9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 54
София, 21.07.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на осми юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
При участието на секретаря: А. Йорданов
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 215/2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Х. Г. И. е подала касационна жалба против решение №255 от 17.09.2018г. по т.д. 33/2018г. на Пловдивски апелативен съд.
Касаторът И. е поддържала оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложила разбирането си за неправилност на решението, поради фактически невярното възпроизвеждане на чл.16 от дружествения договор, който противно на възприетото от съда, обвързва връщането на дружествения дял след издължаване на обезщетението, само в случаите когато напусналия съдружник е използвал получената в ООД информация за лична облага или в услуга на друга фирма, каквато хипотеза не е установена по спора. Страната е оспорила и фактическите изводи на състава относно получаване на суми за лични цели от бившия управител и съдружник / починал в хода на производството/, като е обосновала довод за липса на доказателства, че установените изтеглени суми и тези по неоформени коректно счетоводно касови ордери са изразходвани за лични цели, а по отношение на сумата 41076.50лв. е поддържано липса на каквото и да било доказване, че именно бившият съдружник ги е получил. Така страната е мотивирала липса на установеност на насрещни изискуеми вземания.
Ответникът по касация- „С. Д” ЕАД, [населено място], е на становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С решението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд в производство 294, ал.1 ГПК е обезсилил решение №99 от 17.03.2015г. на СтОС, в частта, с която първата инстанция се е произнесла по иск квалифициран от нея по чл.133,ал.1, изр.2-ро ТЗ и е прекратил производството в същата част, отменил е същото решение в частта му, с която е бил уважен иска по чл.125,ал.3 ТЗ и по същество е отхвърлил този иск.За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е разгледал подробно дадените от касационната инстанция указания относно предмета на спор, както и правната квалификация на предявения иск – по чл.125, ал.3 ТЗ и е стигнал до извода, че първостепенния съд недопустимо се е произнесъл извън поисканото, като е разгледал иск с правно основание чл.133, ал.1 изр.2-ро ТЗ. За да отхвърли изцяло предявеният иск по чл.125, ал.3 ТЗ, решаващият състав е приел, че С. И.- бивш управител и наследодател на ищцата е получавал парични средства от дружеството, чрез различни способи- разходни ордери и плащане на други суми неотчетени, както и е теглил парични суми от банковата сметка на дружеството. Отчетено е, че представените разходни ордери, макар и несъдържащи всички изискуеми реквизити от ЗСч са подписани от бившият управител и съответно удостоверяват получаване на сумите от него. Прието е още, че за сумата 2690 лв. експертът е установил, че същата е изтеглена от сметката на дружеството и се води счетоводно като задължение на бившия съдружник С. И.. Като установено по спора е отчетено и това, че покойният съдружник, докато е изпълнявал длъжността управител бил получил безотчетни суми в размер на 41000лв., изведено от свидетелските показания. С оглед тези установени, според състава, данни и позовавайки се на възражението на ответното дружество, направено с отговора по чл.131 ГПК е установен като решаващ извод за неоснователност на иска, с оглед чл.16 от дружествения договор, от който е изведено, че изискуемостта на паричната равностойност на дела на напусналия съдружник, още не е настъпила, тъй като ищецът / починал в хода на производството/, респективно конституирания му наследник, не е възстановил претендираните насрещно суми, за които съставът е приел, че е получил и ощетил дружеството с тях.
С определение № 489 от 30.10.2019г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, „Представляват ли счетоводните книги и записванията в тях доказателство за страната, която ги е водила”. Въпросът е разрешен от въззивният съд в противоречие с константна практика на ВКС, обективирана в решение № 169 /31.01.2013г. по т.д. №664/11г.на ВКС, ІІ т.о., решение №62/25.06.2009г. по т.д. № 546/08г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №7/22.02.2011г. по т.д. №264/10 на ВКС І т.о. С първото от тези решения е прието, че счетоводните книги и вписванията в тях могат да служат като доказателство за страната, която ги е водила, според тяхната редовност. С решение № 7/11г. състав на ВКС, ІІ т.о. е мотивирал изводи по отношение на въпроса относно съотносимостта на установеното с редовно водените счетоводни книги и свидетелските показания като доказателствени средства по отношение на установяване на съществени за спора факти.В тази връзка, ВКС, състав на ІІ т.о. е приел, че липсата на записване в счетоводните книги на разходване на средствата, би могла да бъде преодоляна по общите правила за събиране на доказателства и процесуалните средства по процесуалния закон, в зависимост от вида на твърдения факт, включително и чрез свидетели ако не е налице друга забрана наред тази по чл.133,ал.1, б.”в” ГПК / отм./. В случая, въззивният съд е приел, че разпитаните по делото свидетели установяват периодичното получаване от бившия управител С. И. на суми в общ размер 41076 лв. Съдът, обаче не е мотивирал в тази връзка доказателствената стойност на счетоводните книги, на които се е позовало дружеството, за да поиска свидетелски показания, с оглед липсата на отразяване на разходването им от бившия управител. Извел е изцяло решаващия си извод от гласните доказателства, въпреки липсата на установеност за наличие на реална липса, по отношение, на която единствено би могъл с всички доказателствени средства да обоснове установеност на фактическа обстановка, съответстваща на правния му извод, обусловил резултата по делото. В тази връзка и в противоречие с приетото в тези решения на ВКС, съдът, без да разгледа счетоводните записвания, за които вещото лице е отбелязало, че са водени редовно е приел за доказан факта на дължимост на суми, за които липсват данни да са постъпвали изобщо в дружеството.
По същество, касационната жалба е основателна.
Липсват доводи за неправилност на решението, предмет на обжалване, в частта, с която е обезсилено решение №99 от 17.03.2015г. на СтОС, в частта, с която първата инстанция се е произнесла по иск квалифициран от нея по чл.133,ал.1, изр.2-ро ТЗ и е прекратено производството. В същата част съдебният акт е постановен при изричното указание на ВКС при предходното разглеждане пред тази инстанция на спора, която е определила правната квалификация на заведения иск по чл. 125,ал.3 ТЗ, изведено от исковата молба и уточненията на ищеца. Определяне правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона. Следователно, правилно въззивният съд с оглед сезирането си е приел, че не е повдигнат спор по чл.133,ал.1,изр. 2 ТЗ, в какъвто смисъл липсват както обстоятелствена част, така и петитум за да се подведе спора под тази норма и съответно след обезсилване на решението на първостепенния съд е прекратил производството в същата част. В тази връзка и с оглед изложеното, решението в тази му общо обжалвана част следва да бъде оставено в сила.
Решението на съда в частта, с която е разгледан предявеният иск по чл.125,ал.3 ТЗ е неправилно.
Съставът на Пловдивски апелативен съд не е съобразил конкретните обективно съществуващи доказани факти, които е интерпретирал едностранчиво, частично и фактически необосновано. Така решаващият извод за наличие на правоизключващо възражение, основано на фактически невярна интерпретация на текст от дружествения договор е довело до постановения правен резултат, изчерпващ се с невъзможност съдружник / респективно наследниците му/ да получи своят дял след напускане на ООД. За да приеме, че ответната страна е въвела процесуално валидно с отговора по чл.131 ГПК правоизключващо възражение за наличие на задължение на ищеца, пряко относимо към възможността да бъде изплатен делът му в ООД съгласно чл.16 от дружествения договор, съставът на апелативният съд се е доверил изцяло на интерпретацията на текста от ответника, без да изследва и провери изрично договореното в дружествения договор, нито да го обсъди в правен аспект, с оглед императивния характер на разпоредбата на чл.123 ТЗ, без да обсъжда и направеното възражение за прихващане. Тези изводи на състава са основани на фактически неверния прочит, даден от ответника по спора на чл.16 от дружествения договор, който буквално има следното съдържание - „ Съдружник, използвал получената в ООД информация за лична облага или в услуга на други фирми, както и извършена нелоялна конкуренция по смисъла на Закона за защита от конкуренция се изключва от ООД и дължи обезщетение за вреди и пропуснати ползи на ООД. Делът на такъв съдружник се връща само след издължаване на обезщетението.”. С оглед така договореното между съдружниците се налага извод, че очертаните от текста на дружествения договор хипотези не са налице в настоящият случай. Нито е заявено, нито е поддържано, нито е възразено от ответника, че ищецът по спора е използвал информация за своя облага или в интерес на друго дружество или е упражнявал действия по нелоялна конкуренция. Не е сочено да е определяно обезщетение, дължимо с оглед такова поведение, нито е установено да е налична някоя от изброените хипотези. В случая, ответникът е твърдял, че ищецът е злоупотребил със средства на дружеството, която хипотеза е различна от изброените по-горе и при доказване е основание за уважаване единствено на направеното и валидно процесуално въведено възражение за прихващане, но същата не обосновава извод за приложение на чл.16 от дружествения договор. Отделен е въпросът дали този текст може да даде правно основание за лишаване на съдружник от заплащане на стойността на дружествен дял при напускане на дружеството, какъвто въпрос би следвало да бъде съобразен ако една от изброените в него хипотези е била приложимо договорно основание за задържане на сумите. По този въпрос, въззивният съд е дължал отговор, с оглед задължението си да мотивира правния резултат, поради приетия от него решаващ мотив за приложимост на чл.16 от дружествения договор. Или решението е и необосновано. Налага се извод, че решаващият мотив на състава, изчерпващ се с приложението на този текст е фактически, а оттам и правно необоснован, поради което е налице основание за касиране на решението в обсъжданата част.
С оглед изложеното и при доказаните факти по спора, искът по чл125,ал.3 ТЗ е основателен. Установени са всички предпоставки за това – С. И. е притежавал дял в ООД към момента на неговото изключване – 51 % от капитала на дружеството. От изслушаните заключения пред първостепенния съд следва, че паричната равностойност на този дял е 158 000лв., формирана, съобразно делът му от капитала, установен по баланс към края на месеца, в който е напуснал дружеството. Или искът е основателен и доказан в предявения размер и следва да бъде уважен.
При този извод,следва да бъде разгледано направеното от противната страна възражение за прихващане с така установения паричен еквивалент на дела на починалия съдружник, който следва да бъде изплатен на ищцата като негова наследница по закон. Правно необосновано е мотивираното от състава на ПАС разбиране за това, че ответникът е установил присвояването на претендираните суми, като реална щета за дружеството в пълен размер. Безспорно установено е получаване от И. към разглеждания момент / периода 1997г. – 2006г./ на сумата 2690лв., изтеглени от него от сметките на дружеството. Доколкото към същия момент той е изпълнявал функциите на управител на дружеството, то е разполагал и с възможността да изтегли тези суми / същите са изтеглени с три превода – на 25.11.2005г., 16.05.2006г. и 27.07.2007г./. Липсват доказателства така получените суми да са разходвани, с оглед дейността или нуждите на дружеството, поради което следва да се приеме, че същите са дължими от съдружника и искането за прихващането им е основателно. За сумата от 3210лв., ответникът представя РКО с множество липсващи реквизити. Установено е, обаче, по отношение на тях това, че са подписани от С. И., чието име фигурира в тези първични документи. Същите не са оспорени от ищеца. Доколкото и от свидетелските показания се установява, че той е получавал пари от касата на бензиностанцията и е удостоверявал това, то тези РКО биха могли да бъдат приети като разписки и съответно да установяват получаване общо/ като сбор, съобразно посочените суми в представените РКО/ на сумата от 3210лв. от И.. Липсват и по отношение на тях каквито и да било данни, че са изразходвани за нужди на дружеството, поради което се дължи връщането и на тези суми. Или, може да се приеме за доказано обстоятелството, че бившият съдружник е получил и не е върнал на дружеството общо сумата 5900лв. Този извод се потвърждава и от изпратената от другия съдружник - Д. Д. нотариална покана с дата 31.05.2006г, в която изрично е посочено, че задълженията на И. към дружеството към този момент възлизат на 5813лв. Такава сума е разглеждана като дължима за връщане и от общото събрание на 14.06.2007г., на което съдружника И. е бил изключен. Следователно, вземането на дружеството е установено в този размер. Лихвите по това задължение са изчислени от експерта / пред първостепенния съд/ за всяка от сумите до датата на предявяване възражението за прихващане, като сумата за лихва за процесния период възлиза общо на 4659.05лв./ 1978.71лв. за първото вземане и 2882.34лв. за второто/. Така искането за прихващане е установено като основателност на претенцията за вземане на дружеството към изключения съдружник е в общ размер – главница и мораторна лихва – 10 559.05лв.
Правно необосновано е разбирането на съставът на ПАС за това, че е доказана по спора дължимост и на сумата 41 078.50лв. Както вече бе посочено това обстоятелство се опровергава от изпратената от другия съдружник- Д. Д. нотариална покана към датата на изключване на съдружника С. И., тъй като твърденията му за дължимост на тази сума се основава на твърдения за получаването й в по-ранен период а именно – 2004-2005г., както и от представения протокол от проведено общо събрание на 14.07.2006г. Извън това, липсват каквито и да било безспорни доказателства, установяващи получаването на суми от И. в посочения от ответника размер. Единствено са налице свидетелски показания, които обаче не установяват нито на коя дата, нито колко е получавал от касата И., а освен това същите свидетели са установили, че в самото дружество е съществувала такава практика тъй като Д. също е получавал целия оборот за определени смени / вж. свидетеля М./. С оглед и отговора на поставения правен въпрос, съдът не е отчел и доказателствената стойност на счетоводните книги, на които се е позовало дружеството, за да поиска свидетелски показания, с оглед липсата на отразяване на разходването на сумите от бившия управител. Извел е изцяло решаващия си извод от гласните доказателства, въпреки липсата на установеност за наличие на реална липса, по отношение, на която единствено би могъл с всички доказателствени средства да обоснове установеност на фактическа обстановка, съответстваща на правния му извод, обусловил резултата по делото, след като експертът е посочил, че счетоводството на дружеството е водено редовно. Т.е. доказването на наличие на липса винаги е свързано с доказване на общото постъпление, както и с установяване, че част от него не е счетоводно отразявана, но липсва както на каса, така и като отчетен разход във връзка с дейността на дружеството. Липсата на каквото и да било доказване за наличие на липси въобще, води до извод за неоснователност на възражението в тази му част в така претендирания размер, тъй като такова задължение не се установява като дължимо от изключения съдружник и както вече бе обосновано такава сума и не е търсена от другият съдружник Д. при изпращане на нотариалната покана и при провеждане впоследствие на общо събрание, на което като задължение на съдружника И. е очертана само сумата 5813лв. изтеглени от сметките и взети от касата „ без основание и за лични нужди”, както е формулирано в протокола от общо събрание проведено на 14.07.2006г.
Следователно, ответника по иска установява като дължима на дружеството към момента на изключване на съдружника сумата / в общ размер главница и мораторна лихва/ от 10559.05лв.
По отношение на така претендирания дълг още с писмено становище във връзка с отговора по чл.131 ГПК, С. И. е направил възражение за изтекла погасителна давност за всяка една от претенциите към заявяването им на 16.11.2011г. с отговора на исковата молба. Доколкото дължимостта на сумите е установена, то началният момент на погасителната давност се определя от изключване на управителя С. И.-14.07.2006г./ за последното теглене, от датата на неправомерното получаване - 27.07.2006г., а сумите, удостоверени като получени с РКО са преди тази дата – за периода 2004 -2005г./ Следователно, спрямо датата на процесуалното въвеждане на задължението за прихващане е изтекла петгодишната давност по чл.111 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.103,ал.2 ЗЗД и компенсация в случая следва да се извърши между установените вземания на страните, до размера на по-малкото от тях. С възражението за прихващане се реализира потестативно право, като конститутивния ефект от извършването му настъпва по силата на съдебното решение – от влизането му в сила. Със заявяване на активното вземане,обаче, с което страната иска да се извърши прихващане се упражнява материално право, възникнало към минал момент, поради което по отношение на него съдебното решение има установителен характер. Или, преценката, която се извършва, с оглед фактическия състав на чл.103, ал.2 ЗЗД се свежда до това дали прихващането е могло да бъде осъществено преди изтичане на давността т.е. към момента на възникване на вземането. В случая, вземането спрямо бившия съдружник е възникнало към момента, в който той е престанал да осъществява функцията на управител на дружеството и към който момент давността спрямо така установеното вземане на дружеството не е изтекла. След извършване на прихващане, следователно, между установените насрещни вземания в приетия по-горе размер на ищцата по спора – сега касатор се дължи сумата 147 440.95лв., като до пълният предявен размер искът следва да бъде отхвърлен, поради погасяването му чрез прихващане.
С оглед този изход на спора, следва да бъдат уважени исканията за разноски. На основание чл.78, ал.1 ГПК и съобразно, представения от пълномощника на ищцата по спора пред настоящата инстанция списък по чл.80 ГПК, съдържащ искане за възмездяване на направените от нея разноски в хода на производството при разглеждането на делото пред всички инстанции, които са документално установени и се дължат на Х. И., след съобразяване на постановения резултат, в размер на 16316.32лв. Страната е поискала и заплащане на минималния размер на адвокатство възнаграждение, дължимо по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА на адв. В. Д., за процесуално представителство. Или след съобразяване на уважената част от претенцията, в общ размер за съдебните инстанции, така както са посочени в списъка по чл.80 ГПК, на процесуалния представител –адв. Д. се дължи сумата от 30635лв. Съразмерно с отхвърлената част от исковете на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация се дължат разноски за сумата 2654.46лв. – за всички съдебни инстанции.
По тези мотиви и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №255 от 17.09.2018г. по т.д. 33/2018г. на Пловдивски апелативен съд, в частта с която, след отмяна на решение №99 от 17.03.2015г. по т.д. 229/14г. на Ст ОС, по същество е отхвърлен изцяло предявеният от Х. Г. И. против „ С. Д” ЕАД, [населено място] иск с правно основание чл. 125,ал.3 ТЗ за сумата 158 000лв.- претендирана равностойност на дружествения дял на починалия бивш съдружник в същото дружество – С. Д. И., със законната лихва върху тази сума от завеждане на иска, както и в частта по присъдените разноски. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „С. Д” ЕАД - [населено място], да заплати на Х. Г. И. – наследник по закон на починалия в хода на производството- С. Д. И., сумата 147 440.95лв. – равностойност на дружествения дял на С. Д. И. от капитала на „ С. Д” ООД, [населено място], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска 08.06.2011г. до окончателното изплащане, сумата 16316.32лв. разноски направени пред всички съдебни инстанции, както и направените разноски по делото, платими на адв. В. Д. в общ размер за всички съдебни инстанции 30635.98лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. Г. И. против „С. Д” ЕАД - [населено място],иск с правно основание чл.125,ал.3 ТЗ над сумата 147440.95лв. до пълният предявен размер от 158000лв. като погасен чрез прихващане с насрещно задължение на С. Д. И. към „ С. Д” ООД, [населено място] в общ размер 10 559.05лв.- от които 5900лв.- главница и 4659лв.- лихви.
ОСЪЖДА Х. Г. И. да заплати на „С. Д” ЕАД - [населено място], направените разноски пред всички съдебни инстанции в размер на 2654.46лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №255 от 17.09.2018г. по т.д. 33/2018г. на Пловдивски апелативен съд, в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|