8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 126
гр. София, 16 юли 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Рушанова дело № 372/2018 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано по жалби на адв. Е. П., защитник на подсъдимия А. Я. Х. и на частните обвинители А. Т., М. М., Н. М., Х. М. и А. М. чрез повереника им - адв. Р. М. срещу решение № 43 от 20.02.2018 г., постановено по внохд № 599/2017 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
С касационната жалба на подсъдимия се ангажира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди се неоправдано игнориране на значителните по брой и тежест смекчаващи обстоятелства, като се претендира наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства, което е предпоставка за приложението на чл. 55, ал. 1 НК, който се явявал по-благоприятен от приложения чл. 58а от НК. Подчертана е невъзможността за повторно отчитане на завишената обществена опасност на деянието и тежкия вредоносен резултат с оглед на ограничението по чл. 56 НК. Поставя се акцент на съпричиняването от страна на пострадалите поради превишената скорост, с която е управлявал починалия Т. М. и с оглед на това, че същите са били без предпазни колани. С тези аргументи се иска намаляване на наказанието с прилагане на чл. 55 НК и отлагане на изтърпяването му по реда и при условията на чл. 66 НК.
В допълнение към касационната жалба защитникът на подсъдимия навежда всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 от НПК. Твърди, че материалният закон е неправилно приложен. Излага съображения за наличие на процесуално нарушение от категорията на абсолютните, а именно, че въззивният акт е постановен от незаконен състав. Навежда доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, идентични с тези в първоначалната жалба. Претендира връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения или алтернативно - отлагане изтърпяването на наложеното на А. Х. наказание по реда и при условията на чл. 66 НК
С жалбата на частните обвинители, депозирана чрез повереника – адв. Р. М., се заявява наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди се, че определеното наказание е в занижен размер и не съответства на целите на чл. 36 от НК. Изложени са съображения, според които въззивният съд не е извършил обоснована преценка на установените отегчаващи вината обстоятелства, а е дал превес на смекчаващите такива. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото на предходната инстанция за увеличаване на наложеното наказание лишаване от свобода.
В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат наведените в касационната жалба и допълнението към нея основания и доводите, които ги подкрепят.
Частните обвинители редовно призовани се явяват лично и с повереника си - адв. М.. Поддържат изцяло подадената касационна жалба и направеното с нея искане за връщане на делото на предходната инстанция за определяне на наказание в по-голям размер.
Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбите за неоснователни и моли въззивният съдебен акт да бъде потвърден.
Подсъдимият в последната си дума заявява съжаление за стореното и моли за справедливост.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като взе предвид касационните жалби, становищата на страните в съдебно заседание, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е разглеждано двукратно от Окръжен съд - Кърджали, като постановената първа осъдителна присъда по нохд № 46/2017 г. е била предмет на проверка по въззивни жалби на подсъдимия и частните обвинители/ с искане за влошаване положението на подсъдимия/ и е отменена от въззивната инстанция, като делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд.
След връщането му на Окръжен съд - Кърджали е образувано нохд № 136/2017 г., финализирало с постановяването на присъда № 20 от 25.09.2017 г. С нея подсъдимият А. Я. Х., е признат за виновен в това, че на 28.10.2016 г. на път I-5, км. 353+200 в участъка от пътя сп. Д. – ГКПП „Маказа“, при управление на МПС - л.а.”М.” с ДК [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение – чл. 20, ал.2 от ЗДП и чл. 16, ал.1, т. 1 от ЗДП, като по непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице - Т. Т. М. и Д. А. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. II- ро, б. „б“ вр. ал.1, б.”в” вр. чл.342, ал.1 от НК вр. чл. 58а НК и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода. Съдът отложил на осн. чл.66 от НК изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.
На основание чл.343г от НК на подс. Х. е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години.
С присъдата първоинстанционния съд се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.
С атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение № 43 от 20.02.2018.07.2010 г., постановено но внохд № 599/2017 г., по описа на Апелативен съд - Пловдив, първоинстанционната присъда е изменена, като подсъдимият Х. е признат за невиновен в това нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП да е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Също така с въззивния акт е отменено приложението на чл. 66 от НК, като съдът е постановил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода да стане при първоначален общ режим. В останалата част присъдата на Окръжен съд - Кърджали е потвърдена.
Преди всичко ВКС намира за необходимо да вземе отношение по пределите на касационната проверка, с оглед наведените за първи път в допълнението към касационната жалба на подсъдимия Х. касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК. Съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК Върховният касационен съд дължи произнасяне в обжалваните части на атакувания съдебен акт, по отношение на обжалвалите лица и съобразно релевираните основания за касационна отмяна. Допълненията към жалбата или протеста по чл. 351, ал. 4 НПК не създават право на допълнителна касационна жалба или протест, а предоставят възможност за изтъкване на допълнителни доводи, подкрепящи заявените в срок в касационната жалба основания по чл.348, ал.1 от НПК. Затова с допълнението, прието на основание чл. 351, ал. 4 от НПК, не може да се релевира основание, различно или допълващо заявеното с касационната жалба, освен ако допълнението не е направено в срока за обжалване на съдебния акт. Непредявените по законов ред касационни основания не подлежат на разглеждане, защото стоят извън предмета на касационната проверка, очертана от самия жалбоподател. Единственото изключение е за т.нар. „абсолютни процесуални нарушения” по чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК, за които и без изрично позоваване на страните, касационният съд е задължен да следи служебно, поради засягането на основните принципи на наказателния процес и невъзможността да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по същество.
В конкретния случай, с допълнението към касационната жалба на подсъдимия са заявени за първи път касационни основния по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК, поради което те не подлежат на разглеждане, а контрол следва да се осъществи единствено по отношение оплакването за „незаконен състав“ по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК, поради абсолютния характер на претендираното нарушение.
Възражението е неоснователно. То е защитено със съображения за предубеденост на съдебния състав, постановил обжалваното решение, намерила/според защитата/ отражение в избирателното и тенденциозно интерпретиране на доказателствата и отказа на съда да приеме факта на съпричиняване от страна на пострадалия и оказване на помощ от страна на подсъдимия. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVІІ от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при която процедура подсъдимият А. Х. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е пристъпил към диференцираната процедура, след положителна констатация, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. Принципно гарантираното на подсъдимия от чл. 6, § 1 на ЕКЗПЧОС и чл. 7 от ЗСВ право на справедлив процес включва изискванията делото да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. По делото липсват данни, които да сочат на каквато и да било предубеденост от страна на решаващата въззивна инстанция. По начало, за да е налице незаконен състав, поради проявена от него или негов член предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, е необходимо да се констатират обективни данни за външно проявена позиция, на базата на които да се счете, че съдът е бил предубеден. В обхвата на тези данни могат да се включат действия от различно естество на съдията или съдебния състав (включително и процесуални - свързани с хода и движението на делото, приобщаване на доказателства и пр.). Същинската разлика между тези действия, които дават основание за отвод на съда поради неговата предубеденост и тези, които се явяват основание за отмяна на съдебния акт поради пороци в процесуалната му дейност е, че чрез първите се демонстрира по обективен път недопустимо пристрастие на решаващия орган, докато при вторите се касае за допустима от закона суверенна преценка на същия този орган. В настоящия случай действително въззивният съд не се е съгласил с извода на първоинстанционния относно съпричиняването на резултата от страна на пострадалия Т. М., като е изтъкнал съображения, че последиците на произшествието се дължат изцяло на поведението на подс. Х.. В мотивите на атакуваното решение /л.60 от внохд № 599/18г. на Апелативен съд- Пловдив/ съдът е изтъкнал редица съображения относно липсата на причинна връзка между нарушенията, осъществени от пострадалия М. и настъпилия резултат, поради което е счел че не е налице факт на съпричиняване от негова страна. По този начин въззивният съд е реализирал суверенната си преценка на базата на доказателствените източници и е защитил изводите си по фактите и приложимото право. Тази му преценка, респ. изводите му съвсем не са произволни или проява на субективизъм, поради което касационната инстанция намира, че се касае именно реализиране на законово правомощие, а не до проява на предубеденост.
Друг е въпросът, че обсъждането на обстоятелствата по съпричиняването от страна на пострадалите, както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, е било напълно излишно с оглед протеклата диференцирана процедура по гл. 27 от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, с пълно признаване на фактите от подсъдимия. Още в обвинителния акт /л. 7 от нохд № 46/17 по описа на Окръжен съд- Кърджали/обвинението ясно е посочило, че „за настъпването на съставомерния резултат са допринесли и действията на водача на л.а. „Форд” Т. Т. М., управлявал автомобила с превишена за този участък от пътя скорост- над 91,62 км./ч., както и обстоятелството, че двамата пострадали са били без предпазни колани”. Известно е, че в случаите на съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал.4 във връзка с чл. 371, т. 2 от НПК, защитата на подсъдимия се разпростира в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт, като за инстанциите по същество липсват процесуални възможности както да проверяват признатите факти, така и да ги променят. В противен случай, ако описаните в обвинителния акт фактически положения, подлежат на установяване и проверка, приложението на диференцираната процедура изначално е недопустимо, тъй като това означава, че самопризнанието не се подкрепя от доказателствената съвкупност по делото. По изтъкнатите съображения неоснователни са и доводите на защитата за неотчетена помощ от страна на подсъдимия, тъй като соченото обстоятелство не е сред кръга от факти, очертани в обвинителния акт.
В настоящия случай въззивният съд недопустимо е извършил преценка относно факта на съпричиняване от страна пострадалия, който факт е залегнал в обвинителния акт и е признат от подсъдимия, съгласил се да не се събират доказателства, включително и относно този факт, който е в негова полза. Нарушението е несъществено, тъй като не е довело до нарушаване правата на страните, а от друга страна - не рефлектира на крайния извод на съда относно отговорността на подсъдимия и границите, в които тя следва да бъде понесена от него. По делото е несъмнено установен механизма на протичане на произшествието- навлизане на управлявания от подсъдимия автомобил в насрещната лента за движение, в която се е движел автомобила на пострадалите със скорост 91,62км/ч., а самите пострадали - Д. и Т. М. били без предпазни колани. При настъпилия челен удар между двата автомобила Д. М. починала на място, а съпругът й - Т. М./ водач на л.а. „Ф.” починал при транспортирането му до болнично заведение. В рамките на признатата фактология правилно въззивният съд е коригирал правните изводи на първоинстанционния съд, като е счел, че транспортното произшествие се дължи единствено на допуснато от страна на подсъдимата нарушение на нормата на чл. 16, ал.1, т.1 от ЗДвП, забраняваща на водачите да навлизат и да се движат в лентата за насрещно движение по платно с двупосочно движение, освен при изпреварване или заобикаляне. Независимо от оправдаването на подсъдимия за нарушение по чл. 20, ал.2 от ЗДвП, поради липса на причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, фактът на несъобразената скорост с обективните условия на пътя от страна на водача Х. е налице и това обстоятелство закономерно следва да намери отражение в процеса по индивидуализиране на наказанието.
Наред с това, по делото е несъмнено установено и формалното неспазване на чл. 21 от ЗДвП от пострадалия водач М., както и нарушаване на правилото на чл. 137а от НПК от него и пътничката - пострадалата Д. М.. Независимо обаче от неотчитането на тези обстоятелства, въззивният съд е наложил справедливо наказание на подсъдимия Х.. В този смисъл, развитите в касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители доводи, са неоснователни. Съдът е утвърдил извършената от първата инстанция индивидуализация на наказанието при условията на чл. 58а, ал.1 във връзка с чл.54, ал.1 от НК, като се е съгласил, че справедливо и съответно на извършеното престъпление се явява наказание, значително под средния размер на предвидената санкция по чл. 343, ал.3, пр.2, б.”б” във връзка с ал.1, б.”в” от НК, а именно 4 /четири/ години и 6/шест/ месеца лишаване от свобода, което след редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК е в окончателен размер от 3/три/ години лишаване от свобода, както и кумулативното наказание- лишаване от право да се управлява МПС з-а срок от 4/четири/ години. Касационната инстанция не намира съдилищата да са индивидуализирали наказанията при игнориране, подценяване или надценяване значението на обстоятелствата, относими към отговорността на подсъдимия. Напротив - съдът се е спрял на всяко от смекчаващите отговорността обстоятелства, преценявайки ги както самостоятелно, така и през призмата на заложените в чл. 36 от НК цели – чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, трудовата му ангажираност и по-леката форма на вина/небрежност/. Към смекчаващите отговорността обстоятелства следва да бъде добавен и фактът на съпричиняването на резултата от страна на пострадалите, посочен и от страна на държавното обвинение в обвинителния акт, който факт както стана реч по-горе, в съответствие с изискванията на процедурата по гл. 27 от НПК, не подлежи на ревизиране и преоценка. При все това, посочените смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер, така че да обусловят приложението на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55 от НК. Нито личността на дееца, нито конкретното транспортно произшествие разкриват съществени и нетипични отклонения от обичайните за този вид непредпазливи престъпления с тежък резултат. Макар и не много ясно, при определяне размера на наказанието, съдилищата са се обединили около липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства, който извод се споделя и от настоящата инстанция. Наказанието, преди редукцията му по чл.58а, ал.1 от НК, е наложено в размер, значително под средния предвиден в санкцията на чл. 343, ал.3 от НПК и допълнителното му намаляване не би постигнало целите по чл. 36 от НК. Що се касае до приложението на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК въззивният съд е изтъкнал редица съображения, с които е защитил заключението си, че за поправянето на дееца и постигането на генералната превенция е необходимо наложеното наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно. Отказът да се приложи чл. 66, ал. 1 от НК е правилен. Известно е, че отлагане изпълнението на наложеното наказание е възможно при наличието на кумулативните предпоставки по чл.66, ал.1 от НК- на дееца да е наложено наказание лишаване от свобода в размер до 3/три/ години, деецът да е неосъждан за престъпление от общ характер и съдът да намери, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително наказанието да бъде изтърпяно. Първите две предпоставки не създават затруднения, доколкото критериите за тяхното наличие са обективни и не подлежат на преценка. Третата предпоставка обаче налага оценъчен момент във връзка с индивидуалните особености на дееца и конкретно реализираното от него деяние, така че да се направи генерален извод, че не се налага изолирането му от обществото с цел той да бъде превъзпитан и с оглед постигане и на генералната превенция. Същевременно изяснено е в съдебната практика, че законодателят е акцентирал върху поправянето на осъдения, което обстоятелство има приоритет при решаване на въпроса за изтърпяване на наказанието, като не следва обаче това да става за сметка на останалите индивидуални и общи цели на наказанието. При това решението за прилагането на чл. 66, ал.1 от НК е последващо това за индивидуализация на наказанието, като в процеса на вземането му съдът е задължен
да съобрази степента на обществена опасност на деянието и преди всичко тази на дееца, без да подлага отново на преценка смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства/мотиви към т.1 на ТР № 2/2016г. на ОСНК на ВКС по т.д. № 2/2016г./, които обаче биха имали косвено значение за преценката на индивидуалните особености на дееца и деянието. В настоящия случай правилно въззивният съд е счел, че конкретното изражение на извършеното деяние, настъпилите изключително тежки последици/смъртта на двамата пострадали/ и данните за предходните нарушения на правилата за движение по пътищата налагат извод, че деянието се отличава с висока степен на обществена опасност, а деецът се характеризира като недисциплиниран водач на МПС. Изводимо на тази основа е и заключението, че превъзпитанието и поправянето на подс. Х. не може да се постигне без откъсването му от естествената семейна и социална среда, поради което наложеното наказание „лишаване от свобода” следва да се изтърпи ефективно.
С оглед изложеното атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби на подсъдимия и частните обвинители следва да бъдат оставени без уважение. Предвид изтъкнатото, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 43 от 20.02.2018г. по внохд № 599/2017г. по описа на Апелативен съд-гр. Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|