Р Е Ш Е Н И Е № 13 София, 13 март 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1253/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.П. П., защитник на подсъдимата Ж. М. С., срещу решение № 387 от 13.10.2016г., постановено по в.н.о.х.д. № 698/16г. по описа на Апелативен съд – София. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на заявеното нарушение на материалния закон се излагат доводите, че по делото липсва несъмненост досежно авторството на деянието и неговия механизъм, като кредитираните от съда експертизи не отричат напълно възможността пострадалият Й. да се е самонаранил, в каквато насока са и показанията на св. Р.. Твърди се се, че правилната квалификация на процесното деянието е по чл. 119 от НК. Допуснатите съществени процесуални нарушения се аргументират с отказа на първоинстанционния съд да назначи искана от защитата повторна съдебномедицинска експертиза, както и да допусне въпрос, поставен от последната към вещите лица, имащ отношение към изясняването механизма на деянието. Релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се мотивира с твърдението за налични многобройни смекчаващи вината обстоятелства по отношение на подсъдимата – чистото й съдебно минало, отличните й характеристични данни, упражняваният системен тормоз от пострадалия и противоправното му нападение в деня на инцидента. Иска се отмяна на атакуванoто решение и алтернативно – оправдаване на Ж. С. по повдигнатото й обвинение или връщане на делото за ново разглеждане на Софийски градски съд, или изменение на решението и отново алтернативно - преквалификация на престъплението като такова по чл. 119 от НК и налагане на наказание при условията на чл. 66 от НК, или приложение на чл. 55 от НК и определяне на наказание под минимума, предвиден в съответния състав. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Изтъква, че освен показанията на свидетелката Р. (майка на подсъдимата), които са опровергани от съдебномедицинската експертиза, заключението на която намира за обосновано, правилно, компетентно изготвено и базирано на обективни находки, по делото липсват други доказателства за твърдяното от последната самонараняване на пострадалия. Счита, че не са налице основания както за преквалификация на деянието по чл. 119 от НК, така и за приложението на чл. 55 от НК. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение. Защитата на подсъдимата поддържа жалбата по изложените в нея съображения и пледира в случай на оставяне на въззивното решение в сила наказанието на подсъдимата да бъде определено при условията на чл.55 от НК. Подсъдимата Ж. М. С. твърди, че е невинна, и моли да бъде оправдана. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда от 12.05.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 616/16 г., Софийски градски съд признал подсъдимата Ж. М. С. за виновна в това, че на 09.02.2015 г., в [населено място], в ж. к. ./име/, [жилищен адрес] умишлено умъртвила другиго – Р. Г. Й., като му причинила едно проникващо прободно-порезно нараняване в гръдния кош, проникващо в перикарда и прерязващо аортата, поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 54, ал. 1 от НК я осъдил на десет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим в затвор от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимата е била с мярка за неотклонение „домашен арест“, произнесъл се е по веществените доказателства и е възложил в тежест на последната деловодните разноските. С решение № 387 от 13.10.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 698/16 г., Апелативен съд – София потвърдил изцяло първоинстанционна присъда. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон: Доколкото част от възраженията на касатора по естеството си представляват такива за необоснованост на атакуваното решение, ВКС намира за необходимо за пореден път да очертае пределите на касационната проверка. Последната е ограничена в рамките на фактическите положения, приети за установени от въззивния съд, след извършения от него доказателствен анализ и направените правни изводи. Настоящата инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на контролирания съд по фактите, включени в предмета на доказване, а е оправомощена единствено да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с разпоредбата на чл. 14 от НПК. Съобразявайки тези положения, ВКС намери, че дължи отговор единствено на съдържащите се в жалбата твърдения за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с аналитичната й дейност. За да постанови съдебния си акт, отговарящ в пълнота на законоустановените в чл. 339, ал. 2 вр. ал. 1 от НПК изискванията за съдържание, апелативният съд е извършил цялостна проверка на оспорената пред него присъда. Последният е дал своята оценка относно доказателствената дейност на предходната инстанция и след направен самостоятелен анализ на наличния по делото доказателствен материал е потвърдил приетите от въззивния съд фактически положения. В рамките на аналитичната си дейност, Софийският апелативен съд не е допуснал превратна интерпретация на доказателствената съвкупност, подценяване или надценяване на едни доказателства за сметка на други, а е оценил последните според действителното им съдържание и значение. Не е игнорирано нито едно доказателство или доказателствено средство, обсъждането на което би довело до фактически изводи, различни от установените от решаващите инстанции. Доказателственият анализ, направен във въззивния съдебен акт, е правилен и в пълен унисон с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. В действителност основният акцент в касационната жалбата е поставен върху липсващата според защитата безспорна установеност на механизма на деяние, респективно на неговото авторство. Изложените от последната доводи в тази насока обаче не могат да бъдат споделени от настоящата инстанция. Подлагайки всяко налично по делото доказателство и доказателствено средство на самостоятелна проверка и преценка и проследявайки логическата му обвързаност с останалия събран по делото доказателствен материал, контролираният съд правилно е установил събитията, развили се през процесната нощ. Във връзка с последните, показанията на В. Р. са заели централно място в мотивите към атакуваното решение и са били предмет на детайлно и внимателно обсъждане. Последната е единственият свидетел очевидец на извършеното престъпление, поради което заявеното от нея се явява и единственият източник на преки доказателства. Освен това Р. е и майка на Ж. С., който факт обуславя един максимално стриктен и прецизен подход при изследването на показанията й, с оглед евентуалната нейна заинтересованост, предубеденост и желания да оневини ближния си. Въззивната инстанция се е съобразила с така изложените положения, като ползвайки се от суверенното си право да кредитира изцяло или в отделни части информацията, събрана с даден доказателствен източник, законосъобразно е отказала да се довери на описания от свидетелката Р. механизъм на процесното деяние. Този отказ е аргументират с данните от заключението на допълнителната съдебномедицинска експертиза, според което начинът на получаване на увреждането на пострадалия, описан от майката на подсъдимата, не е достоверен. Редица са установените от вещите лица несъответствия между разказа на Р. и обективните находки, констатирани при огледа и аутопсията на трупа на Р. Й.. Според заявеното от последната, след като пострадалият, лазейки върху дюшека, се приближил до подсъдимата, хванал държания от нея нож за острието, след което последвало падане на тялото му от леглото върху пода на жилището, а Ж. С. се обърнала към свидетелката с думите „Мамо, той сам се намушка с ножа“. Твърдяното самонараняване обаче се опровергава от експертното мнение, според което морфологичната характеристика на нараняването и съответният механизъм на получаването му сочат, че то е в резултат на удар с прободно-порезно оръжие, по предната повърхност на гръдния кош, опред-назад и леко отгоре-надолу и не съответства да е възникнало при падане на Р. Й. върху ножа. Ако последното действително се е било случило, то би следвало с оглед телосложението и ръста на пострадалия при падането му върху фиксиран със захват нож острието на последния да навлезе изцяло в тялото му, при което около раната да има отпечатък от ограничителя на дръжката. Предвид дължината на кожната рана от 2,5 см и на най-широката част на ножа от 3 см е безспорно, че последният не е проникнал изцяло в тялото на Й.. Освен това, експертите са отбелязали, че ако пострадалият е държал процесното оръжие за острието му, както твърди свидетелката Р., то по ръцете на последния е следвало да има и порезни наранявания. Наличието на такива обаче не е било установено. С оглед на изложеното, напълно правилно решаващите съдилища са кредитирали изводите, направени в експертното заключение. Допълнителната СМЕ не е необоснована, нито пък са налице съмнения относно нейната правилност, тъкмо обратно – дала е ясни и научнообосновани отговори на поставените въпроси в рамките на професионалната компетентност на вещите лица. Като не е допуснал поставен от защитата към експертите въпрос, както и като не е назначил поисканата от последната повторна СМЕ, пъвоинстанционният съд не е нарушил процесуалния закон, доколкото в резултат на обсъжданите откази по никакъв начин не са останали неизяснени обстоятелства, необходими за правилното решаване на делото. В правомощията на решаващата инстанция е преценката за това дали да допусне или не поискани от страните доказателства, респективно да използва предвидените в НПК способи за тяхната проверка, като при всеки случай дължи мотивирано произнасяне. Видно от протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 12.05.2016 г., Софийски градски съд аргументирано е отхвърлил направените от защитата искания. От една страна, е намерил, че в изготвеното допълнително заключение на СМЕ вещите лица са си послужили с научен подход да отговорят изчерпателно на поставените им въпроси, като не е имало обективно основание съдът да се усъмни за наличието на евентуална тяхна предубеденост или заинтересованост от изхода на делото. Поради което правилна е била и преценката му за липсата на основанията по чл. 153 от НПК. От друг страна правилно съдът е приел, че хипотетичните разсъждения и интерпретации на страните за различни възможни ситуации, изведени изцяло въз основа на предположения за развилите се събития, и предвид липсата на базисни данни, които да изискват проверка по надлежен ред, обуславят и отсъствието на основание за назначаване на допълнително експертно изследване. В обобщение на всичко гореизложено, ВКС не констатира при постановяването на съдебния си акт въззивният съд да е допуснал съществени процесуални нарушение, които да са довели до неправилното приложение на материалния закон. След като единственият доказателствен източник, който е внасял съмнение относно механизма на деяние и неговото авторство – показанията на св. Р., не е кредитиран от решаващите инстанции, и предвид правилно извършената оценъчна дейност на цялата останала доказателствена съвкупност, която е еднопосочна, непротиворечива и логически взаимосвързана, контролираният съд вярно е установил фактическите положения. Безспорно авторството на деянието именно в лицето на подсъдимата Ж. С. е категорично доказано, като извършените от нея действия обективират осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението убийство, и то по основния състав на чл. 115 от НК. Доводът на защитата, че подсъдимата е действала при условията на превишаване пределите на неизбежната отбрана, е бил релевиран и пред двете предходни съдебни инстанции, като е получил аргументиран отговор от всяка една от тях. Изводите на последните за липсата на сочения институт са съответни на фактическите констатации по делото и вярното тълкуване на разпоредбата на чл. 12 от НК, както и на задължителната съдебна практика относно нейното прилагане/виж. Постановление № 12/1973 г./.Без излишно да преповтаря мотивите на решаващите инстанции, настоящият състав само ще маркира, че последните законосъобразно са установили отсъствието на каквото и да било поведение от страна на пострадалия към момента на фаталния удар, което да бъде определено като извършено от него непосредствено противоправно нападение, насочено към подсъдимата. Обстоятелствата, че последната е била системно тормозена от Й., както и че той й е причинил порезно нараняване по дланта на дясната ръка по-рано същата вечер, по никакъв начин не могат да доведат до извода, че с извършените от пострадалия действия като лазенето върху леглото и приближаване към подсъдимата (предвид че, стигайки до нея, той дори не е могъл да се изправи, а останал на колене) е възникнала реална и непосредствена опасност от увреждане на нейната личност. При така констатираната липса на института на неизбежната отбрана безпредметно става обсъждането за нейното превишаване. По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание: Не се констатира наложеният размер на наказанието „лишаване от свобода“ да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. Последното правилно е индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК и е определено в предвидения от закона минимум за престъплението, като не са налице никакви нови обстоятелства, които следва да бъдат отчетени от касационната инстанция във връзка с точното му отмерване. Въпреки установените по отношение на Ж. С. смекчаващи обстоятелства – чистото й съдебно минало, системният тормоз, упражняван от пострадалия върху нея, здравословното й състояние и добрите й характеристични данни, както и отсъствието на отегчаващи такива, настоящият състав напълно споделя извода на контролираната инстанция, че липсват предпоставките за приложението по чл. 55 от НК. По делото не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи обстоятелства, че и най-лекото предвидено в закона наказание да се оказва несъразмерно тежко. Определената на подсъдимата санкция от десет години „лишаване от свобода“ е справедлива, съответна на обществената опасност на деянието и на дееца, като всяка проява на по-голямо снизхождение би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенция. Предвид изложено, касационната инстанция намира, че атакуваното решение на Апелативен съд – София следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 387 от 13.10.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 698/16 г. по описа на Апелативен съд – София. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: