Р Е Ш Е Н И Е № 414 Гр. София, 26 ноември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Т. Комов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1355/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Е. П., защитник на подс. И. В. И. против решение № 141/20. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 27/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр.Велико Търново. В жалбата са релевирани доводи за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание е обосновано с доводи, че не са отчетен смекчаващите отговорността обстоятелства – младостта и семейното положение на подсъдимия, близките отношения между него и пострадалите, проявеното критично отношение към извършеното и причините, довели до управление на МПС с превишена скорост. Според защитника тези обстоятелства водят до извод, че наказанието е следвало да бъде определено при условията на чл. 55 и чл. 66 от НК, в каквато насока е и искането за изменение на въззивния съдебен акт. Подаден е писмен отговор от частния обвинител Ц. П. И., в който е изразено несъгласие с аргументите в касационната жалба за явна несправедливост на наказанието и е направено искане решението на апелативния съд да бъде потвърдено и подсъдимият да бъде осъден да заплати направените от И. разноски. В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Излага доводи, че при индивидуализация на наказанието приоритетно значение има поправянето и превъзпитанието на дееца, а за постигането на тази цел в конкретния казус не се налага ефективното му изтърпяване. Счита, че наказанието е следвало да бъде определено при условията на чл. 55 от НК предвид обстоятелството, че превишаването на скоростта, довело до пътнотранспортното произшествие, е свързано с необходимостта подсъдимият да окаже помощ на брат си. Пледира решението да бъде изменено в санкционната му част, като наказанието бъде определено при условията на чл. 55 от НК и изтърпяването му бъде отложено по реда на чл. 66 от НК. Подс. И. И. моли жалбата му да бъде уважена като бъде приложен института на условното осъждане. Частните обвинители С. С., Т. И., П. И., Ц. И., В. И., Е. М. и Т. Т. не изразяват лично или чрез повереник становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Сочи, че въззивният съд е съобразил всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като с оглед значителното превишаване на скоростта и многобройните административни нарушения на правилата за движение, за които е бил санкциониран подсъдимият, е направил законосъобразен извод, че не са налице предпоставките на чл. 66 от НК. Пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е неоснователна. С присъда № 3/15. 01. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 816/2014 год. Окръжният съд – гр.Плевен е признал подс. И. В. И. за виновен в това, че на 29. 06. 2013 год. в [населено място], Плевенска област, при управление на МПС – л. а. „Опел Вектра” с рег. [рег.номер на МПС] в нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на три лица – В. С. В., С. П. Н. и И. В. Г., поради което и на основание ч. 343, ал. 3, пр. 5, б. „Б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „В” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 54 от НК го е осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 58 А, ал. 1 от НК наказанието е намалено с една трета до три години лишаване от свобода и подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушаване на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 73, ал. 1 и 2 от ППЗДвП. Съдът е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип. На подсъдимия е наложено и кумулативното наказание лишаване от правоуправление на МПС за срок от четири години и шест месеца от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. Присъдата е била проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 141/20. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 27/2015 год. Великотърновският апелативен съд я е изменил, като е оправдал И. по обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 1 от НК. В останалата част присъдата е потвърдена. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Доводите в подкрепа на тезата за явна несправедливост на наказанието са били изтъкнати от подсъдимия и защитата му пред предходната съдебна инстанция, която законосъобразно ги е отхвърлила като несъстоятелни. С оглед диференцираната процедура, по която се е развило и е приключило делото, дължимата санкция е следвало да бъде определена при условията на чл. 58а от НК, като съдилищата са направили законосъобразен извод, че индивидуализацията и трябва да бъде извършена по реда на ал. 1, а не по този на ал. 4 вр. чл. 55 от НК. Както е известно, за приложението на чл. 55 от НК е необходима кумулативната даденост на две предпоставки: съществуване на изключителни и/или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и извод, че с оглед наличието им и най-лекото наказание, предвидено за съответното престъпление, би се явило несъразмерно тежко. В настоящия казус не е изпълнено нито едно от посочените изисквания. Безспорно младостта на подсъдимия, чистото му съдебно минало, относително добрите характеристични данни и семейното му положение, както и проявената критичност към извършеното са смекчаващи отговорността обстоятелства, но те не носят белезите на изключителност, необичайност, извънредност и не се отличават от типичните смекчаващи обстоятелства. Фактът, че съпругата на подсъдимия страда от заболяване на щитовидната жлеза, също е бил отчетен от контролираната инстанция, като е извършена правилна преценка, че предписаното медикаментозно лечение и актуалното състояние на З. В. и не дават основание за индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК. Не могат да бъдат споделени и аргументите в жалбата, касаещи мотива за нарушаване на правилата за движение, защото те не намират опора в материалите по делото. Твърдения, че И. И. е управлявал автомобила с превишена скорост поради необходимостта спешно да откара брат си в болница, са изложени едва в хода на съдебните прения пред въззивната инстанция, но те не държат сметка, че в показанията на свид. Н. Н., който е разговарял с подсъдимия непосредствено след произшествието, изобщо не се съдържат подобни данни. Такава информация не е съобщена и от сестрата на подсъдимия, а от друга страна свид. Ц. И. е посочила, че след инцидента разговаряла с пострадалия И. Г., който разказал, че подс. И. се хванал на бас, че може да стигне до центъра на селото за минута. Изложеното недвусмислено показва, че не е съществувала извинителна причина за допуснатото нарушение на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, а напротив – подсъдимият съзнателно и преднамерено е игнорирал ограничението на скоростта, което от своя страна завишава степента на обществена опасност и на деянието, и тази на дееца и изисква към последния да бъде проявена по-голяма строгост. В тази връзка е необходимо да се подчертае, че се касае за нарушение на правило с базисно значение за безопасността на движението, което обаче е сред най-често и най-грубо нарушаваните и е една от основните причини за възникване на пътнотранспортни произшествия със съставомерен резултат. От особена важност за правилната преценка на обществената опасност на деянието и дееца е и обстоятелството, че превишението на скоростта в настоящия казус е близо пет пъти – подсъдимият се е движил с 97,56 км/ч при максимално допустима скорост в този участък от пътя 20 км/ч. Не може да бъде игнориран и фактът, че пътнотранспортното произшествие е станало в населено място, при което възможността да пострадат и случайни минувачи е значителна независимо от късния час на инцидента. На следващо място, правилно долустоящите съдилища са интерпретирали като отегчаващо отговорността обстоятелство и предходните нарушения на правилата за движение, за които подс. И. е бил наказван по административен ред. Към убедителните съображения на контролираните инстанции е необходимо да се добави само, че две от тези административни наказания са именно за превишаване на скоростта – факт, който обосновава извод, че инкриминираното поведение на подсъдимия не е инцидентна проява, а израз на трайно установени навици за несъобразяване с правилата за движение. Въззивната инстанция не е допуснала нарушение на чл. 56 от НК като е обосновала извода си за значителна обществена опасност на деянието с броя на пострадалите. ВКС неведнъж е имал повод да отбележи, че разпоредбата на чл. 56 от НК визира минимално необходимите обстоятелства за съставомерност на деянието, а всяко тяхно проявление над необходимото за съответната квалификация рефлектира върху вида и размера на наказанието. За да бъде квалифицирано деянието по чл. 343, ал. 3, пр. 5 от НК е необходимо и достатъчно да бъде причинена смърт на две лица, а надхвърлянето на този резултат несъмнено представлява отегчаващо отговорността обстоятелство, защото повишава степента на обществена опасност на конкретното деяние. При наличието на коментираните отегчаващи обстоятелства, чиято тежест и значение при индивидуализация на санкцията е значителна, не би могло законосъобразно да се поддържа, че смекчаващите обстоятелства са многобройни, а още по-малко – че и най-лекото наказание, предвидено в чл. 343, ал. 3 от НК, би било несъразмерно тежко. Напротив, именно намаляването му и прилагането на чл. 55 от НК би довело до очевидното му несъответствие със степента на обществена опасност на деянието и дееца. Тук е мястото да се отбележи, че неоснователно защитата иска съдът да отдаде приоритетно значение на индивидуалната превенция. Целите по чл. 36 от НК са равнопоставени, а наказанието е справедливо, когато е определено в такъв вид и размер, че да доведе до реализиране и на индивидуалната, и на генералната превенция. Комплексният анализ на обсъдените по-горе смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства води до извод, че както деянието, така и деецът се отличават с висока степен на обществена опасност и за да се постигне поправяне и превъзпитание на подс. И. е необходимо той да изтърпи наказание в размера, определен от окръжния и потвърден от апелативния съд. Що се отнася до генералната превенция, именно широкото разпространение на транспортни престъпления, извършени поради несъобразяване режима на скоростта, не позволява намаляването на наложеното наказание. Неоснователни са и доводите за неправилен отказ съдът да приложи института на условното осъждане. Макар наказанието по вид и размер да съответства на изискванията на чл. 66 от НК и подсъдимият да не е осъждан, законосъобразно е прието, че не е налице третата предпоставка за отлагане на наказанието. Преценката, че единствено ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода ще доведе до поправяне и превъзпитание на дееца е свързана с обсъдените по-горе отегчаващи обстоятелства, характеризиращи И. И. като личност със значителна обществена опасност. В тази насока от съществено значение е не само фактът, че за относително кратко време подсъдимият многократно е бил наказван за различни нарушения на правилата за движение, но и обстоятелството, че две от тези наказания са именно за превишаване на скоростта. Изводът, че е наложително той да изтърпи наложеното му наказание е неразривно свързан и с причините, поради които И. не е спазил изискванията на чл. 21, ал. 2 от НК. Чистото съдебно минало на подсъдимия не може да бъде противопоставено успешно на посочените отегчаващи обстоятелства, защото преценката дали индивидуалната превенция може да се постигне и с условно осъждане е комплексна и е законосъобразна, когато са отчетени всички релевантни факти, отнасящи се до личността на дееца. Необходимо е освен това да се подчертае, че макар чл. 66, ал. 1 от НК да поставя на първо място поправянето на подсъдимия, не може да бъде игнориран общо превантивният ефект на наказанието. В настоящия случай условното осъждане на И. би било проява на необоснован либерализъм и прекомерно снизхождение спрямо него, а последица от това би била невъзможността да се постигне както индивидуалната, така и генералната превенция. В заключение – при индивидуализация на наказанието са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите, а отказът да бъде приложен чл. 66 от НК е законосъобразен, поради което не е налице необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК. Искането на частния обвинител Ц. И. за присъждане на разноски не може да бъде удовлетворено. В пълномощното, приложено на л. 61, т. 2 от ДП, не е вписано, че страните по упълномощителната сделка са уговорили адвокатско възнаграждение. В същото време отсъства договор за правна помощ или какъвто и да било друг документ, установяващ заплащането на адвокатски хонорар. Не са налице доказателства, че частният обвинител е направил и някакви други разноски във връзка с настоящото наказателно производство. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 141/20. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 27/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр.Велико Търново. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.