5 Р Е Ш Е Н И Е № 827 гр.София, 15.12.2010 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи декември две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1328/ 2010 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 1029/ 04.10.2010 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1328/ 2010 г. по жалба и на двете насрещни страни по делото е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на Търговищки окръжен съд № 39 от 26.03.2010 г. по гр.д.№ 63/ 2010 г. С това решение Д. Д. П. е осъдена да заплати на П. М. П. на основание чл.127 ал.2 от ЗЗД вр. чл.25 ал.2 от СК (отм.) сумата 5 500 лв, а искът на П. М. П. против Д. Д. П. за връщане на сумата 4 500 лв – неоснователно получена на 18.01.2007 г. – е отхвърлен. Обжалването е допуснато поради необходимостта да се отговори от Върховния касационен съд на материалноправният въпрос може ли солидарният длъжник да претендира от съ-длъжниците суми по чл.127 ал.2 от ЗЗД без преди това да е платил солидарното задължение на кредитора и на процесуалноправният въпрос за границите за допустимостта на свидетелските показания при хипотезата на чл.164 ал.1 т.4 от ГПК, когато сумата се предава между съпрузи за да се погаси задължение на предаващия към търговско дружество, представлявано от получаващия. По материалноправният въпрос съдът намира, че преди да изпълни на кредитора нещо, което да надхвърля неговата част от солидарното задължение, солидарен длъжник не може да претендира от останалите солидарни длъжници да му заплатят тяхната част от солидарното задължение. Това е така, защото правилото на чл.127 ал.2 от ЗДЗД изрично изисква за да възникне обратно вземане към съ-длъжниците солидарният длъжник да е „изпълнил” повече от своята част. Не следва да се поддържа становището, че е допустимо уважаване на иск от солидарен длъжник против съ-длъжниците му и без да е осъществен факта „изпълнение”, под условие, че този факт впоследствие настъпи, тъй като това би означавало на съдия-изпълнителят да се остави за решаване правен спор дали е осъществен един факт от значение за възникване на спорното право, който към момента на влизане в сила на решението не е бил налице. Само съдът обаче, а не и съдия-изпълнителят, може да решава правни спорове за това, осъществил ли се е фактическия състав, при който едно материално право възниква. Ето защо на поставеният материалноправен въпрос следва да се отговори отрицателно - солидарният длъжник не може да претендира от съ-длъжниците суми по чл.127 ал.2 от ЗЗД без преди това да е платил на кредитора такава част солидарното задължение, която да надхвърля припадащата му се част. На процесуалноправният въпрос следва да се отговори в смисъл, че свидетелските показания за установяване на правни сделки между съпрузи са допустими, когато сдЕ.та е неформална, независимо от стойността на договора, по смисъла на чл.163 ал.1 т.3 от ГПК. Не са допустими свидетелски показания за доказване на твърдението за погасяване на установени с писмен акт парични задължения (чл.163 ал.1 т.4 от ГПК), дори ако са сключени между съпрузи. Ако обаче един от съпрузите е управител на търговско дружество, а другият има писмено поети задължения към дружеството, въпросът допустими ли са свидетелски показания за установяване на факта на предаване на суми между съпрузите се решава в зависимост от правопораждащите фактически твърдения на ищеца. Ако се твърди, че предаването на сума се извършва от съпруга – длъжник на дружеството за изпълнение на писмено поето задължение, свидетелите са недопустими. Ако обаче предаването се твърди като извършено между двамата съпрузи в това им качество, като длъжникът натоварва другия съпруг да погаси паричното задължение към дружеството, то между тях се сключва неформален договор за поръчка (чл.280 - чл.292 от ЗЗД). За установяване на този договор и за факта на предаване на суми по него свидетелските показания са допустими на общо основание, тъй като забраната по чл.164 ал.1 т.3 от ГПК не важи за сделки между съпрузи. След така приетият отговор на въпросите, поради които е допуснато касационно обжалване, съдът намира и двете жалби срещу въззивното решение за основателни. За да уважи иска по чл.127 ал.2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че един от няколко солидарни длъжници може да претендира от останалите припадащата им се част от солидарния дълг и без да е платил на кредитора нещо в повече от своята част. С оглед дадения по-горе отговор на въпроса, послужил като основание за допускане на обжалването, този извод е направен в нарушение на материалния закон. Това е основание за отмяна на въззивното решение в осъдителната част. Налице е основание за отмяна на решението и в отхвърлителната част, като постановено при съществено нарушение на правилата на ГПК. За да отхвърли иска за връщане на сумата 4 500 лв въззивният съд е изложил два довода: наличието на влязло в сила решение, с което доводите на П. П. за предаване на сумата 4 500 лв за връщане на заема, са отхвърлени и недопустимост на гласните доказателства за установяване на факта на предаване на сумата. Изводът за наличие на сила на пресъдено нещо е неверен, защото с влязло в сила решение е установено, че не е погасен заемът, взет от П. П. от [заличено име на фирма]. Субективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение са ограничени до страните по делото и техните правоприемници. В отношенията между П. П. и Д. П. такава сила няма, защото последната не е била страна по делото за връщане на заема, нито е правоприемник на търговското дружество. Изводът за недопустимост на свидетелските показания също е неправилен, тъй като ищецът не е твърдял, че с предаването на сумата от 4 500 лв е погасил заемът си към „Б.” ООД, а е твърдял, че е предал сумата на съпругата си за погасяване на този заем. Между съпрузи такова неформално натоварване за извършване на правно действие може да се установява със свидетели, а отказът показанията им да бъдат обсъдени съставлява съществено нарушение на правилата на ГПК. Следователно обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло. Тъй като не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция (арг. от чл.293 ал.3 от ГПК). Установено е по делото, че страните са бивши съпрузи, бракът им е прекратен с развод, считано от 05.04.2007 г. По време на брака, на 08.04.2005 г., П. П. взел в заем от „Б. – П.” ЕООД (чиито управител е Д. П.) сумата 11 000 лв, които пари били използвани от съпрузите за ремонт и обзавеждане на семейното им жилище. С влязло в сила от 08.07.2009 г. решение П. П. е осъден да върне на „Б. – П.” ЕООД сумата 11 000 лв, взета по договора за заем. За събиране на сумата е образувано изпълнително дело, но по него няма плащания на суми. На 18.01.2007 г., във връзка с бракоразводното дело между тях, П. П. и Д. П. се явили при нотариус Е. Д.. Имали предварителна уговорка да уредят имуществените си отношения чрез прехвърляне на дяловете, които П. има в [заличено име на фирма] на П., а недвижими имоти на съпрузите да бъдат прехвърлени на майката на П.. Пред нотариуса Д. П. отказала да подписва каквито и да е документи, преди П. П. да уреди отношенията си във връзка със заема, който има към „Б. -П.” ЕООД. П. се обърнал към приятели и за кратко време успял да събере сума от 4 500 лв, която сума предал на съпругата си за погасяване на паричното задължение, което имал към „Б. - П.” ЕООД. Неоснователни са доводите на Д. П., че по делото нямало доказателства за използването на сумата 11 000 лв (взета в заем от П. П.) за нужди на семейството. Изрично в този смисъл са показанията на свидетелите И. Д. и Р. Р., които са незаинтересовани и за чиито показания няма основания да се считат за необективни. Самата Д. П. не е ангажирала никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, че сумата от заема е използвана за лични цели на П. П., а свидетелските показания не се опровергават от други доказателства. Следователно задължението за връщане на заетата сума е поето за задоволяване на нужди на семейството. Това задължение, независимо кой от двамата съпрузи го е поел формално, по силата на закона е солидарно и за двамата – чл.25 ал.2 от СК от 1985 г (отм.). Следователно всеки от тях дължи цялата сума от 11 000 лв на кредитора – заемодател, но в отношенията между съпрузите всеки има право да претендира от другия разликата между неговия дял от 5 500 лв и това, което е платил в повече на кредитора. Това право обаче възниква, както съдът вече изложи съображения, едва с факта на плащане на сума, надхвърляща 5 500 лв от единия от длъжниците. Такъв факт по делото не е установен, поради което за ищеца П. П. не е възникнало вземане срещу Д. П. по чл.127 ал.2 от ЗЗД. Искът може да бъде уважен ако такова плащане (като новонастъпил факт) бъде извършено и то за това, което П. е платил в повече от 5 500 лв. Що се касае до иска за връщане на сумата 4 500 лв, той неправилно е квалифициран по чл.59 от ЗЗД. Съгласно чл.59 ал.2 от ЗЗД вземането за изравняване на неоснователно обогатяване по ал.1 възниква само ако кредиторът не разполага с друг иск. В случая се твърди от ищеца и е установено по делото, че П. П. е натоварил Д. П. да погаси частично негово задължение към „Б. – П.” ЕООД. За целта е предал на съпругата си (сега бивша съпруга) 4 500 лв. По този начин са възникнали мандатни отношения между съпрузи – съпругът поръчва, а съпругата се задължава да погаси до размер 4 500 лв задължението, възникнало от заемния договор между П. П. и „Б. – П.” ЕООД. Няма спор, че съпругата не е изпълнила задължението си, тъй като с влязло в сила решение между страните по заемния договор е установено, че никаква част от заема не е погасена чрез плащане. С предявяването на настоящия иск П. П. разваля договора за поръчка и иска връщане на това, което е дал за изпълнението й. Предявеното вземане е по чл.55 ал.1 от ЗЗД, то е възникнало, тъй като фактът на получаването на сумата е установен от свидетелските показания и не се оспорва от ответницата. Не могат да бъдат уважени възраженията на последната, че сумата е получена от нея за уреждане на други имуществени отношения. Тя не казва какви точно са тези отношения, а установяването на основанието за задържане на една парична сума е в тежест на този, който твърди, че има такова основание. От друга страна свидетелите Р. Р. и Н. Т. са категорични, че сумата е дадена за да се извърши с нея погасяване на задължението по договора за заем, т.е. договорката между съпрузите е била с тази сума да се извърши точно определено правно действие. Съдът вече изложи съображения, според които няма основание да счете показанията на свидетелите за недостоверни, а това, че Д. П. е изпълнила поетото задължение за плащане на част от заема, нито се доказва, нито се твърди. Следователно с отказа на ищеца от поръчката отпада правното основание, което да позволява на бившата съпруга да задържи дадената й сума и претендираното вземане за връщането й е възникнало. Предвид изложеното искът по чл.127 ал.2 от ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли, а този по чл.55 ал.1 от ЗЗД, като основателен и доказан, следва да се уважи. С оглед крайния изход от спора разноските по делото следва да останат в тежест на страните така, както са направени от тях. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение на Търговищки окръжен съд № 39 от 26.03.2010 г. по гр.д.№ 63/ 2010 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Д. Д. П., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Попово, ул.”Панайот Х.” № 4, да заплати на П. М. П., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Попово, бул.”България” № 61, ет.4, ап.11, на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД сумата 4 500 лв (четири хиляди и петстотин лева) със законната лихва върху тази сума от 11.09.2009 г. до окончателното й изплащане. ОТХВЪРЛЯ предявения от П. М. П. против Д. Д. П. иск с правно основание чл.127 ал.2 от ЗЗД за сумата 5 500 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: