Р Е Ш Е Н И Е № 222 гр.София, 30 декември 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 995 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. М. Й. срещу решение на Софийски апелативен съд № 226 от 3.06.2019 г, по ВНОХД № 419/19, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 60 от 6.03.2019 г, по НОХД № 5540/18, с която жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 7.06.2018 г в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужда движима вещ: велосипед „К.”, на стойност 379, 05 лв, от владението на М. С. Н., с намерение противозаконно да я присвои, като за това употребил сила спрямо Л. Н. М. за запазване владението върху отнетата вещ, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 3 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” и чл. 54 НК, е осъден на седем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 11.02.2019 г до влизане на присъдата в сила. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: На досъдебното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до накърняване правото на защита на обвиняемия. Осъждането е основано единствено на показанията, депозирани от св. М., които съществено се различават от обясненията на подсъдимия. Неправилен е изводът, че заявеното от св. М. е подкрепено от показанията на св. Н., която не е присъствала на мястото на инкриминираните събития. Недопустимо е обясненията на подсъдимия да бъдат отхвърлени по съображения, свързани със съдебното му минало. Неправилно е приложен материалният закон, тъй като е извършена кражба по чл. 196 НК, а не грабеж. Наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. С жалбата се правят искания за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят моли жалбата да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. На първо място, следва да се отбележи, че действащият НПК не допуска да бъдат правени за първи път възражения за съществени процесуални нарушения на фазата на досъдебното производство, произтичащи от накърняване на правото на защита на обвиняемия. Това е така, защото, на основание чл. 248 НПК, по тези въпроси е проведено разпоредително заседание на първата инстанция, в хода на което е прието, че такива нарушения липсват. Тогава защитата е изразила становище, че на досъдебното производство не са допуснати отстраними съществени процесуални нарушения и правото на защита на обвиняемия не е било накърнено, а подсъдимият се е присъединил към съображенията на своя защитник. Съгласно чл. 351, ал. 2 НПК, с касационната жалба не могат да се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, с изключение на тези, които касаят процеса на събиране и оценка на доказателствата и доказателствените средства. В случая, възражението за съществени процесуални нарушения е извън обхвата на чл. 351, ал. 2 НПК, поради което то е недопустимо и като такова не може да бъде разгледано по същество. На следващо място, неоснователен е доводът, че при анализа на доказателствената съвкупност е допуснато нарушение по чл. 14 НПК. Осъдителната присъда е базирана на показанията, депозирани от св. М., очевидец на деянието, чиито възприятия в най-пълна степен са допринесли за разкриване на обективната истина. Посочената свидетелка е проявила гражданска бдителност, като е положила усилие да попречи на подсъдимия да установи трайна фактическа власт върху отнетата вещ. Св. М. не е познавала подсъдимия и не е имала мотив да го „уличи”, като представи версия на събитията, различна от действителната, което я очертава като добросъвестен и надежден свидетел. Не е спорно, че деецът неправомерно е установил фактическа власт върху чуждата вещ, в каквато насока са показанията на св. М. и част от обясненията на жалбоподателя. „Спорното”, според подсъдимия, се отнася до обстоятелствата, при които се е оттеглил от местопрестъплението, владеейки чуждата вещ. Жалбоподателят е заел позиция, че безпрепятствено е напуснал жилищния блок, бутайки велосипеда, докато св. М. е заявила, че му е попречила да си тръгне, приканвайки го да остави вещта, което е предизвикало ответната му реакция, а именно: Жалбоподателят е изблъскал свидетелката с кормилото на велосипеда, а в резултат тя е паднала на земята. По същия начин е отстранил от пътя си и петгодишния й син. Макар и паднала, свидетелката се е пресегнала към велосипеда, за да задържи вещта, но подсъдимият е вдигнал крак към главата й, за да й нанесе ритник, след което е избягал. Въззивният съд вярно е оценил цитираните гласни доказателствени източници, съобразявайки следното: Показанията на св. М. са ясни, последователни и логични, дадени са от лице, което непосредствено е наблюдавало инкриминираните събития и добросъвестно е разказало за тях, а обясненията на подсъдимия са подчинени на идеята му да „пропусне” част от случилото се, за да облекчи правното си положение. Съгласно нормите на НПК, право на подсъдимия е даде обяснения, каквито намери за добре, но правомощие на съда е да ги оцени в контекста на другите доказателствени средства, като ги кредитира или ги отхвърли. Вярно е становището, че обясненията на подсъдимия относно обстоятелствата, при които е напуснал блока, не могат да бъдат кредитирани, тъй като са опровергани от показанията на св. М., които са правдиви и убедителни. Неоснователно се твърди, че обясненията са отхвърлени поради факта на обремененото съдебно минало на жалбоподателя. Наличието на множество осъждания, извън квалификацията „опасен рецидив”, е взето предвид от съда при преценката на степента на обществена опасност на дееца, който процесуален подход е съобразен с изискванията на НПК. Както вече беше отбелязано, обясненията на жалбоподателя относно обстоятелствата, при които е напуснал местопрестъплението, са отхвърлени, тъй като е изведен верният извод, че същите са опровергани от убедителните показания на св. М.. На следващо място, вярно са интерпретирани показанията на св. Начева, която не е очевидец на инцидента, но е собственик на инкриминираната вещ. Съобщеното от нея кореспондира на казаното от св. М., а показанията на двете свидетелки си кореспондират и взаимно се допълват, поради което правилно са залегнали в основата на изведените доказателствени изводи. На следващо място, по искане на подсъдимия е разпитана неговата приятелка, св. Н., установила, че е узнала от приятеля си за извършената кражба. Нейните показания са в „подкрепа” на отхвърлената версия, изводима от обясненията на подсъдимия, откъдето и правилно е прието, че тези показания не променят изведените изводи по релевантните факти. С оглед на изложеното, ВКС намери, че при оценката на доказателствената съвкупност са спазени изискванията на процесуалния закон и правилата на формалната логика, поради което и процесът на формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти не е опорочен. При това положение, липсва основание за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите релевантни факти обуславят съставомерност по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 3 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК, каквато е възприета правна квалификация. Съгласно чл. 198, ал. 3 НК, грабеж е и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби сила или заплашване, за да запази владението върху отнетата вещ. Посочената хипотеза, в случая, е налице, тъй като подсъдимият е извършил кражба на инкриминираната вещ, собственост на св. Н., но е употреби сила спрямо св. М., за да запази владението върху откраднатата вещ. Деянието е извършено при условията на „опасен рецидив” по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” НК. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че материалният закон е приложен правилно, откъдето следва, че липсват основания за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, а искането на жалбоподателя в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отговорността на подсъдимия е реализирана при хипотезата на чл. 54 НК, като е взета предвид завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от начина, по който деецът е „разчистил” пътя си за оттегляне от местопроизшествието, като за целта е проявил агресия и към малолетно лице / петгодишния син на св. М. /, както и завишената степен на обществена опасност на дееца, който е с обременено съдебно минало и вече е изтърпявал наказание „лишаване от свобода”, което не е оказало превантивен и превъзпитателен ефект спрямо него. При отмерване на наказанието е от значение, че инкриминираното деяние е извършено, когато деецът се е намирал извън пенитенциарното заведение поради прекъсване изпълнението на предходно наказание „лишаване от свобода”, което обстоятелство допълнително завишава степента на обществена опасност на деянието и дееца. С оглед на изложеното, налице е висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца, което предполага определяне на наказание към горната граница на санкцията, предвидена в закона, а наказанието седем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, гравитира към средния размер. Следователно, наложеното наказание е съответно на обстоятелствата по чл. 54 НК и на целите по чл. 36 НК, тоест е справедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК, а искането на жалбоподателя за неговото смекчаване от настоящата инстанция не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 226 от 3.06.2019 г, по ВНОХД № 419/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: