на ищеца половината от обектите, предназначени от строителя за учредителя на право на собственост, което е обичайна практика.
Освен че не е недопустимо, решението не страда и от другия порок, посочен от касатора-очевидна необоснованост. Необосноваността би могла да бъде очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК, ако може да се констатира само от съдържанието на решението, например-заради вътрешни логически противоречия. В случая касаторът твърди, че решението е очевидно необосновано, тъй като преди да осъди ответницата, съдът не бил констатирал пълно изпълнение от страна на ищеца на поетите задължения. Това твърдение е невярно, тъй като първоинстанционният съд, към чиито мотиви е препратил въззивният съд, е констатирал, че е налице фактическият състав, обуславящ присъждане на обезщетение за неизпълнение.
Въпросите, по които касаторът желае да бъде допуснато касационно обжалване, са мотивирани от обстоятелството, че в сключения от ищеца предварителен договор не е възпроизведена клаузата от споразумението, според която той получава половината от дължимото обезщетение/обектите, предоставени на учредителя на правото на строеж/. Тази липса обаче не представлява неизпълнение на поетите от ищеца задължения, които се състоят в това да води преговори и да намери строител и които той е изпълнил. Затова за извършената работа възнаграждение на ищеца се дължи, както е прието в представеното от касатора решение № 482 от 13.12.2011 г. по гр. д. № 1486/2010 г. на IV ГО на ВКС. В същия смисъл е и цитираното решение № 94 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2752/2020 г. на IV ГО на ВКС, според което само при липса на предоставени услуги не се дължи възнаграждение. Ето защо разрешението на въззивния съд на първия въпрос на касатора съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Пропускът на ищеца да възпроизведе клаузата на споразумението от 6.01.2012 г. в предварителния договор не представлява отказ от правата породени от тази клауза. Това разрешение на втория въпрос на касатора е ясно и липсва обосновка защо по този въпрос следва да се допусне касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №261836 от 18.3.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело №5488 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, ГО, II „Д“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 258198 от 29.10.2019 г. по гр.д. № 61462 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, I ГО, 34 състав, за осъждане на Д. И. Ж.-М. да заплати на А. Н. Б. сумата 5 000 евро по предявения като частичен иск с пълен размер от 82 559 евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнението на споразумение от 6.1.2012 г.

Определението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: