Р Е Ш Е Н И Е № 268 гр. София, 13.07.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 350/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК и е второ по ред. Образувано е по касационни жалби на частния обвинител и граждански ищец К. С. А. чрез повереника си - адв. Ч., на подс. И. Й. Т. и на защитника му – адв. А. против решение № 46/06.02.2023 г. по ВНОХД № 594/2022 г. по описа на Апелативен съд – София. В жалбата си до ВКС частният обвинител и граждански ищец А. цифрово сочи само касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, но в нея се съдържа и недоволство относно отмяната на присъдата на СГС в частта, свързана с квалифициращия признак „със средства, опасни за живота на мнозина“. По – натам твърди, че определеното на подсъдимия наказание по реда на чл. 58 б. „а“ вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е неправилно индивидуализирано, т. к. не са съобразени от апелативния съд обществената опасност на деянието и дееца; използването на оръжието на обществено място, както и че се касае за бойно оръжие. Надценени били смекчаващите отговорността обстоятелства – възраст, чисто съдебно минало и добри характеристични данни на привлеченото към наказателна отговорност лице и те не обуславяли приложението на чл. 55 от НК. Жалбоподателят смята, че допълнително отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са демонстративното извършване на деянието, престъпната упоритост при осъществяването му, тежките последици от извършеното престъпление – следствие от действията на подсъдимия, както и липсата на критичност към извършеното. Относно гражданския иск твърди, че в резултат на деянието са настъпили множество съпътстващи заболявания – диабет, повишен креатинин, опасност от отстраняване на другия бъбрек. На това основание претендира на подсъдимия да бъде наложено наказание от осемнадесет години лишаване от свобода, отмяна на присъдата в частта, в която подс. Т. е оправдан за квалифициращия признак „със средства, опасни за живота на мнозина“, както и да му бъде присъдено обезщетение в пълния претендиран размер от 100 000 лв. Иска и присъждане на направените по делото разноски за адвокатски хонорар пред касационната инстанция. В жалбата на подс. Т. се въвежда касационното основание нарушение на процесуалния закон, изразило се в преразказ на приетата от СГС фактическа обстановка, която според него не е вярна. Сочи и че били кредитирани показанията на пострадалия, а били отхвърлени неговите обяснения. Претендира отмяна на оспореното решение в потвърдителната част или оправдаването му, а алтернативно - приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление. В жалбата на адв. А. са въведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Според него неоснователно САС е отхвърлил искането на защитата вещите лица да отговорят дали подсъдимият е изпитвал уплаха или смущение; че не е проверено твърдението, че едно от вещите лица по съдебно – психиатричната експертиза не е посетило обвиняемия в ареста, за да го прегледа; че подсъдимият е оправдан по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 6, алт. 2 от НК, но такова обвинение не му е повдигано с обвинителния акт; приетата от САС фактическа обстановка в атакуваното решение е препис на първото въззивно решение на апелативен съд – София, че е било подценено значението на видеотехническата експертиза, както и че САС не е отговорил на поставения във въззивната жалба въпрос за приложението на чл. 13, ал. 1 от НК. Като нарушение на материалния закон сочи, че не е бил приложен законът, който е следвало да бъде приложен – чл. 118 или чл. 119 от НК; че деянието е извършено при неизбежна отбрана; че приложение намира чл. 12, ал. 4 от НК. По изложените аргументи претендира отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд или изменение на обжалваното решение и прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, или оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание страните поддържат жалбите си. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационните жалби на подсъдимия и защитника са неоснователни. Смята, че не са налице касационните основания за отмяна на въззивния акт. Жалбата на гражданския ищец и частен обвинител намира за частично основателна в гражданската част. Затова пледира за оставяне в сила решението на апелативен съд – София в наказателната част и увеличаване на гражданския иск по справедливост. Подс. Т. в последната си дума заявява желание да бъде оправдан. Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда от 30.10.2020 г., постановена по НОХД № 3119/2019 г., Софийският градски съд е признал подс. И. Й. Т. за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, алт. 1 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 58 б.,,а“ вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като го е осъдил на осем години лишаване от свобода и е постановил да го изтърпи при първоначален строг режим. Приспаднато било времето, през което подс. И. Т. е бил задържан под стража и с мярка за неотклонение домашен арест. На основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК е отнето в полза на държавата средството на престъплението. Със същата присъда подс. Т. е осъден да заплати на гражданския ищец К. А. 1552,60 лв. обезщетение за имуществени вреди ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата, както и 70 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва от 24.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като за горницата до пълния предявен размер от 100 000 лв. гражданският иск е отхвърлен. Съдът се произнесъл и по деловодните разноски. Срещу така описаната присъда в САС постъпили протест на прокурор от СГП, жалба на частния обвинител и граждански ищец и жалба от подсъдимия. С протеста и жалбата на частния обвинител се искали увеличаване размера на наложеното на подсъдимия наказание, а с жалбата на пострадалия А. и уважаване на предявения граждански иск в пълен размер. В жалбата на подсъдимия се искало неговото оправдаване или преквалифициране на деянието в по-леко престъпление. С решение № 261/20.07.2021 г., постановено по ВНОХД № 195/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, първоинстанционният съдебен акт бил отменен в частта за възлагане на разноските по делото, като в останалата част бил потвърден. С цитираното решение на подсъдимия били възложени направените пред въззивната инстанция от частния обвинител и граждански ищец разноски в размер на 3000 лв. Решението на апелативния съд било атакувано пред ВКС от подсъдимия и неговия защитник и от частния обвинител и граждански ищец чрез повереника му със същите искания. С решение № 78 от 9 юни 2022 г. по к. н. д. № 221/2022 г. решение № 261/20.07.2021 г. по ВНОХД № 195/2021 г. на САС било отменено и делото върнато за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав. С атакуваното отново пред ВКС решение на апелативен съд - София по ВНОХД № 594/2022 г. била отменена присъдата на СГС по НОХД № 3119/2019 г. в частта, с която подс. Т. е признат за виновен да е направил опит умишлено да умъртви К. А. със средства, опасни за живота на мнозина – квалифициращ признак по т. 6, пр. 1, алт. 2 на чл. 116, ал. 1 от НК и в частта за възлагане на деловодните разноски по делото на подсъдимия, като в останалата част присъдата била потвърдена. С описаното решение САС осъдил подсъдимия да заплати 1728,06 лв. деловодни разноски пред въззивната инстанция както и 3000 лв. разноски на частния обвинител и граждански ищец пред въззивната инстанция. Касационните жалби са неоснователни. Първо е необходимо да се посочи, че необосноваността не е касационно основание и съставът на Върховния касационен съд в това производство не е съд по фактите, а само по правото. Затова оспорване на приетите от предходните инстанции факти пред касационната инстанция не може да се прави по изложеното по-горе принципно положение. Второ, приоритетно следва да се отговори на доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради ефекта, който биха имали при евентуалното им констатиране, а именно отмяна на постановеното решение и връщане на делото на апелативния съд за ново разглеждане. При извършения контрол от настоящия съдебен състав не се установи наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Въззивната инстанция не е допуснала неяснота в произнасянето, като е отменила присъдата на СГС по т. 6, пр. 1, алт. 2 на чл. 116, ал. 1 от НК, каквото цифрово обвинение действително по отношение на привлеченото към наказателна отговорност лице И. Т. не е повдигано. Добре е видно от обвинителния акт, присъдата, мотивите към нея и първото въззивно решение, че има изрична мотивировка, както от прокурора, изготвил обвинителния документ, така и на съдебните състави, разглеждали делото по същество, за това, че деянието е осъществено от Т. по начин и със средства, опасни за живота на мнозина, което съответства на правна квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, алт. 1 и 2 от НК. Следователно, при самото изписване на правната квалификация от прокурора, СГС и първият състав на САС е била допусната коментираната цифрова непълнота, чрез посочване само на първата алтернатива на текста. В този смисъл, вярно е твърдението на защитата, че на клиента му никога не е било повдигано обвинение по алт. 2 на пр. 1 на т. 6, ал. 1 на чл. 116 от НК, но с уточнението, че цифрово такова е липсвало, но не и фактически вменено обвинение. Затова, правилно в диспозитива на решението на втория въззивен съд е била отменена присъдата на СГС по отношение правната квалификация „средства, опасни за живота на мнозина“, което е квалифициращ признак по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, алт. 2 от НК, като на практика, видно от мотивите, е оправдал подсъдимия за този квалифициращ признак. Не е допуснато от състава на апелативния съд нарушение на процесуалния закон, изразило се в неустановяване на своя фактическа обстановка, а изцяло възприемане на фактическата обстановка, така както е приета от предходния въззивен състав. Няма процесуална пречка за това, доколкото след проведеното и пред втория състав на САС въззивно съдебно следствие, не е настъпила никаква промяна в изводите на проверявания съд по фактите. Нещо повече, приетата фактология е идентична и с тази, констатирана от първостепенния съд. Оценката, че не е вярна приетата от САС фактическа обстановка, дадена от подсъдимия и защитата, отразява тяхното недоволство от резултата по делото и представлява възражение за необоснованост, което не е касационно основание. Изводите си относно правно значимите обстоятелства проверяваният съд е изградил на база допустими и годни доказателствени средства, които макар и кратко са анализирани съобразно действителния им смисъл. Контролираната инстанция е споделила направения от първостепенния съд доказателствен анализ. Макар и лаконично са обсъдени всички експертизи и в съвкупност със свидетелските показания и обяснения на подсъдимия е ясно проследима волята на съда относно приетото за установено и въз основа на кои доказателствени материали. Затова не може да се сподели възражението на защитата за подценяване значението на видео техническата експертиза, която е изключила възможността за манипулация на видеозаписа, поставен в основата на приетата фактическа обстановка. Следва да се посочи, че никога не е имало някакъв спор между страните във връзка с видеотехническата експертиза, което да налага подробно нейното коментиране. Апелативният съд в нарочно определение в открито съдебно заседание в присъствие на страните е дал изричен отговор на твърдението на защитата за липса на становище по експертен по нейно виждане въпрос. Тъкмо тази преценка на проверявания съд, че вещите лица от Нова комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза не са излезли извън поставената им задача, отговаряйки на правен въпрос, и изводът на решаващия съд за липса на необходимост от назначаване на повторна експертиза, е изрично мотивиран в постановеното от него определение и неоснователно се сочи от защитата като процесуално нарушение. При внимателния преглед на материалите по делото се установява, че контролираният съд не може да бъде упрекнат, че се е дистанцирал от задълженията си на инстанция по фактите, отказвайки да назначи още една експертиза с цел отговаряне на правен въпрос или с цел даване на такъв отговор от вещите лица на интересуващия страната въпрос, който би обслужил тезата на защитата в процеса. Напротив, тъкмо защитата е искала от експертите да отговорят не на медицински или психологически, а на правен въпрос, което не е тяхната задача в процеса. На стр. 98 и стр. 99 от делото съдът подробно и мотивирано е отговорил на многократното настояване на защитата за изследване на въпроса дали вещото лице Б., участвала в изготвянето на СППЕ, назначена от разследващ полицай, е присъствала на прегледа на привлеченото към наказателна отговорност лице на 25.07.2018 г. в сградата на СДВР. В определението си САС е преценил, че заключението е подписано от двете вещи лица, между изводите на които няма противоречия, изследването е извършено чрез личен преглед на обвиняемия на територията на СДВР, като поне един от експертите – д-р К. е присъствала и провела интервюто с изследваното лице, което обстоятелство не се отрича от подсъдимия Т. и неговия защитник. Към подробно изложените мотиви на въззивния съд, с които е счел за не толкова важен въпроса за присъствието на вещото лице Б. при първия преглед на изследваното лице, настоящата инстанция изцяло се съгласява. На други фактори следва да се настои: първо – съдът не е длъжен да удовлетворява всяко искане на страната, а само това, което би допринесло за изясняване на обективната истина по делото. Пряко свързано с предмета на доказване в конкретния случай е обосноваността и правилността на даденото заключение. В хода на първоинстанционното и въззивно съдебно следствие и пред двата състава на апелативния съд тъкмо тези експерти са присъствали на събирането на доказателства и са имали възможност отново да наблюдават подсъдимия и евентуално да променят заключението си. Това не е било сторено, т. к. вещите лица не са намерили основания да го направят. Второ – изводите на СППЕ са били обект на анализ от СГС и първия въззивен съд, като в нито един момент не се е поставил въпросът за необоснованост или неправилност на същите. Трето - заключенията на д-р К. и Б. са потвърдени и от назначената от втория въззивен съд Нова КСППЕ. На довода на подсъдимия, че били кредитирани показанията на пострадалия, а неговите обяснения били подценени от въззивния съд следва да се отговори, че обстоятелството, че решаващият орган се е отнесъл с доверие или недоверие към един или друг доказателствен източник, не означава, че той не е взет предвид и е игнориран. Суверенно право на съда по фактите е да кредитира с доверие или да отхвърли като недостоверни доказателствата по делото, стига да изложи съображения за това. Кои доказателствени източници ще кредитира решаващият съд е в неговите правомощия, а не в тези на Върховния касационен съд, защото при второ редовно гледане на делото, настоящата инстанция е съд по правото. Неоснователни са и доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивната инстанция в рамките на установените фактически положения е приложила правилно материалния закон като е квалифицирала деянието на подс. И. Т. по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, алт. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и го е оправдала по първоначалното обвинение, за това деянието да е осъществено и по квалифициращият признак „със средства, опасни за живота на мнозина“. От приетите от инстанциите по фактите положения може да се приеме, че подс. Т. е направил всичко по силите си да лиши от живот К. А.. Обективните действия на подсъдимия доказват умисъла на дееца. Втората инстанция е съобразила цялата събрана по делото доказателствена маса, релевантна към обвинението и не е неглижирала доказателства и доказателствени средства, поради което е стигнала до извод, че подс. Т. е направил опит да отнеме живота на пострадалия А., по начин, опасен за живота на мнозина, което обуславя изпълването на признаците по т. 6, пр. 1, алт. 1 на чл. 116, ал. 1 от НК. Подс. Т. е насочил огнестрелно оръжие към тялото на пострадалия и е произвел изстрел с пистолет спрямо него от непосредствена близост, в подлез и макар сам по себе си пистолетът да не е средство, опасно за живота на мнозина, е натиснал спусъка на публично място, въпреки опитите на останалите присъстващи да го възпрат. От посоченото се извлича квалифициращия признак по начин, опасен за живота на мнозина. В коментирания случай не средството, а използваният начин е опасен за живота на мнозина и затова не е налице претендирания от частното обвинение друг квалифициращ признак по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, алт. 2 от НК. Апелативният съд вярно е аргументирал в решението си защо е приел липса на квалифициращия признак „средство, опасно за живота на мнозина“ в случая. Касационната инстанция намира съображенията на проверявания съд в тази насока за верни. Срещу оправдаването на подсъдимия по това квалифициращо обстоятелство доводите в жалбата от частния обвинител К. А. са неоснователни. Правилно е прието от въззивния съд, че пистолетът на подс. Т. не е средство опасно за живота на мнозина, но в някои случаи произведеният изстрел с пистолет може да представлява начин, създаващ опасност за живота на мнозина. Това са ситуации подобни на настоящата, при която в подлеза освен пострадалия е имало и други лица и произведеният изстрел би могъл да засегне и някой от тях. В случая е налице опит за убийство по начин, опасен за живота на мнозина, защото е действано не със средство, опасно за живота на мнозина, т. к. пистолетът не развива голяма сила и енергия, няма широк обсег на действие, но макар и с един произведен изстрел, куршумът е напуснал тялото на пострадалия А. и е могъл да засегне някой друг от присъстващите в близост до инцидента лица. Следователно, опитът за убийство е извършен по такъв начин, че е бил застрашен животът на повече от едно лице. В резултат на действието на подс. Т. на пострадалия е причинено такова въздействие върху организма му, че да предизвика смъртта му, като последната не е настъпила по независещи от волята на дееца причини. Изстрелът с пистолет е произведен от близко разстояние към тялото – корема на пострадалия, от където се съди за прекия умисъл при извършване на престъплението у подс. Т.. Той пряко е целял умъртвяването на пострадалия и едновременно с това е съзнавал, че е създал непосредствена опасност да бъдат засегнати и присъстващите на инцидента лица. Верни са аргументите на второинстанционния съд и при отхвърляне възраженията на защитата за налична неизбежна отбрана и афект при подс. Т.. Съдилищата правилно са приели, че не са налице институтите на неизбежна отбрана нито на превишаване пределите на неизбежната отбрана и аргументирано са отхвърлили и искането на защитата за приложение на чл. 12, ал. 4 НК. Макар пострадалият А. да се е държал агресивно спрямо подс. Т., което негово поведение може да се окачестви като противоправно нападение, в момента на изваждане на оръжието от подс. Т. от чантичката му, употребата на сила, респ. нападението срещу подс. Т. е било преустановено от свид. А.. Това е така, т. к. в този момент вече са се били намесили свид. Н. и свид. Т., която е разговаряла със съпруга си. Следователно, не се установява от показанията на свид. Н. и видеозаписа нападението от страна на пострадалия спрямо подсъдимия да е било възобновено или възобновяемо. От момента на раздалечаване на двамата, подс. Т. е престанал да е обект на противоправно нападение. Едва тогава подс. Т. е бръкнал в чантичката си и е извадил пистолета, с който прострелял пострадалия. А последният, едва след отдръпването на подсъдимия и изваждането на оръжието, е започнал да вади палката от своята чантичка. Дори след изваждането й пострадалият не се е приближил към Т., а той е насочил оръжието към тялото на пострадалия и се е приближил към него. Затова и касационният съд счита, че след като нападението на свид. А. е преустановено, то не е налице неизбежна отбрана нито превишаване на пределите ѝ. Изобщо не може да бъде поставян въпросът за пряка и непосредствена опасност за живота и здравето на подс. Т. от действията на пострадалия А. по вадене на палката. Това е така, защото преди да стреля срещу него подс. Т. е заредил пистолета, свалил го е и повторно го е насочил към пострадалия, а той е бил изненадан от действията на подсъдимия и единственото, което е сторил е да извади палката от чантичката си. Инстанциите по фактите не са установили действия на пострадалия, насочени срещу личността на подс. Т. в този момент, за да може подсъдимят да се позовава на неизбежна отбрана или нейното превишаване. В конкретния случай липсват основания поведението на подс. Т. да се възприеме като извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради уплаха или смущение. Данните по делото сочат, че подс. Т. по време на деянието се е намирал в обикновено раздразнено състояние, което не е достигнало интензитета на физиологичния афект. Той, съобразно съдебно психиатричната експертиза, кредитирана от съдилищата, е изпитвал различни чувства – гняв, раздразнение, фрустрация и несъмнено е бил повлиян от тях, но не е изпитвал изискваните от закона уплаха или смущение, които да обусловят оправдаването му или приложението на привилегирования състав на чл.118 НК спрямо него. Доказателствата по делото не установяват подс. Т. да е действал в състояние на уплаха и смущение, както претендира защитата. И това е така, защото след прекратяване на физическия контакт между двамата, пострадалият бил избутан от свид. Н., а подсъдимият се отдалечил на около четири – пет метра от пострадалия и е извадил пистолета от чантичката си. Нещо повече, след като го е насочил към пострадалия и се приближил на около три метра от него, свидетелите А. и Н. се опитали да го възпрат с думи, подсъдимият първоначално го свалил, но после го вдигнал отново и прострелял пострадалия. Затова няма как да бъде удовлетворено искането за оправдаване на подс. Т. или преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление. Неоснователно е възражението на защитата, че деянието е осъществено от подс. Т. при условията на крайна необходимост по смисъла на чл. 13 от НК. За да се намира деецът в положение на крайна необходимост, се изисква съществуването на непосредствена опасност, като фактическо положение, която той да не е могъл да избегне по друг начин освен като наруши друго защитено от закона благо или интерес и при условие, че причинените вреди от деянието са по-маловажни от тези, които са щели да бъдат предотвратени. В коментираната ситуация не е изпълнено никое от посочените законови условия – първо не било налице състояние на непосредствена опасност, за което бяха развити съображения по-горе, второ - имало е друг начин да се избегне опасността за подсъдимия и трето - причинените вреди на пострадалия от гледна точка на обществения интерес са не по-малко значими от предотвратените. Следователно, за да се приеме, че деецът е изправен пред хипотеза на крайна необходимост е нужно да се констатира, че не се нанасят вреди на нападателя, а се засягат интереси на трето лице, което няма отношение към опасността и че не се причинява смърт или вреди на хора. За да намери приложение институтът на чл. 13 от НК, действията на отбраняващия се не следва да осъществяват състав на престъпление. Важно е да се посочи, че подс. Т. в момента, в който е бръкнал в чантичката си, за да извади пистолета, вече не е бил в положение на отбраняващ се, а и поведението му по прострелване на пострадалия е общественоопасно и с характер на престъпление, което изключва приложението на чл. 13 от НК. Вярно е, че въззивният съд не е отговорил изрично в решението на този довод на защитата, но поначало, когато непосредствената опасност, причинена от нападателя, се избягва чрез увреждането на последния, може да е налице неизбежна отбрана, а не крайна необходимост. Правейки тъкмо това разграничение между двата института и стигайки до извод, че няма крайна необходимост в случая, изричното обсъждане на липсата на чл. 13 НК не е съществен недостатък в дейността на проверяваната инстанция. Затова и подходът на апелативния съд да коментира единствено липсата на неизбежна отбрана не е съществен пропуск и не може да доведе до търсения от защитата ефект - отмяна на решението на това основание и връщането му за ново разглеждане от друг състав на съда. Затова касационната инстанция счита, че материалният закон по отношение обвинението на подс. Т. е бил приложен правилно. Отделно следва да бъде отговорено на претенцията на защитника на подсъдимия и самия подсъдим за оправдаването му. За да реализира правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд е необходимо да установи, че въззивната инстанция е приела фактология, която не разкрива признаците на престъпление, каквато хипотеза в случая не е налице. Видно от очертаните от апелативния съд факти по делото, те покриват признаците на престъпление, поради което не съществува възможност за оправдаването на привлеченото към наказателна отговорност лице. Не се констатира и наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1 т. 3 НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Съдилищата по фактите са направили дължимата преценка на относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда, която следва да бъде приложена в случая. Съобразени като смекчаващи отговорността обстоятелства са чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните данни за неговата личност, провокативното поведение на самия пострадал, факта, че деянието е приключило във фазата на опита, двукратното обаждане от подсъдимия на телефон 112 след произвеждането на изстрела и изразеното съжаление за случилото се. Не са установени отегчаващи отговорността на подс. Т. обстоятелства. Недоволството на частния обвинител от размера на наложеното на подсъдимия наказание не е подкрепено с аргументи извън правната квалификация на деянието, която е по по-тежко квалифицирания състав на убийството. Предвид наличието на множество смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко, липсва основание за корекция на наказанието, което подс. Т. следва да понесе в посока увеличаване размера на наказанието му, както претендира частното обвинение. На тази база, с оглед данните за личността на подсъдимия и тежестта на извършеното от него деяние, неоснователна е претенцията на частното обвинение за налагане на наказание лишаване от свобода в по-висок размер. Съдебните инстанции обосновано са приели многобройност на смекчаващите отговорността му обстоятелства, което е довело до налагане на наказанието лишаване от свобода значително под законовия минимум. В този смисъл, претенцията за увеличение на наказанието на подсъдимия се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Не бива да се забравя и факта, че подобно увеличение на наказанието не може да бъде направено от ВКС при второ редовно гледане на делото, а в случай, че намери жалбата на частния обвинител за основателна, следва да отмени решението и да върне делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. От тази гледна точка неминуемо би стоял и въпросът за разумния срок на разглеждане на делото. Доколкото е формулирано искане за оправдаване на подсъдимия и няма изрична претенция и съображения в подкрепа за намаляване размера на наложеното на подс. Т. наказание, съдът счита, че дължи единствено общ отговор, че не намира основания за редуциране размера така на индивидуализираното наказание на подсъдимия, тъй като то е съобразено с тежестта на деянието и личността на подсъдимия. По отношение възражението в жалбата на пострадалия А. досежно размера на присъденото обезщетение по предявения от него граждански иск за неимуществени вреди, касационният състав ще отговори, че съдилищата са отмерили справедлив размер на същото. При определяне на размера на обезщетението, дължимо на гражданския ищец А., не са игнорирани вида и тежестта на нанесените му телесни увреждания нито животоспасяващата хирургична интервенция, която е преминал, отстраняването на единия бъбрек, както и времето за възстановяване и преживения душевен дискомфорт. На твърденията за настъпил диабет, повишен креатинин и опасност от отстраняване на втория бъбрек на пострадалия в резултат на деликта успешно се противопоставя предхождащото деянието на подсъдимия поведение на самия пострадал. В този смисъл, отчетени са болките и страданията, понесени от гражданския ищец в резултат на престъплението, поради което присъдения му размер от седемдесет хиляди лева се явява справедливо отмерен и не се налага намеса на Върховния касационен съд. Частният обвинител и граждански ищец е поискал в тежест на подсъдимия да бъдат възложени разноските, направени пред Върховния касационен съд, но към жалбата, депозирана чрез повереника, както и в съдебното заседание пред настоящия състав не са приложени доказателства за направата им. По тази причина няма как да бъдат присъдени в полза на поискалия ги. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 46/06.02.2023 г. по ВНОХД № 594/2022 г. по описа на Апелативен съд – София. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.