Р Е Ш Е Н И Е №232 гр. София, 24 юли 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на единадесети април, две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора Искра Чобанова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №587 по описа за 2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано на основание касационна жалба на защитника на подсъдимия А. А. А. срещу решение №195, постановено на 29.12.2011 г. по ВНОХД №510/2011 г. по описа на Апелативен съд- гр.Пловдив. С това въззивно решение е изцяло потвърдена присъда №87, постановена на 15.19.2011 г. по НОХД №820/2011 г. по описа на Окръжен съд- гр.Пловдив. С присъдата подсъдимият А. е признат за виновен в това, че на 16 ноември 2010 г. в гр.Пловдив е направил опит умишлено да умъртви С. А. А., като деянието е останало недовършено по независещи от него причини, като на основание чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от десет години. С присъдата подсъдимият А. е признат за виновен и в това на същата дата и място да е направил опит умишлено да умъртви Х. А. А., като деянието е останало недовършено по независещи от него причини и то е осъществено при превишаване на пределите на мнима неизбежна отбрана, като защитата явно не е съответствала на характера и опасността на мнимото нападение и на основание чл.119, във вр. с чл.12, ал.2, във вр. с ал.1 във вр. с чл.14, във вр. с чл.18, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години. С присъдата на основание чл.23, ал.1 НК е наложено едно общо най- тежко наказание в размер на десет години „лишаване от свобода”, което трябва да бъде изтърпяно на основание чл.60, ал.1, във вр. с чл.61, т.2 ЗИНЗС при първоначален „строг” режим в затвор или в затворническо общежитие от „закрит” тип. С присъдата подсъдимият А. е осъден да заплати на С. А. сумата от 20 000 лева, а на Х. А. сумата от 6 000 лева- обезщетения за претърпени в резултата на инкриминираните деяния неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 16.11.2010 г. до окончателното изпълнение на задължението, като предявените граждански искове са отхвърлени до пълния им размер като неоснователни. В касационната жалба се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че е допуснато нарушение на материалния закон, като решаващите съдилища неправилно са приели, че вярната правна квалификация на икриминираното деяние с пострадал С. А. е по чл. 118, във вр. с чл.115 НК, във вр. с чл.18, ал.1 НК, а не по чл.118, във вр. с чл.115 НК. Твърди се, че подсъдимият е действал при условията на остър физиологичен афект и същият е предизвикан от действията на двамата пострадали, които са осъществили нападение по отношение на А.. Предлага се да не бъде кредитирано заключението на изготвената по делото съдебно- психиатрична експертиза, въз основа на което съдът е приел, че подсъдимият е извършил двете инкриминирани деяние при осъществяването на осмислени и последователни действия. В касационната жалба алтернативно се моли инкриминираните деяния да бъдат възприети като превишаване на пределите на неизбежна отбрана, тъй като подсъдимият е бил внезапно нападнат от пострадалия Х. А. и това нападение е било от една страна непосредствено, а от друга противоправно. Оспорва се и размера на уважените граждански искове, като се поддържа, че те не са определени при спазване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и са в значителна степен завишени. Моли се да бъдат редуцирани до справедлив размер, отговарящ на действително претърпените от двамата пострадали вреди. В жалбата се поддържа и оплакване, че в хода на въззивното производство не са допуснати като свидетели и разпитани граждани, които са очевидци на случилото се и с чиито показания могат да бъдат установени още важни обстоятелства, относими към основния факт на доказване. Наред с това се твърди, че въззивният съд не е положил достатъчно усилия да открие, призове и разпита свидетеля С. А., чиито показания са от голямо значение за правилното решаване на делото. С жалбата се поддържа, че отмереното на подсъдимия А. наказание е явно несправедливо, същото не е съразмерно на обществената опасност на извършеното от него престъпление и установените в хода на воденото наказателно производство смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства. На тези основания се правят искания атакуваното въззивно съдебно решение да бъде изменено, като бъде променена правната квалификация на осъщественото престъпление с пострадал С. А. от престъпление по чл.115, във вр. с чл.18 НК в такова по чл.118, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18 НК. Предлага се да се намалят отмерените наказания и да се редуцира размера на уважените граждански искове. В съдебно заседание защитата на подсъдимия поддържа касационната жалба, като твърди, че двете предходни съдебни инстанции не са отчели, че инкриминираните деяния са осъществени в резултат на предприети нападения от двамата пострадали и това е била причината да не бъде възприета вярната правна квалификация по двете деяния. Алтернативно се моли да бъде изменен постановения въззивен съдебен акт, като бъдат намалени наказанията на подсъдимия А. и същите бъдат определени при приложение на нормата на чл.55 НК. Представителят на държавното обвинение поддържа, че касационната жалба е неоснователна и предлага същата да бъде оставена без уважение. Твърди, че не са налице предпоставките за приложение на нормата на чл.118 НК по отношение на инкриминираното деяние с пострадал С. А.. Твърди, че за приложението на този привилегирован състав е необходимо осъщественото престъпление да е извършено в състояние на силно раздразнение, доказателства за което по делото липсват. Предлага да не бъде редуцирано наложеното на подсъдимия А. наказание, тъй като същото е съответно на осъществените от него престъпления. Подсъдимият А. моли да му бъде намалено наказанието. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е частично основателна. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила Всички оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуални правила са свързани не с неправилно установяване на релевантните за изхода на производството факти, а са относими към начина на събиране на доказателствените материали и нарушаването на правото на защита на подсъдимия, изразило се в неуважаване на доказателствени искания и отказ да бъдат събрани посочени от защитата доказателства. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че в хода на воденото срещу подсъдимия А. наказателно производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се в неполагане на достатъчно усилия за откриване, призоваване и провеждане на разпит на свидетеля С. А. и в незаконосъобразен отказ на въззивния съд да допусне и разпита в хода на проведеното въззивно производство двама свидетели, посочени от защитата. Видно от материалите по делото първостепенният съд е положил значителни усилия да открие и призове свидетеля А.. Той е бил многократно търсен от всички известни по делото адреси- този в гр.Пловдив и този в с.Оризово, като включително е бил издирван както от органите на съдебна полиция, така и от органите на МВР и чрез кмета на с.Оризово. В хода на разпита на роднините му, те са заявили, че той е напуснал границите на страната и пребивава постоянно в чужбина. Първостепенният съд е проверил тази информация като многократно е изисквал справка от компетентните гранични власти дали има данни А. да е напускал страната и по делото са приложени официални справка за това, че „Гранична полиция” няма такива данни. Всички тези действия на първостепенния съд сочат на проявена процесуална активност и въпреки това този свидетел не е бил открит и разпитан в хода на проведеното съдебно следствие. Ето защо не може да бъде споделена тезата на защитата, че описаните действия на съда представляват съществено нарушение на процесуални правила, още повече, че възприетите от А. обстоятелства са установени чрез разпита на други свидетели- очевидци. Не може да бъде възприето и оплакването, че с неуважаването на молбата на защитата за допускане на двама свидетели при довеждане е било допуснато съществено процесуално нарушение. При внимателен преглед на протокола от проведеното съдебно заседание на 14.11.2011 г. пред въззивния съд (когато такова искане е било направено) е видно, че защитата не е конкретизирала нито имената на свидетелите, нито обстоятелствата за които е искан разпита им. Посочено е единствено това, че те са очевидци на инкриминираните деяния. Вярно е, че във всеки момент от наказателното производство защитата има право да отправя искания и да предложи да бъде проведен разпит на свидетели, като евентуално неуважаване на подобно искане може да бъде нарушение на процесуални правила. В случая такова нарушение не е допуснато, тъй като с направеното искане защитата не е индвидуализирала лицата, за които е поискала да бъдат разпитани като свидетели. При липса на данни за имената им, адресите или други индвидуализиращи белези за решаващият съд е невъзможно да уважи молбата на защитата и допусне тези свидетели. Ето защо взетото решение от въззивния съд да остави без уважение посоченото по- горе искане на защитата не може да бъде възприето като нарушение на процесуални правила, още по- малко съществено. На тези основания касационният съдебен състав прие, че в хода на воденото срещу подсъдимия А. наказателно производство не са били допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.248, ал.1, т.2 НПК. По оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон По обвинението за извършено престъпление с пострадал Х. А. При внимателен преглед на доказателствените материали, събрани в хода на воденото наказателно производство и конкретно на показанията на свидетелите, възприели случилото се на инкриминираната дата, касационният съдебен състав прецени, че не може да сподели изводите на предходните съдилища, че действията на подсъдимия А. представляват престъпление по чл.119, във вр. с чл.12, ал.2 НК. Първостепенният и въззивният съд са приели, че начало на конфликта, възникнал между пострадалия Х. А. и свидетеля В. А. от една страна и свидетелите С. И., Н. А., А. И., А. А.- от друга, е поставил пострадалият Х. А.. Той пристигнал с приятеля си А. в двора на подсъдимия и нанесъл удари на А. А. и А. А.. Това е дало начало на физически сблъсък, прераснал в масово сбиване, при което са използвани ножове и метален прът, който първоначално се намирал в роднините на подсъдимия, а впоследствие попаднал в ръцете на пострадалия Х. А.. Именно в този момент, подсъдимият се събудил, излязъл от дома си и се насочил към мястото на инцидента. Той възприел сбиването и видял как пострадалият А. държи и използва срещу роднините му (неговите синове и брат) като оръжие металния лост. В този момент той направил опит да се намеси и непосредствено след това бил ударен от пострадалия с металния лост в областта на главата. След удара пострадалият отново замахнал с лоста, като направил опит да удари и свидетеля Н. А.. При това развитие на конфликта А. напуснал мястото на сбиването, насочил се към намираща се наблизо в двора маса, взел поставения върху нея нож, върнал се на мястото на сбиването и нанесъл удар с ножа в областта на корема на пострадалия. Първостепенният и въззивния съдебни състави са приели, че първоначалните действия на пострадалия Х. А. (осъществени от него в началото на конфликта) представляват непосредствено противоправно нападение, насочено към свидетелите С. И., Н. А., А. И. и А. А.. Съдилищата са преценили, че от своя страна тези свидетели са предприели поведение, което е прието за защитно, като предвид броя на защитаващите се, интензивността на техните действия и използването на различни оръжия- в това число метален лост и ножове, действията им не са отговаряли на интензитета и опасността на предприетото от пострадалия А. нападение. Въз основа на тези основания съдебните състави са преценили действията на отбраняващите се към момента свидетели като превишаване на пределите на неизбежната отбрана. След това решаващите съдилища са преценили, че овладяването на металния лост от А. е било в отговор на така описаните действия на първоначално нападнатите и в този момент неговите действия са съответствали на „неизбежна отбрана” по смисъла на чл.12 НК. Участието на подсъдимия А. в инцидента (започнало в този момент) съдилищата са преценили като превишаване пределите на мнима неизбежна отбрана, като са съобразили, че той е имал невярна представа за осъществявано към този момент нападение от страна на пострадалия Х. А. по отношение на неговите роднини (без същият да съзнава, че пострадалият осъществява според съдилищата правомерни действия) и това, че предприетите от него действия са превишавали пределите на тази отбрана. На тези основания предходните съдебни състави са приели, че подсъдимият е действал при превишаване на пределите на мнима неизбежна отбрана по смисъла на чл.119 НК и са постановили съдебните си актове в този смисъл. Касационният съд не възприе изводите на предходните съдилища, като прецени, че те незаконосъобразно са разделили инцидента на отделни епизоди и неправилно са оценили, участието на подсъдимия в него. При преценката на съставомерността на действията на А. трябва да се отчете това, че той се е включил в конфликта не от неговото начало, а значителен период от време след това. Практически той е бил събуден от звуците, съпътстващи боя и когато е излязъл на двора е възприел сбиването в момент, когато пострадалият Х. А. е бил взел превес и е нанасял (или правил опит да нанесе) удари с намиращ се в него метален лост. Подсъдимият е възприел съществуващата реална опасност за негови близки- брат му и синовете му и това е причината да вземе решение да се намеси. При приближаването му към мястото на инцидента той незабавно е ударен с лоста в главата и непосредствено след това е възприел опит за удар със същия предмет по отношение на сина му Н. А.. Именно тези действия на пострадалия А. са го мотивирали да напусне мястото на сбиването, да вземе нож, намиращ с на маса в двора и да се завърне при пострадалия, които е продължавал да се бие. В този момент е нанесено и инкриминираното увреждане. Същото няма как да бъде преценено като превишаване на пределите на мнима неизбежна отбрана, тъй като възприетото от подсъдимия е представлявало класическо противоправно и общественоопасно нападение по смисъла на чл.12 НК. Не може да се приеме, че той е имал невярна преценка за съществуването на нападението (предвид възприетата фигура на „мнима неизбежна отбрана”), тъй като пострадалият е нанасял интензивно удари с метален предмет по него и негови близки в двора на дома му. Тези действия са представлявали не мнимо, а реално нападение и пряко пострадал от тях е и подсъдимия (доколкото е ударен в главата с металния лост). Не може да се сподели тезата на решаващите съдилища, че действията на А. са превишавали пределите на неизбежна отбрана, тъй като той се е отбранявал от предприето от млад и здрав мъж интензивно нападение, осъществено с оръжие, което е могло да нанесе сериозни вреди на нападнатия. Използването на хладно оръжие- нож не може да бъде единствена причина действието на подсъдимия да се приеме за защита, която явно несъответства на нападението и не се намира в рамките на необходимите предели. Няма спор, че действията на пострадалия не са били преустановени, нападението не е било прекратено или окончателно отблъснато и обективно е могло да причини, предвид интензивността на ударите, тяхната насоченост и използваното средство- метален лост сериозни вреди, съизмерими с тези, които са могли да бъдат причинени със средството на защитата. Ето защо касационната инстанция прие, че поведението на подсъдимия А. в хода на инкриминираното деяние с пострадал Х. А. представлява класическа неизбежна отбрана и същото не може да бъде квалифицирано като превишаване на пределите на неизбежна отбрана или „мнима” неизбежна отбрана. В този смисъл е и константната и безпротиворечива практика на касационната инстанция (Постановление №12 от 1973, по НД №11/73 г. на Пленума на ВС, Р96-73- І НО, Р295-83-ІІ НО), съгласно която не е налице превишаване на пределите на неизбежната отбрана, когато характера на опасността, намерението на нападателя, силата му, използваните оръжия са такива, че застрашават живота на отбраняващото се лице или трети лица и дават основание да бъде използвана сила и средства, които могат да застрашат живота на нападателя. Ето защо касационният съд прие, че липсва основание да се приеме, че е налице превишаване на пределите на неизбежната отбрана по смисъла на чл.119 НК. Единствено и само с оглед пълнота на мотивите на касационния акт трябва да бъде отразено и това, че неправилно предходните съдебни състави са разделили отделните етапи на конфликта, като незаконосъобразно са преценили, че първоначално действията на Х. А. са представлявали нападение, ответните действия на пострадалите- до момента на овладяването на металния лост представляват превишаване на пределите на неизбежна отбрана, а последвалите действия на подсъдимия могат да бъдат квалифицирани като неизбежна отбрана. Напротив конфликтът трябва да бъде разглеждан в цялост, като няма възможност действията на участниците в него да преминават от една правна фигура в друга и част от тях да бъдат ценени като общественоопасни и противоправни, а друга- не. Ето защо при преценка за приложимостта на нормите на чл.12 НК и чл.119 НК съдилищата е следвало да оценяват цялостната дейност на участниците в сбиването, а не само част от действията им, респективно да направят преценка на поведението им непосредствено преди и по време на конфликта и да преценят дали то може да се квалифицира като „неизбежна отбрана”, или превишаване на пределите на неизбежна отбрана. Не може да бъде споделена и тезата на решаващите съдилища, че е допустимо „неизбежна отбрана”, осъществявана от нападателя, които е инициирал конфликта и е осъществил първоначалното нападение, независимо дали по отношение на него отбраната е била в рамките на необходимите предели или ги е надхвърляла. Не може да бъде споделена и квалификацията, възприета от предходните съдилища не само за това, че тя е неправилна, предвид установените факти в конкретното наказателно производство, но същата е принципно невъзможна. В правната доктрина е възприето виждането, че превишаване на пределите е възможно по отношение единствено на неизбежната отбрана. Няма как да бъдат превишени пределите на „мнима” неизбежна отбрана защото в тази хипотеза отбраняващият се действа при условията на грешка по чл.14 НК и поведението му трябва да бъде преценявано на плоскостта на това дали грешката е била извинителна или неизвинителна. Когато той осъществява действия, които надхвърлят пределите на едно мнимо нападение, той би следвало да носи отговорност за непредпазливо престъпление (ако грешката е неизвинителна) или не трябва да носи отговорност (при извинителна грешка) защото осъщественото от него действие е невиновно. На тези основания касационната инстанция прие, че възприетата от предходните съдебни състави правна квалификация по чл.119 НК е неправилна и принципно невъзможна при условията на „мнима неизбежна отбрана” Предвид всичко изложено касационният съд прие, че незаконосъобразно подсъдимият А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.119, във вр. с чл.12 НК и той трябва да бъде признат за невиновен и изцяло оправдан по повдигнатото му обвинение за нападение с пострадал Х. А., тъй като е действал при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 НК. По обвинението за извършено престъпление с пострадал С. А. Касационната инстанция прецени, че правилно първостепенният и въззивен съд са преценили, че с действията си, насочени срещу пострадалия С. А., подсъдимият А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.115 НК. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че коректната правна квалификация на това инкриминирано деяние е по чл.118 НК, защото от материалите по делото не може да бъде направен извод, че подсъдимият А. е осъществил деянието при условията на остър физиологичен афект. Видно от заключението на приетата по делото съдебно- психиатрична експертиза и разясненията на експерта, депозирани в хода на съдебното заседание, подсъдимият е осъществил деянието след употреба на алкохол, като се е намирал в средна степен на алкохолно опиване. Той е действал виновно, както експертът е уточнил, че емоционалното му състояние е било повлияно от предходната употреба на алкохол и уплаха, настъпила в резултата на развилия се конфликт с Х. А.. По делото липсват доказателства за наличието на остър физиологичен афект с типичните за това състояние стесняване на съзнанието и невъзможност (или затруднена възможност) да бъде правена вярна преценка на заобикалящата действителност. При липсата на медицинския критерий, необходим за приложение на обсъждания привилегирован текст няма как да бъде възприета предложената от защитата квалификация. Касационният съд прие, че дори инкриминираното деяние да е било осъществено при условията на остър физиологичен афект по смисъла на чл.118 НК, то тази квалификация би била невъзможна защото това състояние на извършителя не е било причинено от действия, осъществени от пострадалия С. А.. Инцидента е бил предизвикан от неговия брат Х. А., които е осъществил действия, дали основание на съда да ги прецени като нападение по смисъла на чл.12 НК. Пострадалият С. А. не е взел участие в конфликта, намесил се е към неговия край, когато групата, към която е принадлежал и подсъдимия е била взела траен превес и вече е била нанесла тежко увреждане на Х. А.. Действията на С. А. не могат да бъдат ценени като нападение, респективно липсва и юридическия критерий за приложение на чл.118 НК. В подкрепа на тази теза е и обстоятелството, че увреждането на С. А. е нанесено в неговия гръб, когато фактически инцидента е бил приключил и той се е оттеглял от мястото на развитието му. Дефинираното от експертите емоционално състояние- уплаха, което е допринесло за осъществяване на това инкриминирано деяние не е била такава, която да обоснове квалификация по чл.12, ал.4 НК защото липсват основания действията на подсъдимия по отношение на С. А. да бъдат ценени като неизбежна отбрана, а и тази уплаха не е била такава, която да попречи на подсъдимия да оцени правилно обстановката непосредствено преди и по време на извършване на пресътплението. Предвид изложеното касационната инстанция прие, че правилно действията на подсъдимия са били възприети като престъпление по чл.115 НК и не съществува никакво основание за приложението на привилегирования състав на чл.118 НК или на този по чл.12, ал.4 НК. По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание Предвид изхода на делото по отношение на обвинението с пострадал Х. А. оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание трябва да бъдат преценявани единствено по отношение на осъществено от подсъдимия престъпление по чл.115 НК с пострадал С. А.. Касационният съдебен състав прецени, че правилно като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са били преценени чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни, направените самопризнания по отношение и на двете инкриминирани деяния, това, че той сам е отгледал децата си и е осигурявал издръжка на семейството си. Като смекчаващо отговорността обстоятелство трябва да бъде ценено и това, че А. е действал при условията на уплаха и осъщественото от него престъпление е било извършено след като той се е защитил от противоправно нападение и под влияние на предходно неправомерно и общественоопасно действие, предприето от брата на този пострадал. Действително това обстоятелство не е основание за друга правна квалификация, но следва да бъде отчетено при отмерване на наказанието. При преценката на наказанието на подсъдимия трябва да бъде отчетено и това, че престъплението е останало недовършено и предвидения в чл.115 НК съставомерен резултат не е настъпил. Не могат да бъдат възприети изводите на предходните съдебни състави, че като отегчаващи отговорността обстоятелства трябва да бъдат ценени болезнеността на нанесения удар, увреждането на множество органи и предходното поведение на подсъдимия, насочено срещу брата на С. А.. Начина на нанасяне на увреждането и настъпилите от него други увреждания могат да бъдат ценени като отегчаващи отговорността обстоятелства само ако надвишават в значителна степен характеристиките на други престъпления със сходна правна квалификация. В случая и средството за извършване на престъплението, и начина на извършването му, и нанесените увреждания не се различават съществено със сходни случаи, поради което няма как тези обстоятелства да бъдат ценени, като отегчаващи отговорността на А.. Обектът на престъплението по чл.115 НК и обществената му опасност са отчетени от законодателя при регламентирането на наказание в санкционната част на този текст „лишаване от свобода” със специален минимум от десет години. При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства касационната инстанция прие, че наказанието на подсъдимия трябва да бъде определено при изключителен превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства и трябва да бъде отмерено под минималния предел, предвиден в чл.115 НК. Основание за това дава разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 НК защото при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия следва да бъдат отчетени единствено и само смекчаващи отговорността обстоятелства и липсват отегчаващи такива. Налице са предпоставките за приложение на този законов текст, тъй като смекчаващите отговорността обстоятелства са многобройни, а предвиденото в санкцията на чл.115 НК минимално наказание е несъразмерно тежко и не съответства на тежестта на извършеното от подсъдимия престъпление. На тези основания касационният съд прие, че наказанието на подсъдимия А. трябва да бъде намалено от десет години „лишаване от свобода” на седем години „лишаване от свобода”, като намаления му размер се явява достатъчен за постигане на целите на чл.36 НК и съответен на обществената опасност на извършеното престъпление, данните за личността на подсъдимия и настъпилите общественоопасни последици. По гражданските искове: Предвид изхода на делото по обвинението за извършване на престъпление с пострадал Х. А. уваженият граждански иск, предявен от този граждански ищец, следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен. Това е така, тъй като липсва част от предпоставките, необходими за уважаване на приетия за съвместно разглеждане граждански иск и конкретно обществената опасност и противоправността на осъществено деяние (поради осъществяването му при условията на неизбежна отбрана), както и виновното му извършване. Действително в резултата на действията, насочени срещу пострадалия Х. А. са били причинени вреди, но доколкото липсват други основания за ангажиране на деликтната отговорност на подсъдимия предявения иск за обезщетение трябва да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен. Предявеният граждански иск от пострадалия С. А. е бил правилно уважен от предходните съдилища и присъденото обезщетение е съразмерно на претърпените в резултат на извършеното престъпление неимуществени вреди. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.2 и т.3, във вр. с ал.2, т.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение №195, постановено на 29.12.2011 г. по ВНОХД №510/2011 г. по описа на Апелативен съд- гр.Пловдив, както следва: ОТМЕНЯ същото в частта, с която подсъдимият А. А. А. е бил признат за виновен в това, че при превишаване на пределите на мнима неизбежна отбрана е направил опит умишлено да умъртви Х. А. А., като ГО ПРИЗНАВА ЗА НЕВИНЕН И ГО ОПРАВДАВА по обвинението да е осъществил престъпление по чл.119 НК. ОТМЕНЯ решението в частта, с която по отношение на подсъдимия А. А. А. на основание чл.23 НК е било определено едно общо най- тежко наказание в размер на десет години „лишаване от свобода”. ОТМЕНЯ решението в частта, с която е била потвърдена присъдата на първостепенния съд по отношение на приетия за съвместно разглеждане граждански иск за сумата от 6 000 лева, предявен от Х. А. срещу подсъдимия А. А., като ГО ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователен. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия А. А. А. наказание за извършеното престъпление по чл.115 НК от десет на седем години „лишаване от свобода”. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.