7 Р Е Ш Е Н И Е № 12 гр. София,15.01.2025 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ КРАСИМИР МАШЕВ при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1098 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Касационното обжалване на решение № 678/02.11.2022г. по т.д. № 489/2022г. на Апелативен съд – София е допуснато по касационните жалби и на двете насрещни страни в процеса. Ищецът по делото, „Кока кола Хеленик Ботълинг къмпани България" АД, атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260015/01.03.2022г. по т.д. № 115/2020г. на Окръжен съд - София, с което е отхвърлен предявеният осъдителен иск срещу „Мариус Груп“ ЕООД за плащане на сумата от 166 170.24 лева, дължима по фактура № [ЕГН]/08.08.2019г. във връзка с договор за дистрибуция от 10.07.2019г., ведно с лихва за забава от предявяване на иска. Касаторът иска отмяна на решението в обжалваната от него част, като поддържа, че съдът е достигнал до неправилния извод, че по отношение на четвъртата фактура № [ЕГН]/08.08.2019г. за сумата от 166 170,24 лева липсват доказателства за доставка на стоката. Твърди се, че е налице съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на доказателствено искане – събиране на свидетелски показания от З. А. А. /управител на „Вин-Комерс 05“ ЕООД/ за новоузнати обстоятелства, проявили се на 22.03.2022г. в хода на проведен разпит на свидетеля по друго дело /о.с.з. на 22.03.2022г. по гр. д. № 6713/2021г. на СРС/. Сочи се, че с допуснатото процесуално нарушение съдът е осуетил възможността да се установят доставени видове и количества алкохолни напитки от ищеца директно към контрагенти на „Мариус Груп“ ЕООД, описани във фактура № [ЕГН]/08.08.2019г. Касаторът - ищец сочи, че още през август 2019г. ответното дружество е получило информация за задължението по фактура № [ЕГН]/ 08.08.2019г. въз основа на имейли от 14.08.2019г. и 27.08.2019г., и не е направило възражение за липсата на такова задължение, като фактурата не е оспорена. Също така от заключението по ССЕ е установено, че фактурата е надлежно осчетоводена при ищцовото дружество, чието счетоводството е водено редовно. С оглед на това жалбоподателят счита, че тези обстоятелства следва да се ценят по реда на чл.301 ТЗ като потвърждение на извършените действия от името на „Мариус Груп“ ЕООД, но същите в нарушение на процесуалните правила не са взети предвид от въззивната инстанция. Претендира присъждане на направените разноски за съдебните инстанции. Ответникът по исковете, „Мариус груп" ЕООД, обжалва въззивното решение в частта, в която, след отмяна на решение № 260015/01.03.2022г. по т. д. № 115/2020г. на Окръжен съд - София, е осъден да заплати на „Кока кола Хеленик Ботълинг къмпани България" АД сумата от 60 107,20 лева, представляваща продажна цена с вкл. ДДС на алкохолни напитки, които са му доставени в изпълнение на договор за дистрибуция на алкохолни напитки от 10.07.2019г., обективирани в 3 бр. фактури, съответно от 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г., ведно с обезщетение за забава върху тази сума в размер на законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 28.07.2020г., до окончателното й изплащане, както и в частта за присъдените разноски в размер общо на 5 946,43 лева. На първо място, твърди, че въззивното решение е постановено „плюс петитум“, тъй като в исковата молба (основна и допълнителна), е посочено, че се претендира неизпълнение по договора за дистрибуция, а не неизпълнение по три броя доставки, документирани с фактури № [ЕГН] от 05.06.2019г.; № 13013791163 от 17.06.2019г. и № [ЕГН] от 26.06.2019г., предхождащи сключването на договора. На второ място, касаторът – ответник по исковете, поддържа, че атакуваното решение е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано, тъй като по делото не е извършено съвкупно обсъждане на доказателствения материал, съгласно изискването на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, а решаващият състав избирателно е посочил само част от доказателствата, без да направи съответния анализ и да ги съпостави едно с друго. Не е взето предвид писмо № С01121 от 14.11.2019г., изходящо от „Кока кола ХБКБ" АД, в което доставчикът е заявил, че не може да сторнира посочените три фактури, защото се води следствие срещу техен служител, по което са налице данни за извършени от него измами в особено големи размери. Не са обсъдени и наличните данни за образуване във връзка с това на досъдебно производство № 5016/2020г. на СДВР, както и на прокурорска преписка № 54346 от 2019г. на СРП, по които са представени и оригиналите на трите фактури. Не е обсъдена и съобразена съдебно почерковата експертиза в частта, установяваща, че върху трите фактури липсва подпис на упълномощено лице на дружеството за сключване и получаване на доставките. Подписът за получател върху две от тях не е положен от посоченото лице Р. А., а от непознато такова, а върху една от фактурите е изписано името „И.“, каквото лице не работи в търговското дружество. Претендира заплащане на направените разноските в двете инстанции, за което представял списък по реда на чл.80 ГПК. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателства относно новоузнати факти от значение за спора; 2/„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства в съвкупност, както и доводи и възражения на страните?. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е приел, че между страните по делото е възникнало договорно правоотношение, основано на договор за дистрибуция на алкохолни напитки от 10.07.2019г. Въз основа на доказателства - писмени, гласни и изслушаните съдебно-икономически експертиза, апелативният състав е достигнал до извода за възникване на облигационна връзка между страните още преди датата на постигане на писменото съглашение от 10.07.2019г. между тях. Решаващият състав се е позовал на показанията на свидетелите И. и Д. - служители на ответника, както и на свидетеля Султов, че страните са били в трайни търговски отношения - повече от 10 години, по повод на които „Мариус Груп“ ЕООД купува доставени му продукти на „Кока кола Хеленик България“ - основно безалкохолни и газирани напитки, а така също и алкохолни, след което ги препродава на трети лица - предимно на едро. Според свидетеля Султов, служител в логистична фирма от 16 години, обслужваща клиенти на Кока кола, складът, от които продукцията на последното дружество се е подготвяла и предавала на получателите, е издавал документите, придружаващи стоката - фактури, сертификат, товарителница. Тези документи се подписвали от лицето, което получавало стоката, което било различно - или търговски представител на Кока кола, или представител на фирмата получател, като последните винаги се представяли и заявявали, че има изписана стока за „Мариус Груп“ и трябва да я получат, вкл. сочели конкретното количество. Стоката пристигала при получателя - „Мариус Груп“ ЕООД с фактури и с придружаващ протокол за амбалаж. Същото дружество извършвало продажба на едро - работело основно с магазини, на които продавало закупената от Кока кола стока, за което са налице и писмени доказателства - фактури за извършени доставки от ответника на трети по делото лица, в която насока са и констатациите на вещото лице, обективирани в допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Предвид особените отношения на свидетелките И. и Д. с една от страните /към момента на депозиране на показанията им същите продължават да работят за „Мариус груп“ ЕООД/, въззивният съд е кредитирал показанията им в светлината на чл.172 ГПК - единствено в гореобсъдената им част, която установява неизгодни за тази страна факти /с оглед защитните й възражения в процеса/, която е прието, че се подкрепя от анализа на останалите приобщени по делото доказателства. Посочено е, че в останалата им част, установяващи липсата на доставки на стоки по процесните фактури от Кока кола на Мариус Груп същите не следва да се кредитират, тъй като установяват единствено изгодни за ответното дружество факти, опровергаващи се от останалите приобщени доказателства - писмени и изслушаната експертиза. Съдът е приел, че стоките, описаните в първите три от процесните фактури, дистрибуторът - клиент е закупил от доставчика - продавач при конкретно посочени цени, като фактурите, касаещи всяка една от отделните доставки, са надлежно осчетоводени при клиента, включени са в дневниците му за покупко-продажба и за тях същият е ползвал данъчен кредит (при редовно водено счетоводство от ответника), като за първата от фактурите е налице вкл. частично изпълнение на задължението за плащането й в размер на 11 000 лева. С оглед на това съдът е достигнал до извода, че фактурите отразяват възникналото между страните правоотношение и осчетоводяваното им от ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях представляват недвусмислено признание на задължението по тях. В заключение решаващият състав е намерил за установен факта на сключен валиден консенсуален договор за дистрибуция между страните, с предмет продажба от страна на ищеца на стоките - алкохолни напитки, посочени в първите три от процесните общо четири фактури, при договорена цена на същите, посочена във фактурите, закупени от дистрибутора-ответник с цел осъществяване на търговска дейност чрез снабдяването на търговски обекти с тези стоки. Предвид характера на договора за дистрибуция /ненаименован, консенсуален и неформален/ и разпоредбата на чл.9 ЗЗД въззивната инстанция е приела, че в конкретния случай отделни договори за дистрибуция на алкохолни напитки са били сключвани между страните още преди 10.07.2019г. и именно в изпълнение на задълженията си по тях продавачът е продал описаните стоки в издадените от него фактури на 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г., а дистрибуторът е закупувал същите, приел ги е и е отразил задължението си за заплащането им към продавача в своето счетоводство. С оглед на това решаващият състав е счел, че постигнатото по-късно вече в писмена форма съглашение между страните от 10.07.2019г. следва да се счете като споразумение за преуреждане на вече съществуващи договорни отношения между продавача и дистрибутора. По изложените съображения въззивната инстанция е приела, че ищецът е установил при условието на пълно и главно доказване наличието на договорна обвързаност на страните по делото по договор за дистрибуция, вкл. към момента на издаване на процесните фактури от 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г., както и факта на изпълнение на своите задължения по договора да предаде стоката на дистрибутора, ведно с придружаващите я документи, а ответникът не е установил изпълнение на своето задължение за плащане на цената на продадената му стока по посочените фактури /извън сумата от 11000 лева, която не се претендира в процеса/ на уговорения падеж - при получаването на стоката /чл.6 от договора/. С оглед на това съдът е намерил предявеният иск за основателен за сумата от 60 107,20 лева, поради което е уважил иска за посочената сума след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение в тази му част, като е присъдил и законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска до окончателното заплащане на главниците. Същевременно, решаващият състав е приел, че от доказателствата не се установява дистрибуторът да е заявил, а продавачът да му е доставил стоки - алкохолни напитки - посочени в четвъртата фактурата под № [ЕГН]/08.08.2019г., на основание договора за дистрибуция от 10.07.2019г., поради което и за първия не е възникнало задължение за заплащането им, съответно искът за реално изпълнение в тази му част за сумата от 166 170,24 лева е счетен за неоснователен, както и искането за присъждане на лихва за забава върху търсената парична сума. Изложени са съображения, че тази фактура не е отразена в счетоводството на ответника, нито в дневниците му за покупки по ЗДДС за съответния месец - т. е. липсва недвусмислено признание от купувача - дистрибутор, че е получил стоката, посочена в тази фактура. Мотивирано е, че последният факт не е установен и от анализа на останалите приобщени по делото доказателства - сред писмените липсват такива, които да сочат, че „Мариус Груп“ ЕООД е отправил заявка до продавача за доставяне на тези стоки по реда на чл.9 от договора за дистрибуция, вкл. - че ги е получил. Констатирано е, че приобщените фактура, списък на товара, сертификат и товарителница не носят подпис на упълномощено от дистрибутора лице да получи стоката, за да се приложи презумпцията на чл.292 ТЗ и чл.301 ТЗ, като неоспорената съдебно-почеркова експертиза е установила, че подписът за получател под тези документи не е на управителя на дружеството. При тези данни и при съобразяване, че не е установено наличието на други обективни факти, сочещи, че на дистрибутора е доставената такава стока, решаващият състав е приел по арг. от чл.292, ал.1 ТЗ, че той е оспорил извършването на последната от процесните четири доставки веднага след узнаването й, което, според твърденията му, е станало едва в хода на обезпечителното производство, предшестващо исковото. Отделно от горното е прието, че изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, предимно в допълнителното си заключение, е посочила, че анализът на складовите наличности при ответника през процесния период от време не могат да обосноват извод, че в тях е постъпвала поръчка, която по асортимент и количество да отговаря на отразените в обсъжданата фактура. Намерил е, че в тази връзка са и показанията на свидетеля Султов, който сочи, че в търговската практика при предаването на стоките от „Кока кола“ на „Мариус Груп“ в склада, в който работи, е имало различна практика - понякога идвали търговски представители на „Кока кола“, а друг път представители на фирмата, в зависимост от обема на стоката. Решаващият състав е кредитирал показанията на свидетеля, предвид че същият не е служител на което и да е от дружествата - страни по делото, и са отражение на непосредствените му възприятия, последователни и безпротиворечиви, вкл. подкрепящи се от установеното от писмените доказателства. По първия въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: С решение № 111/ 04.05.2015г. по гр. д. № 1173/2014г. на IV г.о. на ВКС е прието, че при действието на ГПК от 2007 г., във въззивното производство е възможно посочването и събирането на допустими, относими и необходими доказателствени средства, които са новооткрити, нововъзникнали доказателства за твърдяни обстоятелства, както и на всички допустими и необходими доказателства за установяване на новооткрити и нововъзникнали релевантни факти и обстоятелства, също и на непосочените и несъбрани доказателства поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първата инстанция. По втория въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: По обусловилия касационния контрол втори процесуалноправен въпрос е формирана практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, както и по реда на чл.290 ГПК в: решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т. д. № 866/12г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. , решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 55 от 03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т. д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 190 от 07.02.2018г. по гр. д. № 180/2017г. на IV г. о. на ВКС и други. Съгласно посочената постоянна практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. По основателността на касационната жалба: На първо място, не а налице твърдяната от ответника по исковете евентуална недопустимост на решението в частта, в която е уважена претенцията за заплащане на продажна цена с вкл. ДДС на алкохолни напитки, доставени в изпълнение на договор за дистрибуция на алкохолни напитки от 10.07.2019г. по издадени 3 бр. фактури на 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г. Въззивната инстанция не е излязла извън предмета на спора, очертан в обстоятелствената част и в петитума на исковата молба, в която е налице позоваване не само на договора за дистрибуция, но и на посочените фактурите. От друга страна, от производството пред апелативния съд се установява, че във въззивната си жалба ищецът, с оглед констатациите на ССЕ, че стоките не са заприходени при ответника, е поискал допускане на свидетелски показания, новоузнати от него след постановяване на първоинстанционното решение, след проведен разпит на свидетеля по друго дело, за установяване на обстоятелството, че стоките са били заприходявани директно в склада на крайните получатели на стоката, на които ответникът ги е доставял. С определение от 21.06.2022г., съдът неоснователно е отказал събирането на гласните доказателства, приемайки ги неправилно за неотносими за спора, с оглед на което е налице неизпълнение на задължението на въззивния съд да допусне доказателства относно новоузнати факти от значение за изхода на спора. На следващо място, основателни са оплакванията и на двете страни в процеса, че в несъответствие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК, апелативният състав не е обсъдил, съответно не е взел предвид част от доказателствения материал по делото и свързаните с това доводи и възражения на страните, а именно: имейли на ищеца от 14 и 17.08.2019г., писмо на ищеца № С01121 от 14.11.2019г., данните по служебна справка за прокурорска преписка № 54346 от 2019г. на СРП, както и част от заключението на съдебно почерковата експертиза във връзка с неавтентичността на подписа за „получател“ по фактури № [ЕГН] от 17.06.2017г. и документацията към нея, които са относими за установяване на факта на получаване на стоката по фактурите, съответно на обстоятелствата от значение за приложението на чл.301 ТЗ. С оглед на горното, въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно и делото върнато на апелативния съд. При новото разглеждане на спора следва да бъдат събрани от въззивната инстанция исканите от ищеца гласни доказателства, да се извърши проверка за хода на образуваното досъдебно производство № 5016/2020г. на СДВР срещу (настоящ или бивш) служител на ищеца за измама в особено големи размери, както и на прокурорска преписка № 54346 от 2019г. на СРП, като при постановяване на решението решаващият състав трябва да извърши съвкупна преценка на всички, а не на част от доказателства по делото, както и да обсъди всички защитни тези на страните във въззивната жалба и в отговора към нея. При новото разглеждане на делото съобразно изхода на спора въззивната инстанция следва да се произнесе относно отговорността за разноските, направени в настоящото касационно производство. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 и ал.3, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 678/02.11.2022г. по т. д. № 489/2022г. на Апелативен съд – София. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.