2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
гр. София, 12.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 136 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ответниците по делото И. С. Д. и М. И. Д. срещу определение № 1793/30.06.2015 г., постановено по частно гр. дело № 3180/2013 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение, като е потвърдено определение № 2510/25.06.2013 г. по гр. дело № 241/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, е отхвърлено искането на жалбоподателите за освобождаване от внасяне на държавна такса по подадената от тях въззивна жалба.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.
От страна на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на САС, са формулирани следните правни въпроси по приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК: 1) към кой момент следва въззивният съд да установява имотното състояние на жалбоподателите – към датата на подаване на молбата за освобождаване пред първоинстанционния съд или към датата на постановяване на въззивното определение; 2) длъжен ли е съдът, при отказ за освобождаване от заплащане на държавна такса, изрично да констатира в мотивите си, че молителите разполагат с достатъчно средства да заплатят таксата, и следва ли съдът да направи съпоставка между доходите на молителите и дължимата държавна такса с оглед възможността да бъде платена от тях; 3) допустимо ли е съдът само да констатира, че налагането на запор върху дружествен дял не е пречка дружеството да реализира търговска дейност или следва да има доказателства, че дружеството работи и реализира доходи, които са достатъчни за заплащане на държавната такса; 4) допустимо ли е преценката на съда за наличие или липса на предпоставки за освобождаване от държавна такса да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, поради обстоятелството, че е в трудоспособна възраст, както и за наличието за възможност да осъществява търговска дейност, при наличие на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава; 5) налагането на обезпечителни мерки върху налично имущество, които изключват възможността за разпореждане с него, може ли да бъде приравнено към липса на доходи за определен период от време; 6) длъжен ли е съдът при преценка за освобождаване от държавна такса да съобрази всички доказателства, намиращи се по делото, при позоваване на тях от страна на молителя, или следва да отчете доказателствата, представени само в производството за освобождаване от държавна такса.
Жалбоподателите поддържат, че тези въпроси са били решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, с което навеждат допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като посочват седем съдебни акта на ВКС, както следва: определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 442/19.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7440/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на II-ро търг. отд.на ВКС, определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 80/12.02.2015 г. по ч. т. д. № 2469/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 128/19.02.2015 г. по ч. гр. д. № 725/2015 г., IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 347/25.06.2015 г. по ч. т. д. № 1479/2015 г., II-ро търг. отд. на ВКС.
Ответникът по частната касационна жалба – ищецът по делото К... (К.), в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е приел за установено, че пред окръжния съд жалбоподателите са представили декларации, съгласно които двамата са безработни, като само Д. е получавала парично обезщетение за безработица в размер 7.20 лв. дневно през периода 16.11.2012 г. – 15.07.2013 г.; декларирали са, че двамата живеят във фактическа раздяла, че притежават недвижими имоти, един лек автомобил и два мотоциклета, както и че Д. притежава дялове в търговско дружество на стойност 2 500 лв., което не осъществява търговска дейност. В мотивите към обжалваното определение е изтъкнато, че съгласно задължителните указания, дадени от ВКС при предходното разглеждане на частното дело от касационната инстанция – с определение № 811/12.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6447/2014 г., III-то гр. отд. на ВКС, САС е указал на жалбоподателите-молители да ангажират доказателства относно декларираните от тях обстоятелства за прекратена търговска дейност, както и за наличие на евентуални обстоятелства, които им пречат да работят и да реализират доходи от имуществото си. Въззивният съд е приел и че в указания им срок жалбоподателите са представили трудов договор от 04.09.2014 г., съгласно който Д. е назначена на длъжността „шивачка“ срещу месечно трудово възнаграждение в размер 397 лв., както и служебна бележка от А. по заетостта, видно от която Д. е бил регистриран като безработен в периода 03.04.2013 г. – 05.08.2013 г. Въз основа същата служебна бележка и представена справка от търговския регистър, САС е установил и че в полза на ищеца по делото К. има наложен запор върху дружествен дял в [фирма], притежаван от Д.. При така приетите за установени обстоятелства, въззивният съд е намерил, че жалбоподателите-молители не са изпълнили указанията да представят доказателства за прекратена търговска дейност или за наличие на пречки за реализиране на доходи от имуществото на молителите. Апелативният съд е приел и че представените доказателства не доказват обстоятелствата, изложени в декларациите на жалбоподателите, като в тази връзка е изложил съображения, че налагането на запор върху дружествен дял не е пречка дружеството да реализира търговска дейност и не води до прекратяването ѝ; че не е доказано наличието на причини, препятстващи възможността И. Д. да реализира доходи, въпреки че е в трудоспособна възраст; както и че Д. е назначена по безсрочен трудов договор и получава месечен доход над размера на минималната работна заплата за страната.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне, тъй като въззивният съд е разрешил втория и четвъртия от изведените от жалбоподателите правни въпроси, в противоречие с посочената от тях задължителна практика на ВКС. В определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 442/19.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7440/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на II-ро търг. отд.на ВКС и определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС (както и в цитираните в тях актове на ВКС) е прието, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. В подобен смисъл е и приетото в мотивите към т. 12 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, - че искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство; когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 от ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. В определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС и постановеното по настоящото дело, определение № 811/12.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6447/2014 г., III-то гр. отд. на ВКС (както и в цитираните в тях актове на ВКС) е прието, че преценката не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава; ако за съда съществува основателно съмнение в истинността на посочените в декларацията данни, на искащото освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса лице могат да бъдат дадени указания за представяне на допълнителни доказателства, установяващи тези данни, но не и да се формира извод за липса на предпоставки за освобождаване от заплащането на държавна такса само на основата на предположение, което при липса на доказателства следва да се приеме за необосновано; едва след отстраняване на съществуващата неяснота относно тези обстоятелства, съдът следва да постанови акта, с който се произнася по искането. Настоящият състав споделя тази трайно установена практика на ВКС, като намира, че в доразвитие на същата следва да се приеме, че ако въпреки дадените ѝ от съда изрични указания, страната не представи доказателства в подкрепа на декларираните от нея обстоятелства – за наличие на причини, поради които тя твърди, че не е в състояние да реализира доходи от трудова или търговска дейност, въпреки че е в трудоспособна възраст или че има данни, че тя е регистрирана като едноличен търговец или участва като съдружник в персонално търговско дружество, то следва да се приеме, че самата страна е създала пречки да се установи действителното ѝ имуществено състояние, поради което не следва да се освобождава от внасянето на такси и разноски за производството по делото на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.
В случая жалбоподателката-молителка М. Д. е изпълнила указанията на съда и е представила актуални доказателства, че работи по безсрочен трудов договор, съгласно който получава месечно трудово възнаграждение в размер 397 лв. От декларираните от нея обстоятелства и от данните по делото не се установява тази жалбоподателка да има налични средства, включително банкови сметки, или друг източник на доходи или възможност да реализира такива от свое имущество. В тази връзка следва да се отбележи, че по отношение на декларираната от нея 1/6 идеална част от наследствен недвижим имот, не би могло да се приеме нито че от тази наследствена част от недвижим имот тя би могла да извлича доход от наем, нито че тя би могла да бъде продадена с оглед заплащането такси и разноски по делото. Подобни са и изводите относно декларираните от двамата жалбоподатели, като тяхна съпружеска имуществена общност, два недвижими имота, които са възбранени за обезпечаване на предявения по делото иск по ЗОПДИППД (отм.), както и два мотоциклета, които са запорирани за обезпечаване на същия иск. Дори и жалбоподателите да направят искане до съда за разпореждане с това тяхно имущество по чл. 23, ал. 4, т. 7 от ЗОПДИППД (отм.), то продажба на двата недвижими имота (или на единия от тях) не би могла да бъде извършена в срок, който да се приеме за разумен, за да бъде заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство и последното да се развие в съотвествие с чл. 13 от ГПК; а двата мотоциклета, видно от експертните им оценки по делото, не са достатъчни за покриване както на същата държавна такса, която е в размер 3 116.68 лв., така и на по-нататъшните разноски за производството по делото. Последното се отнася и за декларирания бракуван лек автомобил „шкода“. От изложеното е видно, че единственият доход от месечното трудово възнаграждение от 397 лв. на жалбоподателката Д. очевидно не е достатъчен, за да може тя да заплати както държавната такса в размер 3 116.68 лв., така и на по-нататъшните разноски за производството по делото, т.е. – тази жалбоподателка няма достатъчно средства, за да ги заплати по смисъла на чл. 83, ал. 2 от ГПК.
От изложеното следва, че въззивният съд неправилно – необосновано е приел, че след като жалбоподателката Д. получава месечен доход над размера на минималната работна заплата за страната, то искането ѝ по чл. 83, ал. 2 от ГПК е неоснователно. По изложените съображения, обжалваното определение, като неправилно, следва да се отмени в частта му по отношение на тази жалбоподателка и вместо това следва да се постанови освобождаване на последната от заплащането на такси и разноски за производството по делото.
Обжалваното въззивно определение, обаче е правилно и следва да се остави в сила в останалата му част, с която е отхвърлено искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя И. Д.. Последният е декларирал, а и от данните по делото е установено, че той е съдружник в [фирма], като притежаваните от него дружествени дялове също са запорирани за обезпечаване на предявения по делото иск по ЗОПДИППД (отм.). Правилен е изводът на въззивния съд, че налагането на запор върху дружествен дял не е пречка дружеството да реализира търговска дейност и това не води до прекратяването ѝ. Както с молбата си по чл. 83, ал. 2 от ГПК, така и след дадените му изрични указания от съда, жалбоподателят И. Д. не е представил доказателства, от които да се установява, че това дружество понастоящем не осъществява реално търговска дейност, респ. – че той не реализира доход като съдружник в него. Такива доказателства биха били например – извлечение от счетоводните книги и записвания на дружеството или преписи от данъчни декларации на същото, но не и представите по делото извлечения от търговския регистър, които не удостоверяват тези обстоятелства. Както вече беше посочено, като не е представил такива доказателства въпреки изричните указания на съда, жалбоподателят И. Д. сам е създал пречки за установяване на действителното му имуществено състояние, поради което искането му по чл. 83, ал. 2 от ГПК не може да бъде уважено.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1793/30.06.2015 г., постановено по частно гр. дело № 3180/2013 г. на Софийски апелативен съд;
ОТМЕНЯ същото определение № 1793/30.06.2015 г., постановено по частно гр. дело № 3180/2013 г. на Софийски апелативен съд, – в частта, с която, като е потвърдено определение № 2510/25.06.2013 г. по гр. дело № 241/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, е отхвърлено искането на М. И. Д. по чл. 83, ал. 2 от ГПК, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСВОБОЖДАВА, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, М. И. Д. от заплащането на такси и разноски за производството по делото; като
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1793/30.06.2015 г. постановено по частно гр. дело № 3180/2013 г. на Софийски апелативен съд, – в останалата част, с която, като е потвърдено определение № 2510/25.06.2013 г. по гр. дело № 241/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, е отхвърлено искането на И. С. Д. по чл. 83, ал. 2 от ГПК.
ВРЪЩА делото на Благоевградския окръжен съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по администриране на подадената въззивна жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |