Р Е Ш Е Н И Е № 237/2011 София 17.01. 2012 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на пети октомври, две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Тодорка Кьосева и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 1137/2009г. Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. И., Я. Д. А., Е. К. Р., Н. Т. П., Т. Б. В., срещу въззивно решение от 26.01.2001г. по гр.дело № 46/2008г. на Бургаския окръжен съд. С определение № 122 от 08.02.2010г. на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по отношение на въпросите, свързани с преценката за наличие на правен интерес за ищеца от воденето на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ като абсолютна процесуална предпоставка за неговото предявяване във връзка с разясненията, дадени в т.2 на ТР №1/1997г. по гр.д.№11/1997г. ОСГК. В касационната жалба се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,ал.1,т.3 ГПК. Ответниците по касация оспорват касационната жалба като неоснователна. ВКС, състав ІІ г.о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното: С решение от 09.01.2008г. по гр.д.№ 349/2006г. на ВКС, І г.о. е обезсилено решение от 12.12.2005г. по гр.д.№458/2005г. на Бургаския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане като са дадени указания за отстраняване недостатъците на исковата молба с оглед определяне правното основание на предявения иск. С обжалваното решение на е отменено решение от 12.05.2005г. по гр.д.№ 513/2004г. на Несебърския районен съд. По реда на чл.208, ал.1 ГПК /отм./ е прието за установено по отношение на М. Л. Б., З. В. В., В. К. А., К. А. А., А. А. А., Р. К. А., Е. Г. Д., С. И. К., З. Я. П., И. Я. К., Г. Д. К., В. Д. Г., Н. Х. Н., А. Х. Н., К. Х. С., Ж. Х. И., К. Т. Х. и Н. С. Й. по иска на И. А. В., Е. Д. И., Я. Д. А., Е. К. Р., Н. Т. П. и Т. Б. В., че към 1958г. собственици на лозе от 8 дка в землището на [населено място], м.»К.», сега съставляващо имот № 076021 по плана за земеразделяне на [населено място], са били К. А. В., А. А. В., М. А. В., С. А. В., Д. А. В., И. А. В., К. А. В. в качеството им на наследници на общи наследодатели – А. В. Г., поч.1933г. и П. А. Г., поч.1939г. Въззивният съд е приел, че с оглед внесените уточнения искът е с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като страните спорят относно принадлежността на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС като ищците твърдят, че имотът е бил наследствен – собственост на общия наследодатели А. Г., а собствеността е възстановена с решение на ПК само на част от наследниците му – ответниците по делото. От фактическа страна е приел, че общият наследодател на страните А. Г. е притежавал лозе от 8 дка в местността „К.”, който владял до смъртта си. По силата на решение № 47/1993г. на Несебърския районен съд по реда на чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ на ответниците по иска е реституирано правото на собственост върху лозето. Имотът е представлявал земеделска земя, върху която възстановяването е в нови граници. С доброволна делба от 1999г. имотът е разделен между ответниците. От гласните доказателства се установило, че имотът бил обработван и владян както от ответниците, така и от наследодателите на ищците/синове и дъщери на общите наследодатели/, включително К. А. В. –наследодател на част от ищците и син на А. и П. Г.. Приживе последните са владяли имота, след което наследниците им са продължили владението. Не е установено само някой от сънаследниците да е владял за себе си, отблъсквайки владението на останалите. Ето защо имотът до 1958г., когато е образувано ТКЗС – [населено място], е придобит по давност съгласно ЗД и ЗС. С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантите за изхода на спора правни въпроси, настоящият състав приема следното: Съобразно разясненията, дадени с ТР№1/1997г. искът по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ е установителен за правото на собственост към минал момент. Оспорването принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ. Следователно искът е допустим само ако за ищците по него е образувано или има възможност да бъде образувано административно производство по възстановяване на собствеността.Липсата на висяща административна или съдебна процедура, както и невъзможността да бъде образувана такава,поради изтекли преклузивни срокове по чл.11 ЗСПЗЗ, води до липса на правен интерес от предявяването му, т.е. целеният правен резултат не може да се отрази в правната сфера на ищците. В този смисъл са постановени редица решение на ВКС и по реда на чл.290 ГПК : №224/2010г., по гр.д.№109/2009г., Іг.о., №641/2010г., ІІ г.о. , №376/2010г. по гр.д.№641/2010г., ІІ г.о. Когато искът по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ е предявен, както в разглеждания случай, от наследници на общ наследодател против друга част наследници на същия, на които е била възстановена собствеността, то е необходимо ищците да са подали заявление по чл.11 ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността на името на общия наследодател, респ. за самите себе си /ако твърдят, че те са били собствениците на имота/, за да може след решаване на така възникналия материалноправен спор, да бъде изменено решението на ПК по реда на чл.14,ал.7 вр.ал.7а ЗСПЗЗ. Тази теза е застъпена в редица решения на ВКС с постановени и по реда на чл.290 ГПК : №34/2011г. по гр.д.№1112/2010г.,ІІ г.о., №35/2011г. по гр.д.№1052/2010г., ІІ г.о., както и №642/2011г. по гр.д№ 885/2009г., І г.о., №89/82011г. по гр.д.№750/2010г., ІІг.о. Следователно в задължителната практика на ВКС се приема, че при липса на заявяване по реда на чл.11,ал.1 или ал.2 ЗСПЗЗ, с което е сезиран компетентният орган по предвидения от закона ред за възстановяване на собствеността, не е налице висящо или бъдещо административно производство. По основателността на касационната жалба. В. решение е недопустимо. От твърденията в исковата молба и от данните по делото /приетата преписка с №47/1993г. на О.-Н., решение№135/1993г. по д.№47/1993г. на Несебърския районен съд/ се установява, че ищците не са подали заявление по реда на чл.11 ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността върху процесното лозе нито в качеството им на наследници на общ наследодател, нито в качеството им на собственици на имота на самостоятелно правно основание. Заявление е подадено от ответниците по иска в качеството им на собственици на имота. При това положение за ищците не е налице установен правен интерес от оспорване правата на ответниците към момента на образуване на ТКЗС, тъй като в тяхна полза няма възможност и занапред да бъде възстановена собствеността след като не са поискали това своевременно. Преценката дали е налице възникнала конкуренция на права по отношение собствеността върху земеделската земя към момента на включването и в ТКЗС, следва да се извърши след преценката по допустимостта на иска. Едва след установяване на процесуалните предпоставки за предявяване иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ въззивният съд следва да направи изводи за основателността на иска въз основа на ангажираните от страните доказателства във връзка с релевираните придобивни основания.Като е постановил решение по установителен иск, предявен при недоказан правен интерес, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, както и постановеното от първоинстанционния съд, а производството по делото следва да бъде прекратено. По изложените съображения и на основание чл.293,ал.4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 26.01.2001г. по гр.дело № 46/2008г. на Бурсаския окръжен съд и отмененото с него решение от 12.05.2005г. по гр.д.№ 513/2004г. на Несебърския районен съд. ПРЕКРАТЯВА производството по делото поради недопустимост. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: