Р Е Ш Е Н И Е № 242 гр. София, 22.10.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на четвърти октомври две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 149 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. С. М. срещу Решение № 1481/07.11.2011 г. по гр.д.№ 2087/11 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение, постановено на 15.06.2011 г. по гр.д.№ 3106/08 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Ж. Д. М., Р. И. М., С. И. М., В. П. М., С. К. С. и С. К. З. установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване недействителността на извършения от ищцата отказ от наследството на сина й О. А. М. /поч.05.07.1997 г./, като въззивният съд е прекратил производството по така предявения иск като недопустимо. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при определяне обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана от влязло в сила съдебно решение между същите страни. Претендира се неговото отменяване и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд с указания за разглеждане на спора по същество. Ответниците по касационната жалба- Ж. Д. М., Р. И. М., С. И. М., В. П. М., С. К. С. и С. К. З. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който молят обжалваното въззивно решение на Пловдивския окръжен съд да бъде оставено в сила като правилно. С определение № 213/ 03.04.2012 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, Върховният касационен съд е допуснал до разглеждане касационната жалба, като е приел, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като обуславя преценката за допустимост на предявения иск, и доколкото по него не е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК, допускането на касационното обжалване би обусловило принос за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът се отнася да обективните предели на силата на пресъдено нещо, възникнала като правна последица от влязло в сила решение по реивиндикационен иск, по който претендираното право на собственост произтича от наследствено правоприемство. Върховният касационен съд, след като прецени данните по делото, намира следното: По въпроса, с оглед на които е допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК За да формира решаващия си правен извод за недопустимост на производството и на постановеното първоинстанционно решение, въззивният съд е приел, че досежно предмета на спора е налице сила на пресъдено нещо, произтичаща от влязло в сила съдебно решение между същите страни, с което е отхвърлен предявеният от З. М. иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото й на собственост и осъждане на ответниците да й предадат владението върху недвижим имот в [населено място], представляващ част от наследството на нейния син и наследодател О. М., като исковата молба обективира изрично позоваване от страна на ищцата на недействителността на направения отказ от наследството на сина й. Настоящата касационна инстанция споделя това становище. Според чл.298, ал.1 ГПК решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. В този смисъл силата на пресъдено вещо има за предмет спорното право, което е предмет на делото, при което решението определя действителното правно положение, съобразно което следва да бъде формирано бъдещото поведение на страните. Влязлото в сила съдебно решение установява съществуването или несъществуването на претендираното от ищеца право- такова, каквото е заявено с исковата молба и е индивидуализирано в хода на производството, с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание и носители/. В случай, че търсещият защита основава легитимацията си като наследник на първоначалния титуляр на правото, наследственото правоприемство е елемент от фактическия състав, от който произтича спорното право, с оглед на което въпросът за наличието или липсата на такова не може да бъде пререшаван впоследствие в отношенията между същите страни. Нещо повече- без значение е, дали недействителността на отказа от наследство е била изрично релевирана от страната, позоваваща се на наследственото правоприемство. Основанието на иска по смисъла на чл.298 ГПК се формира от фактите, от които произтича претендираното субективно право, а не от правните квалификации, на които се позовава ищеца. Необходимо и достатъчно изискване за редовността на исковата молба е посочването на “обстоятелствата, на които се основава искът” /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/, при което съдът, с оглед основополагащия за процеса принцип за законност /чл.5 ГПК/, е длъжен да осигури правилното приложение на закона- включително като направи правна преценка за наличието на релевираното наследствено правоприемство, на което се позовава страната, независимо от наличието или липсата на наведен правен довод за недействителност на отказа от наследство поради предшестващо негово приемане. С оглед всичко гореизложено, може да се обобщи, че силата на пресъдено нешо, формирана от влязлото в сила съдебно решение по чл.108 ЗС, постановено по предявен от наследник иск за собственост на наследствен имот, обхваща и въпроса за действителността на отказа от наследството на ищеца, тъй като този въпрос е част от фактическия състав, на който се основава предявеното субективно право. Така даденият отговор на въпроса е съобразен със задължителните постановки на ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. ,ОСГК на ВКС, според което мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, тъй като съдържат констатации относно преюдициални правоотношения, които не са обхванати от спорния предмет, докато в разглеждания случай по вече изложените съображения следва да се приеме, че разгледаният въпрос е част от спорния предмет на влязлото в сила решение по реивиндикационния иск. Произнасянето по въпроса, с оглед на които е допуснато касационното обжалване, обуславя произнасянето по съществото на касационната жалба. Релевираното в същата оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила е неоснователно, тъй като в съответствие с правилото на чл.298, алл.1 ГПК въззивният съд е направил верния правен извод за недопустимост на предявения установителен иск за признаване недействителност на отказ от наследство, тъй като този въпрос е решен с влязлото в сила решение между същите страни по предявен от ищцата реивиндикационен иск в качеството й на наследник на предишния собственик на процесния имот. С оглед горното, въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е правилно и като такова следва да се остави в сила. На основание чл.81 във връзка с чл.79, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство, както следва: на Р. М. и Ж. М.- по 100 лв., на В. М.- 34 лв., на С. С. и С. З.- по 33 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1481/07.11.2011 г. по гр.д.№ 2087/11 г. на Пловдивския окръжен съд. ОСЪЖДА З. С. М.- ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица] да заплати на ответниците направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение, както следва: в полза на Р. И. М.- ЕГН [ЕГН] и Ж. Д. М.- ЕГН [ЕГН]- по 100 /сто лева/; в полза на В. П. М.- ЕГН [ЕГН]- 34 лв. /тридесет и четири/ лева; в полза на С. К. С.- ЕГН [ЕГН] и С. К. З.- ЕГН [ЕГН]- по 33 лв. /тридесет и три лева/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: