8 Р Е Ш Е Н И Е № 579 гр. София 14.03.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на девети декември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора Ст. Бумбалова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно наказателно дело № 2864 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Я.Ш. против въззивно решение № 50/27.07.2011 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, 2 състав, постановено по ВНОХД № 99/2011 г., с което е била потвърдена присъда № 24/27.01.2011 г. на Хасковския окръжен съд по НОХД № 248/2010 г. С тази присъда Хасковският окръжен съд е признал подсъдимия Я. Ш. за виновен в това, че на 16.12.2009 г., на ж. п. Гара Свиленград при влизане от Р Турция с международен влак № 490 от гр. Истанбул за Букурещ, без надлежно разрешително пренесъл през границата на страната високорисково наркотично вещество - хероин с нетно тегло 48. 952 кг. със съдържание на активен компонент диацетилморфин 52. 6 тегловни процента на стойност 4 406 580 лв., като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242 ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание 16 години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор при първоначален строг режим, приспадайки предварителното му задържане, считано от 16.12.2009 г. и глоба в размер на 220 000 лв. На основание чл. 242 ал. 7 от НК е отнел предмета на престъплението. Произнесъл се е по веществените доказателства и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати разноските по делото. В касационната жалба, ведно с две допълнения към нея, поддържани в с. з. пред ВКС от защитника му адв. В., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Процесуалните нарушения, довели до съществено ограничаване правото на защита, са мотивирани с неправилна оценка и проверката на доказателствата, касаещи авторството и начина на извършване на деянието поради неизпълнение на задълженията на въззивната инстанция по чл. 13, 14, 107 ал. 3 и 5 от НПК, както и с лишаване на подсъдимия от правото на справедлив процес по чл. 6 от ЕКЗПЧ поради непревеждане на мотивите към първоинстанционната присъда на родния му език, довело до невъзможност да упражни ефективно правото си на лично участие и защита във въззивното производство, вкл. да поиска събирането на допълнителни доказателства и проверка на онези, използвани за осъждането му. На тази плоскост се претендира отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивския апелативен съд. В първоначалната касационна жалба са изложени оплаквания и за несъставомерност на деянието по чл. 242 ал. 4 от НК поради липса на кумулативната предпоставка особено тежък случай и в тази връзка е поискана преквалификация по чл. 242 ал. 2 от НК. В тази жалба е застъпено още и оплакване за явна несправедливост на наказанието поради несъобразяване на данни за личността на подсъдимия, като е изложена претенция за прилагането на чл. 55 от НК с намаляване на лишаване от свобода и отмяна на глобата поради липса на имущество на подсъдимия. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на всички касационни доводи и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е частично основателна. Всички оплаквания за допуснати процесуални нарушения, застъпени в основната касационна жалба и съотносими към правилната оценка на доказателствата за авторството и начина на извършване на деянието от полския гражданин Я. Ш., са били направени и пред въззивната инстанция, която след като ги е обсъдила, е намерила същите за неоснователни, излагайки по този повод достатъчно конкретни и убедителни съображения, които ВКС споделя. Съобразно задълженията си по чл. 313 и сл. от НПК въззивният съд е проверил доказателствената съвкупност, вкл. в оспорваните от защитата аспекти – за начина, по който е открито следово количество от хероин върху ръкавиците, намерени в куфара на подсъдимия и възможността то да е полепнало по тях при извършване на първоначалния полеви тест. Противно на соченото от защитата, констатациите на вещото лице Н. К. (ФХЕ на л. 92 от ДП), ведно с допълненията в с. з.(за летливостта на хероина и възможност при срязването на един от пакетите то да полепне по околните повърхности), не са били игнорирани, а съпоставени с данните за обстоятелствата, при които е извършвана проверката от граничните и митнически власти в спалното купе на подсъдимия, а и впоследствие на неговия багаж от полицейските служители, ангажирани със случая. В тази връзка е отдадено доверие на показанията на св. М., подкрепени частично и от тези на св. А., че срязването на един от пакетите, открити в нишата под леглото на подсъдимия е било извършено след проверка на куфара, в който са се намирали ръкавиците, поставени в найлонов плик. Съмнението, че прахообразното вещество в пакета е хероин е бил потвърдено при извършване на полеви тест от св. Т. по време, когато куфарът е бил затворен. Същевременно, първоначалното тестване на ръкавиците, по които е било открито следово количество от хероин е било извършено в по-късен момент от св. Ал. Д. в ОД на МВР- Хасково в присъствие на подсъдимия, след което ръкавиците са били предадени за физико-химично изследване. Съответно, вероятността хероин да е полепнал по ръкавиците в куфара на подсъдимия по време, когато е срязан един от пакетите в купето или впоследствие, е била проверена и отчетена за опровергана от събраните доказателства, очертани по-горе. Няма основание да се отчита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е приложил чл. 281 ал. 1, т. 1 или ал. 5 от НПК и не е приобщил към доказателствения материал противоречиви според защитата показания на шафнера на вагона – св. В. К., дадени пред съдия и дознател на ДП, които да съпостави с депозирани в с. з. пред първата инстанция – по въпроса дали е видял подсъдимия да се качва на гарата в Истанбул и дали му е помагал за багажа, за да усети че е бил тежък или е видял Я. Ш. за първи път при проверката на билета му, след като вече се е настанил в купето. Преди всичко, следва да се отбележи, че подобни възражения изобщо не са били правени пред Пловдивския апелативен съд и за първи път те са изложени в първото допълнение към касационната жалба по к.д. № 1941/2011 г. Извън това е видно от развитието на въззивното производство, че защитата не е имала никакви искания за събиране на доказателства, конкретно за преразпит на св. К. и евентуално приобщаване на негови показания, дадени на ДП поради наличието на противоречия. Вярно е, че въззивната инстанция има задължения за цялостна проверка на присъдата и сама би могла да констатира подобно противоречие, като съответно предприеме мерки за отстраняването му. Внимателният прочит на показанията на св. К. пред окръжния съд обаче, не навежда на подобен извод. Видно е от протокола, че разпитът му е бил твърде пространен и интензивен, като отделни детайли, вкл. за това дали е видял или не подсъдимия да се качва във влака, дали е виждал багажа му и изобщо какъв е бил контакта му с него (вж. напр. л. 241 от НОХД) са били доизяснявани и в крайна сметка на въпросите на защитата той ясно е конкретизирал, че при проверката на билета все пак му е помогнал с багажа, усещайки и неговата тежест (л.242 гърба от НОХД). Съответно, дори да е възможно да се констатира известно противоречие в изложението му за контактите с подсъдимия, то с оглед допълнително поставяните въпроси, те са били изяснени, а и защитата не е намерила за нужно да прояви по-голяма инициатива в тази посока, вкл. да заяви искане за прочитане на показанията му от ДП, които не са по-различни в оспорваната част от направените в с. з. пред решаващия съд. В контекста на касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК и нарушаване на изискванията за справедлив процес по чл. 6 от ЕКЗПЧ, защитата е поставила основен акцент върху липсата на писмен превод на мотивите към присъдата, който да е бил връчен на подсъдимия, така че да му позволи да реализира ефективно личното си право на участие, вкл. да оспори обвинителните заключения на Хасковски окръжен съд и да прави искани по доказателствата с цел оневиняването му – напр. да бъде поставен в очна ставка със св. К. и да иска приобщаване на показанията му от ДП. ВКС намира, че макар към момента на постановяване на присъдата (27.01.2011 г.) и изготвянето на мотивите (най-късно към 17.02.2011 г.) да не е била в действие разпоредбата на чл. 55 ал. 3 от НПК (Дв. бр. 32/27.04.2010 г.), възлагаща задължение на първоинстанционния съд да предостави писмен превод на присъдата, част от която са и мотивите, на полския гражданин Ш. на родния му език, нито това е сторено от въззивния (след приемане на бланкетната жалба от защитника на 25.02.2011 г. и дори след връщането от ВКС за превод на въззивните мотиви), то същото това задължение е произтичало от константната практика на ЕСъдПЧ по приложението на чл. 6 ал. 1, вр. ал. 3, б. „а” и б. „е” от ЕКЗПЧ Вж. В този смисъл решение на ЕСъдПЧ от 28.11.1978 г. по делото Люедеке, Белкасем и Коч против Германия (Luedicke, Belkacem and Koc v. Germany), решение на ЕСъдПЧ от 18.12.1989 г. по делото Камасински против Австрия (Kamasinski v. Austria).. Правото на обвиненото лице да бъде информирано за фактическата и правна база на обвинението и да се ползва от безплатен преводач се отнася не само до превод по време на съдебния процес, респ. с. з., но също и до писмените материали, които имат съществено значение за ефективното упражняване на защитата му. Сигурно е, че не само обвинителния акт, но и мотивите към присъдата са точно от тази категория писмени актове и за ВКС няма съмнение, че липсата на превод на същите е довело до ограничаване на правото му на защита във въззивното производство. В конкретния случай обаче, с оглед възраженията, изложени в последното допълнение към касационната жалба, за естеството на ограничението – да узнае по какви правни съображения е осъден и да прави искания по доказателствата, вкл. по повод показанията на св. К., ВКС намира, че то не е съществено, поради което и не се налага отстраняването му по реда на чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК. Въззивните мотиви, които след връщането с определение на ВКС от 13.10.2011 г. по к. д. № 1941/2011 г. са били преведени, възпроизвеждат приетата от първата инстанция фактическа обстановка и анализ на доказателствата, въз основа на които тя е била установена. Ясни са съображенията за виновност и осъждане, като единствените възражения по тях се свеждат до вероятността при тестването на наркотика част от него да е попаднало върху ръкавиците и неприобщаване на показанията на св. К. от ДП, по които въпроси ВКС вече се произнесе. Тук е мястото да се отбележи, че осъдителните заключения не са били изграждани единствено върху изяснената връзка на подсъдимия с наркотика посредством изследването на ръкавиците, по които е било открито следово количество хероин, нито върху показанията на св. К., че докато е помагал на подсъдимия да се качи във вагона е усетил тежестта на куфара му. Те са част от една поредица от данни с косвен характер, сред които значение и логическо обяснение в полза на обвинението са имали и онези за избора на маршрута за пътуване до Р Турция и обратно до Полша, незначителното количество багаж с оглед този маршрут и причината за предприетото пътуване с търговска цел, самостоятелното ползване на скъпо струващо купе и разбира се обективното наличие на наркотика – в голямо количество и стойност, складиран в нишата под леглото, ползвано от подсъдимия. Всички те са били обсъдени в мотивите на въззивния съд като формираното убеждение не се отклонява от разпоредбите на чл. 13, 14, 107 ал. 3 и 5 от НПК. Въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от чл. 313 и 314 ал. 1 от НПК, както и съгласно чл. 339 ал. 2 от НПК е изложила мотивирани съображения поради какви причини не възприема възраженията на защитата. Неоснователна е претенцията за преквалификация на деянието по чл. 242 ал. 2 от НК. ВКС намира, че с осъждането на подсъдимия по чл. 242 ал. 4, вр. ал. 2 от НК материалният закон е бил приложен правилно. Освен наличието на признака големи размери с оглед стойността на предмета на контрабандата – 4 406 580 лв., случаят е и особено тежък поради наличие на предпоставките по чл. 93, т. 8 от НК. Изключително високата степен на обществена опасност на деянието, а и на дееца се разкрива както с оглед наличието на вредни последици, настъпили с неразрешеното пренасяне на огромно количество наркотично вещество, като е без значение дали то е достигнало и до потенциалните потребители, за да ги увреди ефективно, но и естеството на наркотика – хероин с високо процентно съдържание, предварителна подготовка и специфично пакетиране, както и разполагане в нишата в купето при поемане на риска да бъде открито, ако се извърши качествена проверка, както е станало в случая. ВКС намира обаче, че наложеното на подсъдимия Я. Ш. наказание, потвърдено от въззивния съд в размер на 16 години лишаване от свобода и 220 000 лв. глоба е явно несправедливо. По делото е било установено, че полският гражданин е неосъждан, без други криминални прояви, семейно ангажиран е и се е занимавал с дребна търговска дейност в родината си. В неговите обяснения се съдържа информация, че като лично имущество разполага с 5 хектара земеделска земя. Инцидентният характер на деянието в съчетание с останалите данни за личността му покриват признака за многобройност и при съпоставката с минималния предел на наказанието по чл. 242 ал. 4 от НК от 15 години и кумулативно 200 000 лв. глоба явно определят несъразмерната му тежест. Затова, ВКС намира, че са налице условията на чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК за намаляването на лишаването от свобода под минимума до размера от 13 години, както и за прилагане на чл. 55 ал. 2 от НК чрез намаляване на глобата с ½ или до размера от 100 000 лв. Така редуцирано наказанието, основно и кумулативно, в най-пълна степен се явява съразмерно на извършеното от дееца и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. В този аспект следва и да се измени въззивното решение по реда на чл. 354 ал. 2, т. 1 от НПК, а в останалата част да се остави в сила поради липса на сочените касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 1 и ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 50/27.07.2011 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, 2 състав, постановено по ВНОХД № 99/2011 г., КАТО НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Я. Ш. наказание лишаване от свобода от 16 (шестнадесет) на 13 (тринадесет) години, както и НАМАЛЯВА размера на кумулативното наказание глоба от 220 000 лв. (двеста и двадесет хиляди лева) на 100 000 лв. (сто хиляди лева). ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.