Р Е Ш Е Н И Е
№ 278
С о ф и я, 18 юни 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ
КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно
заседание на 25 м а й 2009 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
РУЖЕНА КЕРАНОВА
НИКОЛАЙ
ДЪРМОНСКИ
при
секретар Румяна Виденова
и
в присъствието на прокурора Красимира Колова
изслуша
докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно
дело № 261/2009 година.
Подадена е касационна жалба от защитника на подсъдимия Н. Г. П. от с. В., област София адв. Г. Д. от САК, която има за предмет решение № 53/17.03.2009 г., постановено от Софийския апелативен съд, атакувано с бланкови оплаквания по чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК, като се иска отмяната му и оправдаване на подсъдимия по възведеното обвинение или изменяването му и намаляване размера на наложеното наказание с приложение разпоредбите на чл.55 ал.1 т.1 и на чл.66 ал.1 от НК, без тези оплаквания да са подкрепени със съответни доводи.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
В производството пред касационната инстанция подсъдимият чрез защитника си поддържа оплакванията в жалбата, излагайки съображения в нейно допълнение за нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното му наказание, като моли за оправдаване по предявеното му обвинение, алтернативно за намаляване на наказанието му до размер, позволяващ прилагане на института на условното осъждане.
Върховният касационен съд провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 40/15.10.2008 г. по НОХД № 129/2008 г. Софийският окръжен съд е признал подсъдимия Н. Г. П. от с. В., област София за виновен в това на 26.11.2007 г. в землището на с. В., област София, в съучастие с другия подсъдим по делото И. Д. Д. от същото село да са отнели чужди движими вещи на обща стойност 3786,88 лв от владението на Г. А. Г. от София, с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и грабежът е придружен с причиняване на средна телесна повреда на пострадалия Г. и на основание чл.199 ал.1 т.3 пр.2-ро вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 5 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим.
Това наказание на подс. П. е групирано на основание чл.25 ал.1 вр.чл.23 ал.1 от НК с наказанието, наложено му по НОХД 472/2008 г. на Районен съд-Ботевград, като му е наложено едно най-тежко за извършените престъпления от 5 години лишаване от свобода, към което на основание чл.23 ал.2 от НК е присъединено наказанието по чл.343г от НК – право да управлява МПС за срок от 3 месеца.
Присъдата е била обжалвана от защитника на този подсъдим с бланкови оплаквания за необоснованост, включително и заради непълнота на доказателствата, незаконосъобразност, постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за явна несправедливост на наложеното му наказание с искане (формулирано в пренията пред въззивната инстанция) за отмяната й и постановяване на нова за оправдаване по предявеното му обвинение.
Присъдата е била обжалвана и от защитника на другия подсъдим И. Д. с аналогични оплаквания, претендирайки оправдаването му.
Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е намалил размера на наказанието на втория подсъдим по делото И. Д. от 5 години на 3 години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата в законна сила, а в останалата й част тя е потвърдена.
Така постановеното въззивно решение се атакува пред настоящата инстанция от защитника на подсъдимия П адв. Д, като пак с бланкова, но вече касационна жалба развива оплаквания за незаконосъобразност на същото, за съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правото му на защита и за явна несправедливост на наложеното му наказание с искане за оправдаване по възведеното му обвинение.
В допълнителните съображения към жалбата и в съдебните прения пред настоящата инстанция алтернативно се навежда и искане за изменяване на атакуваното решение и намаляване на размера на наказанието на подс. П. , както и приложението на чл.66 ал.1 от НК.
Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира подадената касационна жалба от защитника на подсъдимия П, с допълнително развитите доводи от съдебно заседание, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Въззивното решение, макар основно да се атакува заради “нарушение на закона”, всъщност се навеждат формални доводи срещу процесуалната дейност на Съда по оценка на доказателствата и следващите се от тях правни изводи, включително и относно дължимата се на този подсъдим санкция. Тези оплаквания са били правени и пред въззивната инстанция и правилно в голямата си част са отхвърлени като неоснователни.
ВКС намира, че въззивният съд е съобразил изискванията на чл.339 ал.2 от НПК и е изложил убедителни съображения както по приетите за установени фактически обстоятелства, така и по произтичащото от тях приложимо материално право, като е дал отговор на доводите на страните по направените от тях оплаквания против правилността на първоинстанционния съдебен акт. Приетите от окръжния съд фактически положения с основание са споделени от втората инстанция, която на свой ред е изложила собствен обстоятелствен анализ на доказателствата по делото и тяхната стойност. Съдът аргументирано е отказал да възприеме тезата на подсъдимите П. и Д. (подкрепена частично в показанията на св. Г. С. ) за причините и развитието на “конфликта им” с пострадалия св. Г, в анализа на доказателствената съвкупност, в която тя не е намерила подкрепа.довлетворени са били всичките им искания и като е обогатил доказателствената основа, съдът е изградил собствени впечатления чрез преразпита на последния, допускайки и повторна разширена СМЕ за механизма и характера на телесното му увреждане, имащо своето правно значение за квалификацията на деянието. С особено внимание Съдът се е отнесъл към новооткритите рентгенологично от експертите находки относно причините за временното затруднение на пострадалия да ползва дясната си ръка и доколко те променят или не съществено обстоятелствената част на обвинението, а оттам – са ли те нови обстоятелства, по които подс. П. не се е защитавал и дали възприемането им в хода на въззивното производство накърнява правото му на защита. Безспорно е установено, че начинът на диагностициране на увредата на Г. , при съобщените от него данни за причиняването й, са дали основание за възприемане първоначално на друга медицинска диагноза, правната оценка на която обаче не се различава от тази, следваща и от констатациите на експертите проф.д-р Томов и д-р М. Експертите подробно са изяснили защо не е било открито наличното счупване на костица на киткината става, различията при използваните методи на диагностициране при лечението му и тяхното изследване за нуждите на експертизата, еднотипността на симптоматиката при счупване на една от тези съседни кости на китката както при поставяне на диагнозата, така и при лечението, каквото фактически е било проведено. Основното е, че доказаната от тези експерти фрактура на дясната ръка на пострадалия Г. е следствие от нанесения му на въпросната дата от подсъдимите побой с юмруци и ритници, т.е. обстоятелство, имащо своето правно значение по установяване квалифициращото деянието обстоятелство като последица от упражненото му физическо насилие. В това отношение видените от защитата някакви противоречия в показанията на Г. губят своето значение при обективно установените факти, изводими и от останалите доказателства, както и подозренията за заинтересоваността му като пострадал от деянието. Всъщност, те са били преодолени още пред първата инстанция с разпита на св. М, св. П, св. В.Василев, частично на св. С на експертите Негрева и д-р Т. Вещото лице Негрева е защитила определената от нея пазарна стойност на отнетия златен накит на Г. , явяваща се по-благоприятна за подсъдимите, а д-р Т категорично е отхвърлил възможността накитът да е бил прекъснат от удар с юмрук или крак при нанасяне на побоя или охлузването по врата на пострадалия да е от тежестта му или от някакво друго външно въздействие извън издърпването му със значителна сила до скъсването му. От друга страна, и двамата подсъдими както тогава, така и във въззивното производство, въпреки уважените им доказателствени искания, са си отнели възможността да коментират оспорваните от тях обстоятелства, като са отказали да дават обяснения пред съдилищата по фактите. В крайна сметка, въззивният съд с анализа си на доказателствените материали е извел несъмнени и категорични констатации относно правно релевантните факти по делото и не може да бъде винен, че е пренебрегнал някакви съмнения в истинността им, каквито защитата на жалбоподателя намира при съпоставката им с несподелени негови виждания. ВКС намира, че източниците на данни за обстоятелствата по чл.102 от НПК са събрани по предвидения процесуален ред и са интерпретирани според действителното им съдържание, Съдът е оценил всички доказателствени източници, произнасяйки се по тяхната допустимост, относимост и достоверност, като по аналогичен начин е извършил и оценката на доказателствата и не се установява да е игнорирал или изопачил някои от тях и затова не е налице бланково наведеното касационно основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК.
На фона на така установените факти по делото не се подкрепя и оплакването за наличие на касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Признавайки формално (без да дават подробни обяснения) да са нанесли побой над пострадалия и причинената му средна телесна повреда, и двамата подсъдими са оспорвали това да са сторили с цел да го ограбят и да са постигнали целта си. Давайки вяра на пострадалия, Съдът е извел умисъла на нападателите от действията им, без да са имали каквото и да е основание процесната нощ да го последват и спрат извън селото на пусто място, от находките по врата и по дрехите му, които ги обективират като такива по отнемане на накита и парите, което изключва те случайно да са паднали при побоя. Не откриването им при огледа на местопроизшествието (за разлика от мобилния телефон) с основание е обяснено именно с умисъл за отнемането им, както и впоследствие за укриването им от подсъдимите, при констатиране от тяхна страна на действията на пострадалия по сигнализиране веднага на полицейските служители от местното РПУ за извършеното над него. Няма каквато и да е друга причина за изчезването им, особено при следенето на пострадалия от дейците до явяването му в полицейското управление с оплакване за стореното му, хиперболизирайки целта на нападателите си до опит да бъде лишен от живот, което с основание е било отхвърлено в хода на разследването. Затова ВКС не намира основание да подложи на съмнение извода на въззивния съд относно умисъла на двамата подсъдими да ограбят Г. В рамките на фактическите констатации законосъобразно е приложен престъпният състав по чл.199 ал.1 т.3 алт.2-ра вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК. Правилно установените фактически обстоятелства са онази рамка, в която ВКС е оправомощен да извърши проверка за правилното приложение на материалния закон и тя в случая убедително е очертана, като е прието, че изпълва с нужното съдържание обективните и субективни признаци на това престъпление.
Съдът пространно се е занимал и с въпроса дали при обективно установения факт за временно обездвижване на горния десен крайник на пострадалия Г. , констатираната от експертите от повторната СМЕ друга първопричина следва да повлияе на правната квалификация на деянието и законосъобразно е отхвърлил такава възможност. Тези негови констатации не се оспорват на каквото и да е основание пред настоящата инстанция и няма основание за отхвърляне на така възприетото от Съда квалифициращо деянието като по-тежко престъпление обстоятелство. Съдът не е допуснал неправилно приложение на закона и не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК.
ВКС намира, че относимите към тежестта на санкцията на касатора П. обстоятелства правилно са били оценени от Съда, който законосъобразно е отказал тя да бъде определена под законовия минимум на чл.199 ал.1 от НК. Макар и да не е осъждан към момента на извършване на инкриминираното деяние, поведението му преди, а особено впоследствие го очертава като лице с невъздържан характер, което не се съобразява с обществените порядки, злоупотребява с алкохол и проявява неоправдана агресия. Данните за съдебното минало на подсъдимото лице са само един от елементите за оценка на обществената му опасност като престъпен деец, като преценката на съда за интензитета на дължимата му се санкция следва да включва и всички други налични обстоятелства с тяхната реална тежест за постигане целите на чл.36 от НК, сред които е последващото деянието му поведение в обществото със съответните положителни или негативни проявления, възможността за повлияването му в трудова среда, обществено значими ангажименти, включително създаване на семейство, отглеждане на деца, отговорност към родители и други близки и т.н. В конкретния случай, П. се очертава като деец, имащ сериозен принос към извършване на инкриминираното деяние, разкриването му като негов автор и привличането му към отговорност не го е възпряло да извършва нови престъпни деяния само няколко месеца след това и при високата обществена опасност на извършеното правилно съдът е отказал да смекчи наложеното му наказание при условията на чл.55 от НК. Не само възрастовата разлика с подс. Димитров, но и проявената от него критичност към извършеното са онези обстоятелства, които неоправдано са дали основание на въззивния съд да снижи размера на наказанието му и дори да отложи изтърпяването му на основание чл.66 ал.1 от НК. При жалбоподателя П. те липсват. Наличните смекчаващи отговорността му обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни, за да може да се обоснове и извод предвиденото от закона минимално наказание за това престъпление да се явява несъразмерно тежко за него. Правилен е изводът на съда то да остане на законовия минимум, а като такова, е изключена възможността за отлагане на изпълнението му на основание чл.66 ал.1 от НК. И в тази насока оплакването за наличие на касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се явява неоснователно и жалбата следва като цяло да бъде оставена без уважение.
Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 53 от 17.03.2009 г., постановено по ВНОХД № /2008 г. от Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: