Р Е Ш Е Н И Е № 67 гр. София, 26 май 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 129 по описа за 2022 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. Р. Р., депозирана чрез защитата, срещу решение на Софийски апелативен съд № 392 от 13.12.21 г, по ВНОХД № 729/21, с което е потвърдена присъда на Врачански окръжен съд № 26 от 15.10.2018 г, по НОХД № 670/17. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Жалбоподателят подсъдим е признат за виновен в това, че на 29.01.2011 г в [населено място], е използвал данни от платежен инструмент / дебитна карта на М. Л. С., издадена от „банка", без съгласие на титуляра, извършвайки успешна транзакция на сумата 400 лв, като деянието не представлява по-тежко престъпление, с оглед на което и на основание чл. 249, ал. 1, пр. 2 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, и глоба от 800 лв. На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК, му е определено едно най-тежко общо наказание измежду наложените му по следните дела: НОХД № 624/14 по описа на Специализирания наказателен съд, НОХД № 2947/13 по описа на Софийски градски съд, НОХД № 1170/1170/14 по описа на Софийски градски съд и НОХД № 670/17 по описа на Врачански окръжен съд, а именно: две години и осем месеца „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане и приспадане на изтърпяното наказание и предварителното задържане по групираните присъди. На основание чл. 24 НК, общото наказание „лишаване от свобода“ е увеличено с осем месеца и е определено за изтърпяване наказанието три години и шест месеца „лишаване от свобода“. На основание чл. 68 НК, е приведено в изпълнение наказанието три години „лишаване от свобода“, наложено по НОХД № 2923/06 по описа на Софийски градски съд, което да бъде изтърпяно при „общ“ режим. С жалбата и допълнението към нея се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Въззивният съд е анализирал доказателствата в отклонение от процесуалните изисквания. Допуснато е процесуално нарушение, изводимо от неправилния извод на съда, че подсъдимият се е снабдил с бяла пластика по неустановен начин, макар и да са събрани доказателства, че картата е предоставена от св. И.. Установено е, че на 29.01.2011, подсъдимият и свидетелите С. и И. са потеглили от [населено място] към [населено място], към 21-22 часа, а съдът е игнорирал доказателствата в тази насока и е приел, че подсъдимият е потеглил около полунощ, придружаван от св. С.. Неверен е изводът, че е ползвана бяла пластика, въпреки доказателствата, че е била цветна банкова карта с вид на автентична. Допуснато е процесуално нарушение с отказа на съда да кредитира показанията на св. С. и св. И., с аргумента, че техният разпит е поискан седем години след деянието, без да отчете, че тогава подсъдимият е узнал за повдигнатото му обвинение. Неправилно е становището на съда, че поради приятелските отношения на подсъдимия със св. С. и св. И., показанията им не следва да бъдат кредитирани. При оценката на показанията, депозирани от св. И., не е отдадено дължимото значение на непълнолетната му възраст, дала отражение на заявеното от него във връзка с пътуванията му в чужбина. Неверни са изводите на съда, че за времето от 27 минути е невъзможно да бъдат извършени действията, описани от св. И., доколкото при справка с навигационно устройство би се достигнало до противоположен извод. Неправилни са разсъжденията на съда, че индиция за недостоверност на заявеното от св. И. е обстоятелството, че той не е депозирал оплакване пред администрацията на пенитенциарното заведение във връзка с неправомерното поведение на подсъдимия. Съдът от първата инстанция е отказал да разпита като свидетел лишения от свобода Т., а и въззивният съд не е сторил това, с което е пропуснал възможността да се увери в истинността на случилото се в затвора, описано от св. И.. Съдът е отхвърлил показанията на св. И., с аргумента, че свидетелят не е разполагал с достатъчно парични средства, за да замине в чужбина, а не е съобразил, че свидетелят е смятал да използва 400-те лв, изтеглени от АТМ-устройството в [населено място], които са достатъчна за обезпечаване на престоя му извън страната. Неправилно са оценени показанията на св. Р., която не е поддържала дадените от нея показания на досъдебното производство, но въпреки това, тези показания са кредитирани от съда и са поставени в основата на доказателствените изводи за виновността на подсъдимия. Кредитираните показания на св. Р. са приобщени в разрез с процесуалните изисквания, което е пречка да бъдат ползвани при формиране на доказателствените изводи. От друга страна, показанията й не носят белезите на лични възприятия, а представляват сведения, получени по слух/мълва/, което прави ползването им недопустимо. Не е взето предвид, че казаното от св. Р. и кредитирано от съда има характер на вторично и косвено доказателство, а са отхвърлени показанията на свидетелите И. и С., в които се съдържат първични и преки доказателства. Съставът на САС е допуснал допълнителен разпит на св. И., но не е ползвал казаното от него, макар и то да кореспондира на показанията, депозирани от св. С.. При извеждане на изводите относно субективната страна са взети предвид данните за съдимост на подсъдимия по присъди, деянията по които са извършени след инкриминираното деяние. Съдът е игнорирал събраните доказателства, имащи отношение към субективната страна, а именно: че процесната банкова карта е изглеждала като автентична, че подсъдимият не я е разгледал внимателно, че е бързал да изпълни транзакцията, за да услужи на св. И., на когото е имал доверие. Неверен е изводът на съда, че подсъдимият е лице с висока степен на обществена опасност, който извод произтича от данните за съдимост, последващи на инкриминираното деяние. Правото на защита е нарушено поради липсата на яснота за кои от присъдите, предмет на групирането, се отнасят разсъжденията на въззивния съд, че подсъдимият е употребил престъпна упоритост при извършване на престъпленията, включени в съвкупността. Неправилно съдът е приел, че отрицателните характеристични данни за подсъдимия могат да бъдат изведени от показанията на св. Р., както и неправилно това обстоятелство е отчетено като отегчаващо такова. Съдът е приел, че деянието е с висока степен на обществена опастност, изводима от динамиката на този вид престъпни посегателства, а същевременно е оценил като смекчаващо обстоятелство невисокия размер на инкриминираната сума, с което практически е приел, че степента на обществена опасност на деянието е едновременно ниска и висока. Не са взети предвид данните за семейния статус на подсъдимия и семейните му задължения като баща на две деца, както и не е отчетено, че той е личност с висок морал, което следва от неговия опит да възстанови вредите от престъпление, което не е извършил. Незаконосъобразно е приложен чл. 24 НК. Съдът е следвало да приложи чл. 55 НК и да определи наказание под минимума на санкцията. Незаконосъобразно е произнасянето на съда по приложението на чл. 68 НК, тъй като не е отчетено, че е изтекла давността за привеждане в изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, отложеното, по реда на чл. 66 НК. Тълкуването на давностния срок в тази хипотеза / при приложение на чл. 68 НК / влиза в противоречие с чл. 7 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, което предполага преосмисляне на досегашната практика и привеждането й в съответствие с нормите на Конвенцията. Незаконосъобразно е определеното по реда на чл. 24 НК наказание, което следва да бъде три години и четири месеца „лишаване от свобода“, а е наложеното е в размер на три години и шест месеца. С жалбата се правят алтернативни искания: за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на жалбоподателя, за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател не участва лично в касационното производство. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Аналитичната дейност на съда при оценката на доказателствата и доказателствените средства е проведена при спазване на изискванията по чл. 14 НПК, поради което възражението в тази насока е неоснователно. Съдът е посочил кои доказателствени източници кредитира и кои отхвърля, а изложените в тази насока съображения са правилни и се споделят от настоящата инстанция. САС е посочил, че наличието на времева отдалеченост от деянието до момента на провеждане на разпита на свидетелите И. и С. не би могло да послужи като основание априори да не бъдат кредитирани показанията им, което становище се споделя от настоящата инстанция. Съдът е отбелязал, че тази времева отдалеченост обаче предполага внимателна преценка на заявеното от тях и изследване на обстоятелствата, обусловили съхранението на сравнително детайлен спомен за разказаните събития. Правилно е становището на съда, че наличието на различие при описание на фактите, интересуващи процеса, и липсата на съвпадение с несъмнено изяснени данни от делото, дават основание да се приеме, че тези показания са неуспешен опит да бъде „подкрепена“ версията на подсъдимия, изводима от неговите обяснения в съдебната фаза. Известно е, че съдът е суверенен в правото си да прецени дали да кредитира свидетелски показания или да ги отхвърли, като и в двата случая, дължи излагане на мотиви. По настоящето дело, въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи по какви съображения е отказал да ползва показанията на св. И. и св. С., като е направил анализ на заявеното от тях в контекста на събраната доказателствена съвкупност, при съобразяване с изискванията по чл. 14 НПК, гарантиращи правилността на формираното вътрешно убеждение по релевантните факти. Правилен е процесуалният подход на съда да обсъди различието в детайлите на описаната от свидетелите ситуация, представляващо индиция за „режисиране“ на показанията им чрез предварително заучаване само на основните факти, при което е възможна „свободна интерпретация“ на други факти, макар и несъществени, останали извън подготвения „сценарий“. Вярно е становището на съда, че разминаването по тези несъществени факти е от значение при преценката за достоверност на описаните от свидетелите събития. Съдът е констатирал различие при детайлите на възпроизведената от свидетелите фактическа обстановка, поради което правилно е приел, че техните показания не носят белезите на обективност и достоверност, поради което не следва да бъдат кредитирани. Такива са различията относно обстоятелството: по какъв начин е „мотивиран“ подсъдимия да ползва носената от св. И. „банкова“ карта, каква е изложената от св. И. причина да се откаже от пътуването в чужбина, къде е намерено и спряно таксито, откарало св. И. до столицата, по кое време този свидетел е отпътувал от [населено място] към [населено място]. Налице е различие в показанията на св. И. и св. С. относно изброените обстоятелствна, а именно: Първият свидетел е казал, че е помолил подсъдимия да му изтегли пари с картата, посочвайки и ПИН-кода, което се е случило без възражение на подсъдимия. Св. С. обаче е установил, че на отправената от св. И. молба в тази насока, подсъдимият се е противопоставил, но след настояване, се е съгласил, като се е наложило ПИН-кода на картата да му бъде повторен двукратно. Св. И. е заявил пред подсъдимия и св. С., че се отказва от пътуването в чужбина, тъй като е непълнолетен и не разполага с писмено съгласие от родителите си, а св. С., че се е отказал, „за да няма проблеми“ с родителите си. По въпроса за таксито, което е превозило св. И. до столицата се съдържат две версии: Св. И. е посочил, че тримата са се върнали до [населено място], откъдето св. И. се е качил на такси, намерено в града, и е отпътувал за [населено място]. Св. С. е посочил, че такси е намерено по пътя от граничния пункт към [населено място], откъдето св. И. се е качил в автомобила и е заминал обратно към [населено място]. Различие се съдържа и относно времето на отпътуването на св. И., а именно: Св. С. е посочил, че след заминаването на св. И. с такси към [населено място], той и подсъдимият са успели да се качат на ферибота и са отпътували извън страната в 0, 27 ч. Св. И. е категоричен, че е отпътувал към [населено място] много по-късно, към 02, 30 ч- 03, 00 ч, а се е прибрал в дома си рано сутринта. Съдът е съобразил, че всяко от описаните събития следва да се е развило в определено време, а всички събития, последователно извършени, не биха могли да се вместят в рамките на 27 минути, колкото е времето от изтеглянето на процесната сума 400 лв от АТМ-устройството, случило се в 03.02.19 ч, до момента на отпътуване на ферибота в 03, 29 ч. Касае се за следните събития: Проведеният разговор на св. И. със служител на ГКПП „населено място“ с дадените му разяснения за режима на пътуване на непълнолетни лица. Връщане на свидетеля в автомобила и заявяване на отказа му от пътуване, както и даване на обяснение относно причините за това. Постигане на съгласие за връщането му до столицата и проведен разговор в тази насока. Пътуване с автомобила от граничния пункт до [населено място]. Търсене и намиране на такси. Провеждане на разговор на подсъдимия с водача на таксито за пътуване до столицата. Обратно пътуване от [населено място] към граничния пункт. Проверка за редовността на пътниците от граничните власти и отпътуване на ферибота. С оглед на обстоятелството, че всяко от събитията е отнело определено време, то верен е изводът на съда, че съвкупността от тези събития надхвърля времето от 27 минути, което също е индиция за недостоверност на заявеното от св. И.. Верни са и останалите разсъждения на съда, че в показанията на св. И. се съдържат и други различия относно несъществени факти, останали изхвън обхвата на предварително заучената версия. Такива са декларираните от него причини да не огласи намерението си да свидетелства, както и относно времето на придобиване на „банковата“ карта спрямо инкриминираното деяние. От несъществено значение в доказателствен аспект е обстоятелството по какви съображения св. И. се е отказал от възможността да депозира сигнал срещу подсъдимия за „нападението“ в затвора. Този факт би имал правно значение само ако такова събитие действително се е случило, но съдът не е дал вяра на версията, развита от св. И., поради което и правилно не е приел от фактическа страна, че такова „нападение“ е имало. Верен е изводът на съда, че показанията на св. С. също не могат да бъдат ценени като достоверни. В тази насока, от една страна, е съобразено, че неговите показания не кореспондират в пълнота и в цялост на заявеното от св. И.. От друга страна, установено е, че при пристигането на подсъдимия и св. С. във /държава/, [населено място], тези лица са задържани от немската полиция за престъпно бораване с данни от чужди платежни инструменти, за което са осъдени от местните съдебни органи. Наличието на обща престъпна дейност на двамата е съобразено при оценката на показанията, депозирани от св. С., за които правилно е прието, че не носят белезите на обективност и достоверност, поради което не следва да бъдат ползвани при формиране на вътрешното убеждение. Извършеното във /държава/ престъпление е сходно с това, предмет на настоящето производство, откъдето следва, че към момента на инкриминираното деяние подсъдимият е разполагал със знание относно възможността за неправомерно боравене с данни от чужд платежен инструмент, откъдето и разсъжденията на съда относно субективната страна на деянието могат да бъдат споделени. Неоснователно се твърди, че подсъдимият не е могъл по-рано да посочи св. И. като лицето, от което е „получил“ процесната „банкова“ карта. Към момента на повдигане на обвинението на досъдебната фаза обвиняемият е заел следната процесуална позиция: че се признава за виновен и желае да сключи споразумение. В съдебната фаза е заявил, че не е извършил престъплението, предмет на обвинението, а е бил „подведен“ от св. И., който му е предоставил процесната „банкова“ карта. Вярно е, че процесуалният закон предоставя право на обвиняемия/ подсъдимия да промени процесуалната си позиция, което не може да бъде тълкувано в негова вреда. В същото време, при преценка на възможността или невъзможността да бъде посочен св. И. още на досъдебното производство, не може да бъде игнорирана избраната тогава от обвиняемия процесуална позиция. На досъдебната фаза жалбоподателят не е считал за необходимо да поиска разпит на св. И., но това не означава, че не е могъл да посочи св. И., след като през цялото време е знаел как са се развили инкриминираните събития / според версията, изводима от обясненията му пред съда /. При положение, че изводът на съда да отхвърли показанията на св. И. и св. С. почива на констатацията за недостоверност на показанията им, това е най-силното основание тези показанията да не бъдат ползвани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. С оглед на изложеното, не могат да бъдат споделени доводите за неправилност на разсъжденията на съда при преценка показанията на цитираните свидетели, основана на обстоятелствата, изброени от защитата: че съдът се е лишил от възможността да разпита като свидетел лишения от свобода Т., че съдът е следвало да приеме за установено твърдението за прилика от външна страна на ползваната карта с автентична банкова карта, че подсъдимият и свидетелите С. и И. са потеглили с автомобила от [населено място] към [населено място], към 21-22 часа, че съдът не е отдал значение на непълнолетната възраст на св. И. при преценката на неговите показания / в тази насока следва да се има предвид, че св. И. е дал показания пред съда като пълнолетно лице /, че не следва да се отчитат приятелските отношения между свидетелите и подсъдимия, че неправилно е оценена причината, поради която св. И. не е подал оплакване до затворническата администрация, че съдът не е съобразил възможността на св. И. да ползва за своята издръжка в чужбина паричните средства от АТМ-устройството. На следващо място, верен е изводът на съда, че ползването на данните от чуждия платежен инструмент е осъществено чрез бяла пластика, изработена, за да бъде извършено престъпление по чл. 249, ал. 1 НК. В тази насока са веществените доказателства от досъдебното производство, част от които са именно такива бели пластики, открити при проведени следствени действия / претърсвания и изземвания /. В отговор на възражението, че е било недопустимо да се приобщят показанията на св. Р. от досъдебното производство, следва да се отбележи следното: Настоящето наказателно производство е започнало като ДП № 15046/11 по описа на 7 РУ „населено място“ СДВР МВР, пр. пр. № 2564/11 по описа на СГП. Разпитът на св. М. Р. пред съдия от 20.06.2011 г е проведен по това досъдебно производство. Впоследствие материалите по делото са разделени с постановление на СГП от 19.02.2013 г, като по отделените материали е образувано ново досъдебно производство за престъпление по чл. 249 НК, извършено на датите 27.02.2011 г и 28.02.2011 г, с пострадал Й. Н. И.. Възражението на защитата относно недопустимост на приобщаване на свидетелските показания на св. Р. би било основателно, ако нейният разпит е проведен в рамките на наказателното производство, водено по отделените материали, но, в случая, тази хипотеза не е налице. При това положение, не е имало пречка съдът от първата инстанция да констатира наличието на противоречие в показанията на св. Р. и да прочете показанията й от досъдебната фаза, на основание чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК. Съдът е ползвал приобщените показания при формиране на вътрешното си убеждение, тъй като е извел верния извод, че тези показания напълно и еднопосочно кореспондират на кредитираните доказателствени материали, обвързващи подсъдимия с извършеното престъпление. Ето защо, неоснователно се възразява срещу становището на съда, че следва да бъдат ползвани показанията на св. Р. от досъдебната фаза, надлежно приобщени, а показанията й от съдебната фаза да бъдат отхвърлени. Неоснователно се сочи, че е налице недопустимост да бъдат ползвани показанията на св. Р., доколкото се касае за свидетелстване по слух / мълва /. Посочената хипотеза, в случая, не е налице. Това е така, защото кредитираните показания на тази свидетелка / тези от досъдебната фаза/съдържат нейни лични възприятия за описаните събития, в какъвто случай е допустимо да бъдат ползвани при извеждане на доказателствените изводи. При условие, че правилно не е дадена вяра на показанията, депозирани от св. И. и св. С., както и тези на св. Р. от съдебната фаза, неоснователно е позоваването на защитата, че са ценени вторични и косвени доказателства, за сметка на първични и преки такива. В тази насока, следва да се посочи, че фактите от кредитираните показания на св. Р. имат характер на преки и първични доказателства относно описаните събития по неправомерно бораване с данни от чужди платежни инструменти. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Инкриминираното деяние е съставомерно по чл. 249, ал. 1, пр. 2 НК, каквато е възприетата от съда правна квалификация. Не може да бъде уважено искането на подсъдимия за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като липсват процесуалните основания на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, даващи такава възможност. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Вярно е оценена степента на обществена опасност на деянието като завишена, имайки предвид темповете на разпространение на престъпното бораване с данни от чужд платежен инструмент и необходимостта от активно противодействие срещу това негативно обществено явление. Обстоятелството, че предмет на престъплението е сума, в размер на 400 лв, която е относително ниска, е ценено като самостоятелно смекчаващо обстоятелство, а не като мерило за степента на обществена опасност на деянието. Ето защо, неоснователно се твърди, че съдът е допуснал логическо противоречие относно степента на обществена опасност на деянието. На следващо място, вярно е оценена степента на обществена опасност на дееца като висока, като са съобразени данните за съдебното му минало, което е обременено, и сведенията за неправомерното му боравене с чужди платежни инструменти в страната и в чужбина. Известно е, че данни за личността на дееца могат да бъдат ползвани от свидетелски показания, ако съдът ги е оценил като достоверни, какъвто е случаят с показанията на св. Р.. Не може да бъде споделен довода, че жалбоподателят разкрива висок морал, след като е проявил готовност да възстанови вредите от престъплението. Това е така, защото мотивът да го стори произтича от процесуалното му задължение да е възстановил вредите от престъплението, за да бъде допустимо сключването на споразумение. Данните за семейния статус и семейните задължения на подсъдимия са отчетени при определяне на наказанието, което е наложено в рамките на абсолютния мининум на санкцията по чл. 249, ал. 1 НК / две години „лишаване от свобода“/, като е отдадено и дължимото значение на срока на проведеното наказателно преследване. Верен е изводът на съда, че липсват условията на чл. 55 НК, тъй като нито една от двете кумулативни предпоставки на този текст не е налице. На следващо място, съдът е групирал наказанията, при условията на чл. 25 вр. чл. 23 НК, като е приложил правилно материалния закон. Законосъобразно е приложен чл. 24 НК, като са взети предвид множеството осъждания на подсъдимия и липсата на настъпил поправителен ефект от наложените до момента наказания. Основателно е оплакването на защитата, че неправилно е определен размера на увеличеното по реда на чл. 24 НК наказание. Допусната е аритметична грешка при изчисляване на общото наказание „лишаване от свобода“, като към определеното по реда на чл. 23 НК наказание, възлизащо на две години и осем месеца, е прибавено увеличението от осем месеца „лишаване от свобода“, съгласно чл. 24 НК. Математически вярно е да бъде изтърпяно общото наказание три години и четири месеца „лишаване от свобода“, а не три години и шест месеца „лишаване от свобода“, както е посочено в съдебните актове. Допуснатото нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция, която разполага с правомощие да измени въззивния акт, като сведе увеличеното по чл. 24 НК общо наказание „лишаване от свобода“ до математически верния размер от три години и четири месеца. На следващо място, неоснователно се сочи, че е допуснато нарушение на чл. 7 от Конвенцията за правата на човека, изводимо от приложението на чл. 68 НК, поради следните съображения: Изискването на чл. 7 от Конвенцията е да не бъде налагано наказание без закон. Посоченият принцип е спазен в настоящия случай, тъй като приведеното в изпълнение наказание почива на закона/Наказателния кодекс/, а давностният срок на отложеното наказание не е изтекъл към момента на приложението на чл. 68 НК. Условното осъждане по чл. 66 НК е предвидено като възможност за осъдения да коригира своето поведение и да го приведе в съответствие със законите в страната, без да попада в местата за лишаване от свобода. В тези случаи, на осъдения е поставено условието, в рамките на определения от съда изпитателен срок, да не извършва престъпление, за което да му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“. Давността за изпълнение на наказанието при условното осъждане започва да тече от влизане на присъдата в сила, но само в случаите, извън чл. 68 НК. Когато осъденият извърши друго престъпление в изпитателния срок, за което, макар и след този срок, му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“, той следва да изтърпи и отложеното по реда на чл. 66 НК. Следователно, привеждането в изпълнение на наказанието от условната присъда се основава на изрична законова разпоредба / чл. 68 НК /, а давностният срок за изпълнение на отложеното наказание, към момента на прилагане на чл. 68 НК, не е изтекъл. Ето защо, приложението на правилата за давността при условно осъждане не накърняват принципа на чл. 7 от Конвенцията, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна / само относно размера на увеличеното по чл. 24 НК общо наказание „лишаване от свобода“ / и следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 и т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд № 392 от 13.12.2021 г, по ВНОХД № 729/21, като НАМАЛЯВА срока на увеличеното по чл. 24 НК общо наказание на ТРИ ГОДИНИ и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: