6 Р Е Ш Е Н И Е №89 София,.22.07.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на десети юни две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Л. З. в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело N 1129/2010 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Б. И.” А. срещу решение от 10.08.2010 г. по т.д.№ 575/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което отменено решението на Софийски градски съд от 18.12.2008 г. по т.д.№ 797/2007 г. в частта, постановена по иска с правно основание чл.647, ал.1, т.3 ТЗ и вместо него е постановено друго, с което на посоченото основание е обявил за недействителна по отношение кредиторите на [фирма] /н/ продажбата на недвижим имот в [населено място] – офис на четири нива с припадащите се общи части от сградата и от правото на строеж върху терена, сключена на 22.08.2006 г. между продавача с предишно наименование [фирма] и „Б. инвестмънс” А. като купувач с цена 1 200 000 ЛВ. (без ДДС). В съобразителната част на решението е посочено, че сделката, купувач по която е дружество със специална инвестиционна цел - „Б. инвестмънс” А. е сключена в подозрителния двугодишен период преди откриване на производство по несъстоятелност на продавача, нарушена е разпоредбата на чл.19 ЗДСИЦ, тъй като не е спазено изискването лицата, на които е възложено да извършат оценяване на имота да представят декларации за липса на конфликт на интереси, а продажната цена, получена от обявения в неплатежоспособност продавач е значително по-ниска от реалната стойност на имота, която според заключението на ССЕ възлиза на 1 700 000 лв. В касационната жалба се излагат твърдения за недопустимост на обжалваното решение поради незаконосъобразно от гледище на съдопроизводствените правила произнасяне от апелативния съд по релевирани с въззивната жалба твърдения относно нови факти в основанието на иска, които не са били въведени с исковата молба, нито в такава, с която съответно е била изменена по реда на чл.116 ГПК (отм.), като освен това, като релевантни за допустимостта на иска, твърденията на ищеца за допуснати нарушения на чл.19 ЗДСИЦ са въведени след изтичане на преклузивния едногодишен срок по чл.649, ал.1 ТЗ. Изложени са и доводи за неговата неправилност поради наличие на всички отменителни основания, визирани в чл.281,т.3 ГПК. Ответникът по касация В. Б. - синдик на [фирма] /н/ е депозирал становище за неоснователност на касационната жалба. От същия е подадена частна жалба срещу определението на съда от 22.01.20110 г., постановено на основание чл.192, ал.4 ГПК (отм.) с искане да се отмени като неправилно и да се постанови вместо него друго, с което да му се присъдят направените по делото разноски. С определение № 549 от 19.07.2012 г. на ВКС настоящият състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за съотношението между нормата на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, на основание на която е предявен иска срещу касатора и тази на чл.24 от Закона за дружествата със специална инвестиционна цел (ЗДСИЦ) поради обуславящато му значение за допустимостта на постановения съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид изложените от страните доводи във връзка с наведените оплаквания и извърши проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 и сл.ГПК приема следното: По поставеният процесуалноправен въпрос: Безспорно ЗДСИЦ е специален по отношение на Търговския закон и съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗДСИЦ, членове 646 - 649 ТЗ са неприложими за недвижими имоти, продадени на дружество със специална инвестиционна цел. Обратното би означавало нарушаване на пазарната сигурност и ще противоречи на предвидената в чл. 2 ЗДСИЦ цел - създаване на условия за развитие на капиталовия пазар и защита на интересите на инвеститорите в дружествата със специална инвестиционна цел. Единственото изключение е, ако сделките са извършени в нарушение на разпоредбите на чл. 4 и чл. 19 от същия закон. Тълкуването на 24 ЗДСИЦ дава основание да се приеме, че като дерогира принципно приложението на отменителните искове по ТЗ за попълване на масата на несъстоятелността, приложното поле на визираното в чл.24 in fine ЗДСИЦ изключение е очертано чрез добавяне на допълнителни елементи към общите фактически състави по чл.646 и чл.647 ТЗ, специфични само за атакуваните с тях сделки, изразяващи се в нарушение на изискванията на чл.4 и чл.19 ЗДСИЦ. Тяхната специфика се изразява в недопустимостта в производството по чл.646, ал.2, т.2 и чл.647, ал.1, т.3 ТЗ (в редакцията преди изменението им с ДВ бр.20/2013 г.), да се пристъпи към установяване на наличие на твърдяната нееквивалентност, ако преди това не бъде доказано съответно нарушение на изискванията на чл.19, ал.1-3 ЗДСИЦ. Чрез въвеждането на посочения допълнителен елемент към съставите на отменителните искове по ТЗ, в чл.24 ЗДСИЦ законодателят е установил необоримата презумпция, че масата на несъстоятелността на продавача не е увредена, тъй като сделката е извършена по справедлива пазарна цена, установена в оценката по чл.19 ЗДСИЦ. Оборването на тази презумпция в производството по отменителния иск е недопустимо, тъй като чл.24 ЗДСИЦ принципно изключва приложението на съставите по чл.646, ал.2 и чл.647 ТЗ. Изложеното позволява да се приеме, че исковете по чл.24 in fine ЗДСИЦ за попълване на масата на несъстоятелността имат специален характер спрямо отменителните искове по 646, ал.2 и чл.647 ТЗ, тъй като въвеждат допълнителни елементи на съответните фактически състави. По правило в основанието на иска се включва конкретният юридически факт, въз основа на който е заявена претенцията, и който е очертан от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното с исковата молба субективно право. От това следва, че освен твърдения, че по отношение на съответната сделка са налице фактическите състави на чл.646, ал.2 или чл.647 ТЗ, за да е налице основанието на специалните искове по чл.24 in fine ЗДСИЦ, ищецът следва да въведе и твърдението, че сделката е сключена в нарушение на чл.4 или чл.19 ЗДСИЦ. Липсата на твърдения за наличие на допълнителните елементи, визирани в специалната разпоредба на ЗДСИЦ ще означава, че е предявен отменителен иск, основан на общия режим по ТЗ, но не и специалния иск по чл.24 in fine ЗДСИЦ. Искът по чл.647 ТЗ е конститутивен и той е допустим само в изрично предвидените от закона случаи. Чл.24 ЗДСИЦ дерогира принципно чл.647 ТЗ, от което следва, че отменителен иск, който не е основан на твърдения за извършено нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.1-3 24 ЗДСИЦ при сключване на сделка, по която приобретател е А., е изключен от закона и поради това се явява недопустим. Аналогични са и съображенията по отношение на иска по чл.646, ал.2 ТЗ, който има за предмет установяване на относителната недействителност на сделката, а релевирането й също ще е допустимо само в предвидените от закона случаи. С оглед на изложеното в отговор на поставения правен въпрос настоящият състав приема, че предпоставка за допустимост на предявени срещу А. по чл.24 in fine ЗДСИЦ отменителни искове по чл.646, ал.2 или чл.647 ТЗ е включването в исковата молба на фактически твърдения за допуснати нарушения на изискванията на чл.4 или чл.19 ЗДСИЦ при сключването на атакуваните с тях сделки. По касационната жалба: С оглед на отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване настоящият състав приема, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск, от което следва и недопустимостта на постановеното от него решение. Безспорно е по делото, че с решение на СГС от 28.12.2006 г. [фирма] е обявен в неплатежоспособност с начална дата 14.10.2006 г., както и че касаторът „Б. И.” А. е дружество със специална инвестиционна цел, по смисъла на чл.3 ЗДСИЦ. Производството по делото пред СГС е инициирано от синдика на [фирма] /н/, който в исковата си молба от 15.05.2007 г. е въвел твърдения, че по сключения с ответника на 22.08.2006 г. договор за продажба на недвижим имот в [населено място] стойността на отчужденото от несъстоятелния търговец имущество значително надхвърля по стойност получената като цена парична сума, като срещу релевираните възражения за недопустимост на предявения под режима на ТЗ иск, синдикът е противопоставил доводи, че визираните в чл.24 ЗДСИЦ нарушения на чл.4 и чл.19 от този закон е въпрос по съществото на спора и негова е доказателствената тежест да установи, че като А. при сключване на договора за продажба е изпълнил посочените изисквания на закона. В писмената си защита, депозирана на 08.02.2008 г., т.е. след изтичане на едногодишния срок по чл.649 ТЗ, считано от датата на постановяване на решението по чл.630 ТЗ – 28.12.2006 г., синдикът продължил да поддържа тезата си, че искът е допустимост, както и че ответникът следва да докаже липсата на нарушения на чл.4 и чл.19 ЗДСИЦ при сключване на договора, с оглед на която съдът, като се е позовал формално на оспорването на статута на ответното дружество като такова по ЗДСИЦ е отменил хода по същество за представяне на документите, относими към процедурата по чл.19 от цитирания закон. Първоинстанционният съд приел, че предявеният иск по чл.647 ТЗ и обусловеният от него иск по чл.108 ЗС са неоснователни и ги отхвърлил по съображения, че процедурата по чл.19, ал.3 ЗДСИЦ е спазена. Така постановеното от първоинстанционния съд решение е недопустимо поради произнасяне по иск срещу АСДИЦ, който е бил недопустим поради предявяването му на основание, подчинено на общия режим на ТЗ, вместо под специалната разпоредба на чл.24 in fin ЗДСИЦ. Въпреки релевираните от ответника възражения, не е било предприето изменението му по реда на чл.116, ал.1 ГПК (отм.), поради което искът е останал недопустим както до изтичане на срока по чл.649 ТЗ, така и до постановяване на решение по съществото на спора, въпреки наличието на процесуални пречки за развитието на производството по него. Вместо да констатира недопустимостта на първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че релевираните от ответника възражения за недопустимост на отменителния иск по чл.647, т.3 ТЗ, основани чл.24 ЗДСИЦ поради липсата на твърдения в исковата молба за нарушения на чл.4 и чл.19 ЗДСИЦ засягат съществото на спора и предполагат изследване предпоставките за приложение на посочената разпоредба, като уважил исковете, приемайки, че не е подадена декларация от оценителите съгласно изискването на чл.19, ал.2 ЗДСИЦ и че не е налице еквивалентност на разменените престации, тъй като стойността на недвижимия имот е 1 770 000 лв., а платената от ответника цена е 1 200 000 лв. По изложените съображения настоящият състав приема, че предявеният срещу касатора отменителен иск по чл.647, т.3 ТЗ (в редакцията преди изменението му в ДВ бр.20/2013 г.) е процесуално недопустим и като се е произнесъл по съществото му, въззивният съд е постановил недопустимо решение. Ето защо въззивното решение, както и постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъдат обезсилени, а производството по делото да се прекрати като недопустимо съгласно чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноските, направени от страната за всички инстанции в размер на 21 300 лв. съобразно представения списък по чл.80 ГПК и приложените документи за тяхното удостоверяване. К. „Б. И.” А. следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 24 000 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение от 10.08.2010 г. по т.д.№ 575/2009 г. на Софийски апелативен съд, както и отмененото с него решение на Софийски градски съд от 18.12.2008 г. по т.д.№ 797/2007 г., постановени по иск с правно основание чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, предявен от синдика на [фирма] /н/ срещу „Б. И.” А. за обявяване за относително недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на продажбата на недвижим имот в [населено място] – офис на четири нива с припадащите се общи части от сградата и от правото на строеж върху терена, сключена на 22.08.2006 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото. ОСЪЖДА [фирма] /н/ да заплати на „Б. И.” А. разноските по делото в размер на 21 300 лв. ОСЪЖДА „Б. И.” А. да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 24 000 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: