10 Р Е Ш Е Н И Е №29 гр. София, 27 април 2018 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи януари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Тома Комов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 1264/2017 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите Л. Г. Г. и И. Ц. И. срещу решение № 299/26.06.2017г. на Софийски Апелативен съд по внохд № 22/2017 година. С атакувания съдебен акт е изменена присъда на Окръжен съд - Враца от 09.11.2016г. по нохд № 134/2015г., като е отменена в частта й относно определянето на вида пенитициарно заведение, в което двамата подсъдими следва да изтърпят наказанието лишаване от свобода. В останалата част първоинстанционния съдебен акт е потвърден. С присъдата на ОС - Враца подсъдимите Л. Г. Г. и И. Ц. И. са признати за виновни и осъдени за това, че на 01.10.2013г. в [населено място], в съучастие - подс. Г./като помагач/, подс. И./като извършител и при условията на опасен рецидив/ и Х. Г./спрямо когото наказателното производство е прекратено поради смърт като извършител/, отнели чужди движими вещи - платнена торба със сумата от 91 585,02лв. от владението на Г. П. Ц., с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и стойността на отнетите вещи е в големи размери, поради което: - на осн. чл.199, ал.1, т.1 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл.20, ал.4 от НК и чл. 54 от НК на подс. Л. Г. е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 6/шест/ години при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор; - на осн. чл.199, ал.1, т. 1 и т. 4 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл.29, ал.1, б.”а” и б.”б” във връзка с чл.20, ал.2 от НК и чл. 54 от НК на подс. И. Ц. И. е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 12/дванадесет/ години при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор; - двамата подсъдими са осъдени да заплатят на гражданския ищец [фирма] - София сумата от 79 758лева - обезщетение за причинените от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието - 01.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата, като до пълния предявен размер гражданския иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан. - първоинстанционният съд се произнесъл по чл. 59, ал.1 от НК, по направените разноски по делото и по веществените доказателства. В касационната жалба на защитника на подс. Л. Г. се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. В допълнение към нея се уточнява, че оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК не се поддържа, тъй като то касае фактическата необоснованост на присъдата. Справедливостта на наложеното наказание се атакува с доводи за завишен размер и неправилен отказ да се приложи института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК. Изтъкват се редица съображения относно личността на подсъдимия, личната му обществена опасност и обществената опасност на конкретно реализираната от него престъпна дейност, изразила се в значително по-ниска степен на участие и то като помагач. Претендира се приложението на чл. 58б. „б” във връзка с чл. 55 от НК, като се иска намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и прилагане на чл. 66, ал.1 от НК. В жалбата на защитника на подс. И. И. се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се моли за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение. Алтернативно се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Твърди се, че решението било незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е утвърдил приетата от окръжния съд фактическа обстановка, на базата на която заключил, че подсъдимият И. е автор на деянието. Обвинението не било доказано по несъмнен и безспорен начин, а съдът не изпълнил задължението си да подложи на прецизен анализ доказателствените източници. Липсвали свидетели, които да са разпознали подсъдимия или да са видели лицето на извършителите на грабежа, а интерпретираните на плоскостта на авторството му показания на св. М. били неубедителни и в тях не се съдържала информация относно индивидуализиращите признаци на извършителите. Едностранчив бил подходът и към обясненията на подс. Л. Г., приети за решаващи за изясняване на релевантната фактология, без да е съобразено, че същите са изолирани и не намират опора в останалия събран доказателствен материал. Въззивният съд не взел отношение по възражението на защитата, че мотивът за извършване на престъплението останал неизяснен. Твърди се също, че инстанциите по същество не са взели мерки за разкриване на обективната истина в процеса, като в резултат на неправилната дейност по събиране и оценката на доказателствата се е стигнало и до неправилно приложение на материалния закон. По отношение на наложеното наказание защитникът е заявил, че било прекомерно тежко и силно завишено. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателите Г. и И., както и защитниците им поддържат касационните жалби по изложените в тях съображения. Представителят на ВКП моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационните жалби на защитниците на подсъдимите са неоснователни. Основното възражение на защитника на подс. И. се отнася до фактическите изводи във връзка с авторството на деянието, като се заявява, че събраните по делото доказателствени материали не позволяват категорично да се заключи, че жалбоподателят И. е извършил деянието. Необходимо е обаче да се отбележи, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не представлява самостоятелно касационно основание. Впрочем, именно поради това и защитата на подс. Г. е направила уточнението, че поддържа оплакването си единствено във връзка със справедливостта на наложеното наказание, тъй като резонно е отчела, че доводите й за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК на практика обуславят преразглеждане на въпросите за достоверността на доказателствените материали, а оттам и възможността за корекция по приетите за установени фактически положения - все правомощия, които касационната инстанция не притежава. Затова претенцията за оправдаване на подсъдимия с касационното решение не може да бъде удовлетворена. Касационният съд разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал.1, т. 2, пр. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението ………, а в случая по чл. 24, ал.1, т. 1 - да оправдае подсъдимия” се реализира в случаите, когато инстанциите по същество са установили правилно и законосъобразно фактологията, а тя е била неправилно оценена от правна страна - т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. В контекста на развитите в касационната жалба доводи, изтъкнатите по-горе принципни положения, означават че до директно оправдаване на подсъдимия/така както се претендира в жалбата/ от касационния съд, би могло да се стигне при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ не се констатира нарушение на процесуалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и 2/приетите като безспорно установени фактически положения дават основания да се счете, че липсва деяние или че то не е престъпно по своя характер, какъвто извод в настоящия случай не може да бъде направен. При така посоченото, ВКС намери, че оплакванията на подсъдимия И. подлежат на обсъждане единствено на плоскостта на процесуалната дейност на съдилищата по формиране на вътрешното им убеждение по фактите. При извършената касационна проверка в тази насока не се констатираха пороци, които да обуславят отмяната на атакувания съдебен акт. Съдът е основал изводите си по фактите след като е взел всички мерки за разкриване на обективната истина, поради което бланкетно изразеното недоволство за непълнота на доказателствата е без обективна подкрепа в материалите по делото. Вярно е, че съдилищата не са изразили конкретно становище относно възражението на защитата, че мотивът на деянието е останал неизяснен, но това в никакъв случай не може да се интерпретира като съществен порок в мотивите. Първо, тъй като с оглед обвинението по чл.199, ал.1, т. 1 от НК се касае по дефиниция за користно престъпление, насочено срещу собствеността на гражданите и следователно - с цел материалното облагодетелстване на дееца. Второ, от фактическа страна инстанциите са посочили, че през м.09.2013г. при разговор между двамата братя - Х. Г. и Л. Г., първият споделил че има нужда от „пари и то много”, което се явило и първият момент от развилите се впоследствия събития по планирането и осъществяването на престъплението. Видно е, че мотивът за извършване на деянието е изяснен и е залегнал като фактическа констатация в мотивите към съдебните актове. Действително, в настоящия случай липсват свидетели, които да са възприели лицата на извършителите на деянието, както и че, напълно обяснимо, подсъдимият И. не е бил разпознат в процедура по чл. 169 и сл. НПК. Известно е обаче, че вътрешното убеждение на инстанциите по същество подлежи на формиране на основата на всякакви доказателства, включително и косвени по своя характер, стига те да са относими и допустими към предмета на доказване и да са събрани и проверени съобразно изискванията на процесуалния закон. Щом доказателственият материал, преценен поотделно и в съвкупност, позволява извеждането на категорично и единствено заключение по въпросите по чл. 102 от НПК, включително и по въпроса за авторството на деянието, към съдилищата не може да се отправи упрек, че те са действали в нарушение на чл. 303 от НПК. Точно такъв е и настоящия казус. Софийски апелативен съд е извършил собствен анализ на всички доказателствени източници, като е дал задълбочен отговор на възраженията на защитата относно това кои от тях следва да се приемат за достоверни и поради какви причини. Неоснователно е възражението, че въззивният съд, утвърждавайки приетата от окръжния съд фактология, се е доверил на обясненията на подс. Г., удобно обслужващи обвинителната теза и без всякаква подкрепа и корелация с останалите доказателствени източници. Извън съмнение е, че значителна част от изводите по фактите са базирани на подробните и изчерпателни обяснения на подс. Г., дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 279, ал. 2 във връзка с ал.1, т.3 от НПК, поради което основното възражение на жалбоподателя И. на практика е концентрирано върху процесуалната им допустимост, както и/макар и да не е посочено изрично в жалбата/ на тяхната изолираност в контекста на възможен „оговор”. Проблематиката е била поставена на обсъждане както пред окръжния съд, така и пред въззивния, като е получила правилно разрешение и отговор. Първо, както правилно са отбелязали инстанциите по фактите, обясненията на подс. Г., дадени на 03.10.2013г./л. 121 - 122, т. 1 от ДП/ са депозирани в присъствието на служебен защитник, поради което за прочитането им по реда на чл. 279, ал. 2 във връзка с ал.1, т.3 от НПК не е било необходимо съгласието на всички останали страни, така както се изисква в случаите на чл.279, ал.3 във връзка с ал.1, т.1, т.2 от НПК. Второ, изяснено е чрез графическа експертиза, че подписът на протокола за разпит е на подс. Г.. Трето, обясненията са дадени във връзка с обвинение, което не е претърпяло съществена промяна по фактите и правото по смисъла на чл. 225 от НПК, респ.чл.287, ал.4 от НПК. Четвърто, установено е несъмнено, че обясненията на подсъдимия Г. не са в резултат на упражнено насилие /натиск от страна на полицейските или разследващите органи. Съдът е изтъкнал редица аргументи - че депозираните в хода на съдебното следствие обяснения за упражнено насилие- не почиват на обективните находки по делото. Заявеното обстоятелство е било предмет на задълбочена проверка и с основание е прието за недостоверно. Присъствието на защитник на коментираното процесуално-следствено действие, при това по изричното искане на подс. Г. в тази насока, липсата на обективирани данни за натиск или насилие - са все обстоятелства, които правилно са били ценени като такива, оборващи заявеното от подс. Г. в съдебно заседание, че спрямо него е упражнен полицейски натиск. На следващо място, съдът е изпълнил задължението си да проследи доказателствената съвкупност и доколко тя кореспондира със заявеното от подс. Г. в разпита му от досъдебното производство на 03.10.2013година, съблюдавайки принципа на чл. 279, ал. 4 от НПК, че осъдителната присъда не може да се основава единствено на обяснения, прочетени по реда на чл. 279, ал. 2 и ал. 3 от НПК, който от своя страна възпроизвежда забраната присъдата да се основава на „оговор”, особено в случаите когато доказателствения източник не е събран и проверен при условията на устност, непосредственост и публичност от решаващия съд. Известно е, че хипотезата на „оговор” се отнася до случаите, когато в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, годни за ползване като докателствено средство, се съдържа уличаваща друго лице информация във връзка с престъпното деяние, за което е привлечен като обвиняем източникът на тази информация. Не е спорно също, че информацията за определено престъпно деяние, съдържаща се в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, по съществото си може да представлява както самопризнание, така и да е насочена към установяване на фактически положения, свързани с престъпно поведение на друго лице. С оглед двоякия характер на обясненията на обвиняемия, респ. подсъдимия /доказателствено средство, но и средство за защита/ законодателят приема за недопустимо осъдителните изводи да бъдат основани единствено на самопризнания и/или „оговор”, като не се допуска каквото и да е отклонение от този принцип. При това се касае за доказателствен стандарт, който неотменимо следва да се съблюдава от инстанциите по същество, като стриктно се следи от една страна за вътрешната подреденост, логичност и безпротиворечивост в обясненията на подсъдимия, на второ място - за тяхната издържаност в процеса на проверката им и - на трето място - за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали. Точно така са постъпили и инстанциите по същество, които с основание напълно са възприели обясненията на подс. Г., дадени на досъдебното производство в присъствието на служебен защитник. В тях подсъдимият Г. ясно и недвусмислено е посочил хронологията на събитията, конкретното негово участие в усложнената престъпна дейност, както и конкретното участие на останалите подсъдими в нея – мотива за извършване на грабежа/ нуждата от парични средства от починалия подсъдим Х. Г., по отношение на който към този момент е била прилагана мярка за неотклонение „Домашен арест”/; инициативата от подс. Л. Г. да се извърши грабеж на оборота на фирма във Враца; начинът на проучването и събирането на информация от него за обстоятелствата по предаването на оборота на инкасов автомобил и депозирането му в банков клон на „А. б.” в [населено място]; привличането на подс. И./ като познат на Х. Г./ в замисленото престъпление, създаването на конкретна организация и план за реализиране на престъплението/ със съответното разпределение на ролите между тях/, предварителният оглед в района на банката, както и обстоятелствата по реализиране на намисленото престъпление- наблюдението на офиса на фирмата от подс. Л. Г. и сигнализирането на подс. И., че инкасо автомобила е дошъл, съответно тръгнал с оборота на фирмата към клона на банката. Нещо повече, макар и в обясненията на подс. Л.Г. да отсъства информация относно това как е осъществен грабежа от извършителите - Х. Г. и подс. И., обясненията му са източник на доказателства, че непосредствено след грабежа и съгласно уговорката между тримата, той се е срещнал с подс. И., а брат му- Х. Г. е отпътувал за [населено място]. При срещата между него и подс. И. те са преброили парите - предмет на престъплението, като са установили, че са 86 000лв., а от тях подс. Л. Г. прибрал 6 000 лв., които били за подс. И., но той нямало къде да ги държи. При кредитиране обясненията на подс. Л. Г. съдилищата са спазили задължението си както да изследват въпроса за наличието на вътрешни противоречия и неясноти в тях, така и за кореспонденцията им с останалите източници на релевантни за процеса фактически данни. Убедително въззивният съд е защитил извода си, че обясненията на подс. Л. Г. съвсем не са единствените източници на информация за реализираната от подсъдимите престъпна дейност, тъй като, макар и в отделни части, те намират подкрепа и в останалите писмени и гласни доказателствени материали -показанията на св. М. Г./относно обстоятелството, че три лица са оглеждали банката и са проверявали врати на отсрещната сграда, както и относно обстоятелството, че едно от трите лице е бил починалия Х. Г., установено чрез протокол за разпознаване/; - показанията на св. Ц. Д./ относно обстоятелството, че в деня на престъплението подс. Л.Г. е бил заедно с подс. И. и подс. Х. Г. непосредствено и в близко време преди престъплението/; - от показанията на св.Ал.А./ относно обстоятелството, че е превозвал подс. И. вечерта на грабежа до[жк], в който се е намирало заведението, в което се е срещнал с подс. Л.Г., както и относно обстоятелството, че е носел „тежък сак”/, - от показанията на св. Ц. и К./ сочещи идентичен като посочения от подс. Л. Г. цвят - син - на платнената торба в която са се намирали парите/; - от протокол за следствен експеримент/както и от изготвения към него фотоалбум/, в който, при съблюдаване изискванията на чл.166 - 168 от НПК, подс. Л.Г. е посочил местата, на които е наблюдавал предаването на ценните пратки на служителите на фирмата на служителя на „А. С.”, както и мястото пред банката, на което е спирал инкасовия автомобил; - от протокол за доброволно предаване, в който подс. Л.Г. е предал сумата от 6000 лв. на разследващите органи, както и телефона, от който е извършвал комуникацията със своите съучастници; -от показанията на св. Г. Ц. и св. С. М. - очевидци на престъплението, чрез които се изясняват обстоятелствата по начина на нападението, броя на участниците в него, техните различия в ръста, конкретните им действия, както и тези по оттеглянето им; - от показанията на св. П. – относно обстоятелството, че на инкриминираната дата подс. Л. Г. я предупредил да не включва СОТ в заведението, където по-късно вечерта след грабежа се срещнал с подс. И., както и относно факта на познанството на подс. И. с подс. Х. Г.; Така, взаимно кореспондиращите си доказателства относно авторството и начина на осъществяване на престъпната дейност, са дали основание на решаващите съдилища да възприемат обясненията на подс. Л. Г., дадени в хода на съдебното следствие, както и обясненията на починалия Хр. Г. и на подс. И. И. за защитна позиция, която се опровергава от доказателствата по делото. Към анализа, извършен от окръжния, а впоследствие и от апелативния съд, няма какво да бъде добавено, тъй като същият е задълбочен и подробен, доказателствата не са изопачени или изведени на основата на превратното им интерпретиране и обстноятелствата са изяснени при спазване правилата на формалната логика. В заключение, като е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и цялостно доказателствения материал, съдът е установил фактологията по делото, в която наистина съществено място заемат обясненията на подсъдимия Л.Г., но те съвсем не са единственият източник на информация относно реализираната от него самия и съучастниците му престъпна дейност. Следователно, доводите в касационната жалба на подс. И. относно това, че осъждането е основано на недопустими доказателства и въз основа на предположения, не може да се сподели, тъй като не намира опора в материалите по делото. ВКС не установи твърдяното от жалбоподателя И. нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, защитено с довода, че то е последица от неправилната дейност на съда по установяване на значимата за процеса фактология. В касационната жалба не се съдържан други съображения, извън вече посочения довод, а както стана ясно по-горе той не се споделя от настоящия състав на ВКС. Затова, достатъчно е да се посочи, че в рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 199, ал.1, т.1 и т. 4 във връзка с чл. 198, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”а” и б.”б” във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК - за подс. И. И. и по чл.199, ал.1, т.1 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 4 от НК- за подс. Л. Г.. Жалбите се неоснователни и във връзка с претенцията за несправедливост на наложените на подсъдимите наказания - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. На подсъдимия Л. Г. е наложено наказание 6/шест/ години лишаване от свобода, което като вид и размер е утвърдено във въззивното решение. Съдилищата са извършили обстоен преглед на отегчаващите и смекчаващите отговорността му обстоятелства и при отчитането им, правилно са приели съществен превес на втората група обстоятелства- чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудовата му ангажираност, семейното му положение и обстоятелството, че е баща на малолетно дете, процесуалното му поведение, допринесло за установяване на значимата фактология. Определеното наказание лишаване от свобода е отмерено в срок, близък до минималния, предвиден в санкцията на чл. 199, ал. 1, т. 1 от НК. Доводите в касационната жалба, в подкрепа на искането за намаляване на размера на наложеното наказание с прилагане на института на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК, не се споделят. Уважаването на подобна претенция предполага констатация за множество смекчаващи или изключителни отговорността обстоятелства, които да обосновават прилагането на чл. 55, ал. 1, т. 1 и налагане на наказание под предвидения в материално-правната норма минимум на наказанието лишаване от свобода. В настоящия случай както първоинстанционния, така и въззивния съд са отчели всички смекчаващи отговорността на подс. Л. Г. обстоятелства, а те от своя страна не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер. Като основание за намаляване размера на наложеното наказание не може да послужи и нормата на чл.58, б.”б” от НК, тъй като, макар и като помагач, степента му на участие в деянието е значителна. Тя се извежда от данните за това, че именно той е дал предложението за ограбване на оборот на фирма в [населено място], че активно е участвал при предварителното наблюдение, както и в планирането на грабежа. Същевременно действията му като помагач са с висока степен на координираност с тези на извършителите. Помагаческата му дейност не е инцидентна или еднократна - тя протича от момента на възникване на замисъла за извършване на престъплението до момента на укриването на предмета на престъплението след неговото отнемане. Затова, липсват основания да се счете, че подс. Л. Г. е участвал като помагач в деянието в ниска, малка или незначителна степен, поради което не са налице предпоставките за прилагане нормата на чл. 58, б. „б” от НК.. На следващо място, на подсъдимия И. И. е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 12 години лишаване от свобода, като съдилищата са приели, че наказанието следва да се отмери при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства- предишните му осъждания, извън тези квалифициращи деянието като опасен рецидив/осем на брой/, лошите характеристични данни, конкретната обществена опасност на деянието, която е завишена с оглед данните за високата степен на организираност и планиране, ролята му в изпълнителното деяние и употребата на пистолет/ макар и без данни за това да е огнестрелно оръжие/, броят на квалифициращите обстоятелства, данните че деянието е осъществено в кратък период от време след отмяна на мярката за неотклонение „Задържане под стража”, наложена по друго досъдебно производство. Не са игнорирани и обстоятелствата за тежкото детство на подсъдимия, израсъл без родителска грижа, които правилно са били съобразени като смекчаващи отговорността му обстоятелства. Така, при правилна дейност по индивидуализация на наказанието, съдилищата закономерно са отмерили наказанието лишаване от свобода над средния предвиден размер в санкцията на чл.199, ал. 1 от НК. В касационната жалба недоволството от справедливостта на наказанието е декларативно посочено, без да са изтъкнати конкретни доводи в негова подкрепа. Затова, при липса на обективни данни за неотчетени смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства и при правилна дейност на инстанциите по чл. 54 от НК, претенцията за намаляване размера на наложеното наказание, не може да бъде удовлетворена. Възраженията в касационната жалба на подс. И. срещу гражданско -осъдителната част на присъдата и въззивното решение, с което тя е била потвърдена, са бланкетно заявени/ без да е изтъкната конкретна аргументация в тяхна подкрепа/ и очевидно изводими от основното оплакване за недоказаност на обвинението. Въззивната инстанция правилно е преценила, че са налице основанията, визирани в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, за да бъде ангажирана гражданската отговорност на двамата подсъдими. Известно е, че елемент на деликтната е виновно поведение на лицето, което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат. По делото е безспорно установено, че гражданският ищец [фирма] – [населено място] е претърпял имуществени вреди в размер на 79 758 лева и същите се намират в причинно-следствена връзка с виновното поведение на подсъдимите, осъществили в съучастие грабежа. Ето защо гражданския иск в този размер е бил доказан по основание и размер, предвид което липсва основания за отмяна или изменение на решението в частта му, с която е потвърдена гражданско-осъдителната част на първоинстанционната присъда. ` Водим от горното и като намери касационните жалби за неоснователни, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 299 от 26.06.2017г., постановено по ВНОХД № 22/17 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, І-ви състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: