2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 270 гр. София, 04.05.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1707 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото С. И. К. против решение № 248/22.03.2021г. по в.гр. д. № 2310/2020г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено решение от 14.05.2020г. по гр. д. № 948/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от него на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, буква „а“ КЗ (съответстващ на чл. 288, ал.1, т. 2, буква „а“ КЗ /отм./) иск против Гаранционният фонд за изплащане на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за причинените неимуществени вреди поради смъртта на С. И. К. при ПТП на 22.08.2015г., предизвикано от водача на лек автомобил „БМВ 316“ с рег. [рег.номер на МПС] , за разликата над присъдената сума от 5000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева, както и за предявения иск за законна лихва, в частта за периода от 22.08.2015г. до 28.08.2018г. Касаторът твърди, че при определяне размерът на дължимото обезщетение съдът е нарушил принципа на справедливостта. Поддържа, че не следва да намира приложение параграф 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, където е предвиден максимален размер да се заплаща застрахователно обезщетение в размер на 5000 лева. Ответникът по жалбата и по делото, Гаранционен фонд –София, не представя писмен отговор, с който да изрази становище по жалбата. Третото лице – помагач на страната на ответника по жалбата и по делото, Я. А. Б., също не представя писмен отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По основния спорен въпроса за размера на дължимото от ответника на ищеца като увредено лице обезщетение, решаващият състав е приел следното: Въз основа на показанията на св. С. - дългогодишна приятелка и на двамата братя К., въззивният съд е счел за установено, че двамата братя се разбирали много добре, като семейството на С. било като семейство и на С., който не бил семеен. Събирали се заедно по празници и без поводи. Когато С. бил без работа или имал някакъв финансов проблем - брат му С. му помагал, иначе и двамата взаимно си помагали. Свидетелката посочила, че майката на братята била жива, но била в Италия (обезщетение от смъртта на пострадалия й е присъдено с решение по гр. д. № 929/ 2016г. на СГС, предмет на инстанционен контрол по в. гр. д. № 4369/2017г. на САС); братята живеели в различни жилища. Свидетелката не помни да е присъствала на явни конфликти между двамата братя. В повечето случаи братята се събирали в дома на С., защото той бил семеен. След смъртта му свидетелката се срещала по няколко пъти в седмицата със С., който видимо много отслабнал, станал затворен, общувал само с роднини и с по-близки приятели. При по-дълги разговори винаги споменавал брат си, спомнял си, когато се събирали заедно, радвали се, веселили се. Посочила е, че братята били всъщност приятели, имало много силна връзка между тях. Апелативният състав е счел, че по делото е доказано със събраните гласни доказателства съществуването на нормални отношения на близост между двама братя, както и проявата на естествена емоционална реакция от страна на ищеца при смъртта на по-големия му брат, с когото имат само година разлика. Прието е, че свидетелските показания навеждат на извод, че фактът, че ищецът не е създал свое семейство, е породил по-голяма близост с брат му, израз на която са честите виждания с него и семейството му. Отношенията между ищеца и починалия обаче се характеризирали с типичните проявления на близка родствена връзка - обич и взаимна подкрепа, в това число и финансова. Посочено е, че и първоинстанционният съд е приел наличие на обичайна близост и нормална привързаност между братята, но е приел и, че по делото е установена силна емоционална и духовна привързаност, която да даде по изключение правото на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд, като е изходил от установената със сила на пресъдено нещо материалноправна легитимация на ищеца, и с оглед установеното за характера на отношенията с пострадалия и болките и страданията от смъртта му, прилагайки закона не е намерил основание за завишаване на присъденото обезщетение.При преценка на свидетелските показания решаващият състав е счел, че квалифицирането от свидетелката на връзката между пострадалия и търсещия обезщетение като силна без да са възпроизведени конкретни факти за съдържанието на тези отношения, извън честите срещи и взаимна подкрепа, не дава основание за извод за наличие на основание за завишаване на присъденото обезщетение от 5 000 лева. Отчетено е, че действително внезапната смърт при ПТП на по-големия брат е причинило скръб у ищеца от фаталната загуба, но не е установено интензивно и продължително преживяване, включително и посредством специални знания не е доказано поддържаното във въззивната жалба състояние, оценено в нея като депресивно, надхвърлящо обичайното при загуба на близък, изискващо прием на медикаменти за преодоляването му (последното изтъкнато несвоевременно като факт за първи път в жалбата - чл. 266, ал. 1 ГПК). Заключено е, че от гласните доказателства не се установява ищецът да понася неимуществени вреди- морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и продължителност болките и страданията , които е нормално да търпи един брат при внезапната и нелепа загуба на брат си в активна възраст. С оглед приетото по-горе, апелативният съд е намерил за безпредметно произнасянето по въпроса приложим е лимитът на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, въведен с нормата на § 96, ал. 1 ПЗРЗИДКЗ /ДВ, бр. 101 от 2018г./, регламентиращ максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди от 5000 лева за лицата, които по изключение, извън лицата по ал. 3, претърпят неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице поради създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща им продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени (чл. 493а, ал. 4 КЗ). Във връзка с доводите на страните във въззивното производство е подчертал, че лимитът, предвиден в действащия КЗ, е неприложим на формално основание в конкретния случай, уреден от КЗ (отм., в сила до 01.01.2016г.), който се прилага към предявеното право с оглед датата на настъпване на застрахователното събитие. Въвеждането на предел на застрахователното обезщетение представлява и ревизиране като резултат на отговорността на застрахователите под уредения минимален размер на застрахователна сума в Директива 2009/1ОЗ/ЕО, като ограничава отнапред преценката на действителния обем на претърпените вреди, когато справедливото обезщетение за компенсирането им надхвърля 5 000 лева. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил правният въпроса за критериите по чл.52 ЗЗД, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на родственик –брат, като поддържа, че въззивният акт противоречи на ПП на ВС № 4/1968г. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Решаващият състав е постановил решението си в пълно съответствие с ПП на ВС № 4/68г., като е съобразил посочените в него критерии, които формират съдържанието на понятието справедливост, извършил е съвкупна преценка на доказателствата и конкретните обстоятелства по делото, поради въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащ се в изложението към касационната жалба, не обуславя наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В случая съдът не е приложил ограничението на § 96, ал. 1 ПЗРЗИДКЗ /ДВ, бр. 101 от 2018г./, като размерът на обезщетението е определен съобразно критериите, посочени в задължителната практика на ВКС. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 248/22.03.2021г. по в.гр. д. № 2310/2020г. на Апелативен съд-София. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.