Р Е Ш Е Н И Е № 388 гр. София, 26.10.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Наказателна колегия, II отделение, в публично съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕТЯ ШИШКОВА 2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА при участието на секретаря ГАЛИНА ИВАНОВА и прокурора КИРИЛ ИВАНОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 773/23 г. въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното: Производството е по реда на глава ХХХІІІ НПК. Образувано е по искане на изпълняващия функциите главен прокурор за възобновяване на производството по в.н.о.х.д. № 41/23 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол. В подкрепа на така отправената претенция са развити съображения за наличието на основанията, визирани в разпоредбите на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Съгласно поддържаната теза окръжният съд, постановил новата, оправдателна по характер присъда, е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като не оценил обективно, всестранно и пълно всички релевантни за наказателната отговорност обстоятелства. Това нарушение на императивните правила на чл. 14 НК, твърди се, рефлектирало и в нарушение на материалния закон, намерило израз в неправилното приложение на чл. 9, ал. 2 НК. В искането конкретно се посочва, че доказателствата за обществената опасност на дееца са били надценени за сметка на обществената опасност на самото деяние. Отбелязва се, че подобен подход е в противоречие с трайно установената съдебна практика, съгласно която данните за личността на извършителя нямат съществено значение за преценката дали деянието не е общественоопасно поради своята малозначителност или заради незначителната степен на обществената му опасност. Подчертано е, че приетото от окръжния съд за чистото съдебно минало, блестящите характеристични данни, болезненото чувство за справедливост и обучението в академията на МВР, отнесено до дееца, не може да определи обществената опасност на деянието като незначителна, защото самото то не се отличава по нищо от другите прояви от същия вид. Заявеното искане е за отмяна по реда на възобновяването на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Срещу искането за възобновяване е постъпило становище от адвокат И. С. – упълномощен защитник на Б. Ж. Ж., в което са наведени възражения. Твърди се, че съдът не е допуснал съществени процесуални нарушения, а и такива не били конкретизирани в искането. Оспорва се тезата за нарушение на материалния закон при прилагането на чл. 9, ал. 2 НК с аргумент, че всички предпоставки за това били налице и въззивният съд е извел правилен извод по приложение на правото. Защитникът се позовава на „изводите на психотерапевта Д. Б., обективирани в приобщените писмени доказателствени източници – 2 броя психологически становища“ и на показанията на свидетелите К. и А., за да обоснове поддържаното, че личността на подсъдимия е с ниска степен на обществена опасност, а той е извършил деянието, воден от загриженост за живота и здравето на приятеля си. В хода на съдебните прения пред настоящия съдебен състав прокурорът от САП изразява становище за основателност на искането по изложените в него съображения и пледира за отмяна на присъдата. Адвокат С. поддържа изцяло съображенията, изнесени в писменото становище. Оправданият Б. Ж. Ж. изтъква, че докато се обучавал в академията на МВР е участвал в различни спасителни мероприятия, а процесното деяние извършил, тъй като приятелят му се почувствал много зле и било нужно да му се окаже помощ. В предоставената му последна дума г-н Ж. заема позиция за неоснователност на искането за възобновяване. След като прецени изложените в искането доводи, наведените за възобновяване основания и становищата на страните, Върховният касационен съд (ВКС) прие следното: Искането за възобновяване е допустимо – депозирано е от процесуалнолегитимирана страна (и.ф. главен прокурор) и срещу акт, непроверен по касационен ред и подлежащ на разглеждане в това производство (съгласно чл. 419, ал. 1 НПК). Искането, което не е в интерес на осъдения, е направено в 6 – месечния срок по чл. 421, ал. 1 НПК (въззивната присъда е влязла в сила на 7 април 2023 г., а искането е подадено на 3 август 2023 г.). Разгледано по същество е основателно. С Присъда № 8 от 16 януари 2023 г., постановена по н.о.х.д. № 870/22 г., Районен съд – Ямбол е признал за виновен Б. Ж. Ж. в извършване на престъпление по чл. 343 б, ал. 1 НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изпълнение отложил с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. По въззивна жалба на защитника посочената присъда била отменена с Присъда № 6 от 22 март 2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 41/23 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, и Ж. бил признат за невинен в извършването на престъплението и оправдан по повдигнатото му обвинение на основание чл. 9, ал. 2 НК и чл. 304 НПК. Касационното оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, при все че не е конкретно развито извън декларираното за липсата на дължимата пълна, обективна и всестранна оценка на всички релевантни обстоятелства, е основателно. Въззивният съд не само не е отстранил, но на свой ред е дублирал допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение, да основе част от фактическите си изводи на двете представени професионални психологически становища, изготвени от психотерапевт Д. Б.. Несъмнено те не са годен доказателствен източник и не могат да установят приетото от въззивния съд „болезнено развито чувство за дълг и справедливост“, „силно изразена тревожност за бъдещото, появила се непосредствено след деянието, което е оценено като грешка, независимо от водещия мотив да се помогне на приятел, комуто следва да се окаже спешна медицинска помощ“, коментирани все като относими за преценката за явната незначителност на обществената опасност на деянието. Двете писмени становища, изготвени не по реда и условията на НПК, не са доказателствено средство и не представляват способ за събиране и проверка на доказателствения материал. Те са писмени доказателства, установяващи единствено факта на изготвянето им и сочения в документа автор. Информацията в тях обаче не може и неправилно е ползвана като доказателство, установяващо състоянието на дееца след деянието, както и отношението му към същото. Извън коментирания порок е допуснат и друг, особено съществен такъв, определящ като неясна волята на съда по приложението на чл. 9, ал. 2 НК. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за съставомерност на деянието от обективна страна (л. 33 – отпред и на гърба). Очевидно е приел обаче, че то е несъставомерно от субективна страна. За това се отсъжда по изрично отбелязаното „Що се касае до обсъждане на субективната страна на деянието, то въззивната инстанция споделя доводите на защитата на подсъдимия Ж. за наличие на достатъчно доказателства по делото, които да сочат на приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК – деянието, осъществено от подсъдимия Ж. е с явно незначителна степен на обществена опасност“ (л. 33). На същата страница по-долу в мотивите отново е прието: „…при правилни изводи по фактите и обективната страна на осъществената от подсъдимия Ж. престъпно деяние контролираният съд е достигнал до неправилни и необосновани правни изводи касателно субективната страна…“ и е заключено, че така осъщественото деяние е „…несъставомерно от субективна страна“, което пък несъмнено обуславяло приложението на чл. 9, ал. 2 НК. Както в доктрината, така и в съдебната практика на висшата инстанция, е напълно безпротиворечиво изяснено, а това следва и от буквалното тълкуване на законовата разпоредба, че приложението на чл. 9, ал. 2 НК е мислимо, когато деянието изпълва формално признаците на престъпление, тоест когато е съставомерно и от обективна, и от субективна страна. Ако липсва съставомерен признак, то тогава деянието не осъществява нито формално, нито по друг начин признаците на престъпление. Следователно, окръжният съд е възприел подход в разрез със задължението си да извърши комплексна оценка на релевантните факти и да оцени значимите такива за приложението на чл. 9, ал. 2 НК, като е допуснал и груба грешка, приемайки, че последното е допустимо при несъставомерно деяние. В този смисъл е основателно изтъкнатото в искането за възобновяване, че окръжният съд е допуснал нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК. То се изразява в това, че се е основал на средство, непредвидено в НПК и не е изследвал обективно и всестранно всички относими за правилното решаване на въпроса обстоятелства. Допуснато е нарушение и на материалния закон. Обществената опасност на деянието обуславя отрицателното му въздействие върху нормалното развитие на обществените отношения. В случаите, в които поради малозначителността на конкретното извършено деяние или поради явната незначителност на обществената му опасност, отрицателното въздействие не е в обичайната степен за деяния от подобен род или дори липсва, за да избегне неоправдано използване на наказателна репресия законодателят е предвидил възможност при формално осъществяване на признаците на състава на престъплението деянието да не е престъпно. От първостепенно значение е да се изследва преди всичко деянието и едва тогава да се съобразяват данните за личността на дееца, които имат ролята на спомагателен, но в никакъв случай на основен решаващ фактор. В разглежданата хипотеза окръжният съд погрешно е обосновал извода си за явна незначителност на обществената опасност на извършеното деяние с обстоятелства, относими предимно към личността на подсъдимия. Подценил е обаче значими обстоятелства на деянието, които не очертават по-ниската му степен на обществена опасност в сравнение с такива от същия вид. Б. Ж. е бил неправоспособен водач, управлявал е автомобила с концентрация на алкохол в кръвта, немалко над долния праг (1,6 промила), возел е още трима пътници и се е придвижвал нощно време. Последното, противно на възприетото от окръжния съд, не е обстоятелство, занижаващо степента на обществената опасност, а напротив. Инстанциите по фактите са приели, че мотивът за предприетото управление бил да се окаже помощ на приятел, който се почувствал зле. Това обстоятелство е значимо при индивидуализация на санкцията, но не може да се приеме, че занижава степента на обществената опасност на деянието, особено при положение че е имало и други възможности за действие за оказване на помощ, а не шофиране след употреба на алкохол. Съдебната практика (в съзвучие с теорията) е напълно последователна по въпроса, че нормата на чл. 9, ал. 2 НК е приложима за всяко едно престъпление, в това число и за формалните, каквото е настоящото, но неотклонно приема, че характеристиките на конкретното деяние следва да дефинират съществена разлика в обществената му опасност в сравнение с други престъпления със същата правна квалификация. Когато това не е налице, както е в случая, разкриващ типичната за престъпленията от този род обществена опасност, изводът за наличие на малозначителност е незаконосъобразен. В този смисъл е основателно изтъкнатото в искането за възобновяване. Допуснато е нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК – нарушен е и материалният закон. В обобщение - въззивната присъда следва да бъде отменена по реда на възобновяването, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С оглед изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, Върховният касационен съд, Наказателна колегия, Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда на възобновяването Присъда № 6 от 22 март 2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 41/23 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Ямбол от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. Председател: Членове: