Р Е Ш Е Н И Е

№ 114

София, 22.07.2022г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на седми юни, две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при секретаря Анжела Богданова
изслуша докладваното от съдия Марио Първанов гр.д.№3089 по описа за 2021 год.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Й. И., със съдебен адрес [населено място], подадена от пълномощника му адвокат М. П., срещу решение №III-42 от 22.04.2021 г. по гр. дело №308/2021 г. на Бургаския окръжен съд, с което e потвърдено решение №260944/29.12.2020 год. по гр. дело №1588/2016 г. на Бургаския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Военно формирование 32890, [населено място], като част от структурата на Министерството на отбраната на Република България, иск за сумата над 680.38 лв. до сумата от 8187.02 лв. за положения от ищеца извънреден труд за периода от 01.03.2004г. до 31.12.2012г., т.е. фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график, както и иск за мораторна лихва над сумата от 150.38 лв. до пълния предявен размер от 7162,11 лв. Въззивният съд е приел, че възражението за погасяване на вземането по давност е основателно извън периода от три години преди прекратяване на договора, защото потестативното право на работника да извърши компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност.

В касационната жалба са изложени твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че вземанията му са погасени по давност.
Ответникът по касационната жалба Военно формирование 32890, [населено място], оспорва жалбата.
С определение №236 от 29.03.2022 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за това, в кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, както и от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение.
По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Според Тълкувателно решение № 6/ 2017 от 11.02.2022 г. по тълк.д.№ 6/ 2017 г., ОСГК, ВКС вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност за вземането. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че удължаването на работното време на военнослужещ, даващ дежурства по график, се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно и длъжникът изпада в забава след покана.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за частично основателна, поради следните съображения:
По делото е установено, че между страните е съществувало служебно правоотношение - договор за кадрова военна служба. Ищецът е освободен от длъжност и от военна служба със заповед от 08.12.2015 г. Установено е, че за периода 01.04.2001 г. – 31.12.2015 г., той е полагал дежурства по график, за част от които към датата на прекратяване на правоотношението не му е била осигурена компенсация с намалено работно време (почивка). От приетата икономическа експертиза се установява, че през процесния период ищецът е полагал труд над нормативно определената продължителност на работното време, част от който е бил компенсиран с почивки, като некомпенсирани са останали общо 2048 часа за целия период, общо на стойност 8187.02 лева. Лихвите според експерта възлизат на 7162.11 лева.
Въззивният съд е постановил обаче решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС, посочена по-горе. Предвид изложеното в частта, в която е отхвърлен искът за главницата, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено. Не се налага извършването на други съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен от касационната инстанция /арг. чл.293 ал.3 ГПК/. При така установените факти претенцията за главница е основателна. Както бе посочено в отговор на правния въпрос, по който обжалването е допуснато, военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, има право на обезщетение в размер като за извънреден труд. Това вземане възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение, в същия момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От момента на прекратяване на служебното правоотношение започва да тече и тригодишната погасителна давност за вземането. Затова неоснователно е възражението на ответника за погасяване на вземането по давност – искът е предявен на 21.03.2016 г. С подаването на исковата молба давността е прекъсната /чл.116 б.Б пр.1 ЗЗД/ и докато трае процесът относно вземането такава не тече /чл.115 б.Ж ЗЗД/, поради което вземането не е погасено по давност. Въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу Военно формирование 32890 – Бургас иск за обезщетение за забавено плащане на главницата, е правилно. Според отговора на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, вземането на военнослужещия за обезщетение като за извънреден труд за некомпенсирано с почивки превишаване на нормативно установеното служебно време, е безсрочно. То е изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, но тъй като срок за изпълнение няма, преди отправяне на покана от кредитора, длъжникът не изпада в забава. Съответно на кредитора не се дължи и обезщетение за забавено изпълнение. Преди подаване на исковата молба ищецът не е канил ответника да плати задължението, поради което няма право на обезщетение за забава.
Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. То трябва да се отмени в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата над 680.38 лв. до размера от 8187.02 лв. за положения от ищеца извънреден труд за периода от 01.03.2004 г. до 31.12.2012 г., т.е. фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график, както и в частта, с която е потвърдено същото решение относно деловодни разноски и са присъдени такива за въззивното производство. В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила.
Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение е неоснователно с оглед сложността на делото. То се отличава с правна сложност и наличие на противоречива съдебна практика, което наложи уеднаквяваното и с Тълкувателно решение по обуславящия спорен правен въпрос.
Съобразно изхода на спора за трите съдебни инстанции на ищеца трябва да се присъдят деловодни разноски по компенсация в размер на 2 866.45 лв..Ответникът по касационната жалба трябва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса 654.96 лв.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на III г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №III-42 от 22.04.2021 год. по гр. дело №308/2021 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне иска на В. Й. И., със съдебен адрес [населено място], срещу Военно формирование 32890, [населено място], за сумата над 680.38 лв. до сумата от 8187.02 лв. за положения от ищеца извънреден труд за периода от 01.03.2004 г. до 31.12.2012 г., т.е. фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време, вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график, както и в частта, с която е потвърдено същото решение относно деловодни разноски и са присъдени такива за въззивното производствои и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Военно формирование 32890, [населено място], да заплати на В. Й. И., със съдебен адрес [населено място], сумата 7 506.64 лв.- разликата над 680.38 лв. до сумата от 8187.02 лв. за положен извънреден труд за периода от 01.03.2004 г. до 31.12.2012 г., т.е. фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време, вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график, заедно със законната лихва върху тази сума от 21.03.2016 г. до окончателното й изплащане и сумата 2 866.45 лв. разноски за производството във всички инстанции.
ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното решение в останалата част.
ОСЪЖДА Военно формирование 32890, [населено място], да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса 654.96 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.