РЕШЕНИЕ № 140 София, 28. юни 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на четиринадесети март две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1250 по описа за 2010 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 15.02.2010 г. по гр.д. № 753/2009, с което е потвърдено решението на Софийския районен съд от 01.08.2008 г. по гр.д. № 20238/2006, с което е уважен частично предявеният иск за обезщетение за недопускане до работа по чл. 225, ал. 3 КТ. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на материалноправния въпрос за размера на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ, когато в периода на недопускането е установен минимален размер на работната заплата над размера на последното получено брутно трудово възнаграждение по трудовия договор. По поставения въпрос едни съдилища приемат, че размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ се определя от размера на последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, а други съдилища – че размерът на това обезщетение се определя по този начин, но не може да бъде по-нисък от минималната работна по време на недопускането на работа. Върховният касационен съд намира правилно второто разрешение. В трудовото право законодателят фиксира размера на някои обезщетения независимо от това, какъв е действителният размер на претърпените вреди от неправомерното поведение на насрещната страна по трудовия договор. Във всички такива случаи законодателят изхожда от размера на реално полученото брутното трудово възнаграждение в определен период от време. Винаги, когато законодателят фиксира размера на обезщетението за вреди в закона, съществува възможността размерът на действително претърпените вреди да е по-голям или по-малък, но това не е основание да бъде присъден различен (по-висок или по-нисък) от посочения в закона размер. Усилената защита на пострадалия се изразява в освобождаването му от тежестта да доказва вредите си (чл. 82 ЗЗД), но при фиксирането на размера на обезщетението законодателят отчита и възможностите на пострадалия да вземе мерки за тяхното ограничаване (чл. 83, ал. 2 ЗЗД). При определянето на размера на обезщетението според полученото брутно трудово възнаграждение обаче в закона изрично е уредена възможността за определянето на размера на обезщетението по друг начин, приет в акт на Министерския съвет, в колективен или индивидуален трудов договор. Съгласно чл. 19, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата размерът на брутното трудово възнаграждение при изчисляване на обезщетенията по КТ при пълен работен ден не може да бъде по-малък от размера на установената за страната минимална работна заплата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че през процесния период ищецът не е допускан на работа на длъжността, на която е възстановен и обезщетението за незаконно недопускане на работа е в размер на последното получено брутно трудово възнаграждение по трудовия договор. Правилно въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението поради недопускането на работа на възстановен на старта длъжност работник е равен на размера на обезщетението поради незаконно уволнение. В нарушение на закона обаче съдът не е отчел, че този размер не може да бъде по-нисък от минималната за страната работна заплата по време на недопускането на работа. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено в отхвърлителната част, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че през процесния период ищецът не е допускан на работа на длъжността, на която е възстановен, като размерът на обезщетението за времето от 05.10.2003 до 10.11.2005 г. (докато председател на съюза е бил вторият ответник) според размера на последното получено брутно трудово възнаграждение възлиза на 327,78 лева с 44,23 лева законна лихва до предявяване на иска, а според минималния размер на работната заплата – 3.274,70 лева с 413,80 лева законна лихва до предявяване на иска, а за времето от 10.11.2005 до 02.10.2006 г. (докато председател на съюза е бил третия ответник) според размера на последното получено брутно трудово възнаграждение възлиза на 139,56 лева с 8,58 лева законна лихва до предявяване на иска, а според минималния размер на работната заплата – 1.966,57 лева с 104,05 лева законна лихва до предявяване на иска. Видно от изложеното първият и наследниците на втория ответник дължат солидарно обезщетение в размер на 2.946,92 лева с 368,57 лева законна лихва до предявяване на иска за времето от 05.10.2003 до 10.11.2005 г., а първият и третият ответник – в размер на 1.827,01 лева с 95,47 лева законна лихва до предявяване на иска за времето от 10.11.2005 до 02.10.2006 г., и всички общо – 500,00 лева неприсъдената част от разноските за всички инстанции. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Софийския градски съд от 15.02.2010 г. по гр.д. № 753/2009 в отхвърлителната част. ОСЪЖДА „Б. ф. с.”, С. солидарно с В. В. С. и Т. И. С. от С. да заплатят на Е. П. Д. от София сумата 2.946,92 лева на основание чл. 225, ал. 3 КТ със законната лихва от 02.10.2006 г. и сумата 368,57 лева законна лихва до тази дата на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и сумата 300,00 лева разноски по делото, а в полза на ВКС сумата 196,33 лева държавна такса и разноски по производството на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. ОСЪЖДА „Б. ф. с.”, С. солидарно с Б. Б. М. от С. да заплатят на Е. П. Д. от С. сумата 1.827,01 лева на основание чл. 225, ал. 3 КТ със законната лихва от 02.10.2006 г. и сумата 95,47 лева законна лихва до тази дата на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и сумата 200,00 лева разноски по делото, а в полза на ВКС сумата 116,90 лева държавна такса и разноски по производството на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.