О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 290 София, 18. 04.2022 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа докладваното от съдия М.Христова гр.дело № 4259 по описа за 2021г. взе предвид следното: Производството по делото е образувано по касационна жалба от Т. Т. Г., чрез адвокат Н. Х., срещу въззивното решение на Плевенски окръжен съд №219/30.07.2021г. по в.г.д.№287/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението, както и постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Ответникът по касационната жалба В. С. С., редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С атакуваното решение Окръжен съд Плевен потвърдил решението на Районен съд – Червен бряг №260004/19.02.2021г. по г.д.№1115/2019г. в частта, с която е прието за установено, че Т. Т. Г. дължи на В. С. С. сумата от 10 500лв. – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.10.2019г. до окончателното ѝ изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение №553/07.10.2019г. по ч.г.д.№1011/2018г. на Районен съд Червен бряг. Решението на Районен съд – Червен бряг №260004/19.02.2021г. по г.д.№1115/2019г. в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът е приел, че предявените искове по реда на чл.124 вр. чл.415 от ГПК са допустими. Приел е за установено, че между страните е сключен договор за заем на сумата от 10 500лв., която е предадена на ответника с разходен касов ордер от 09.10.2014г. Посочил е, че последният има характер на частен свидетелстващ документ, чиято истинност е оспорена от ответника по реда на чл.193 от ГПК. Тежестта за оспорване автентичността на подписа върху разписката за получената сума е на ответника Т. Г.. Във връзка със същото пред първостепенния съд е допусната съдебно – графологична експертиза. От заключението по същата, прието като обективно и компетентно дадено, се установява, че подписът за „получил сумата“ в оспорения ордер е изпълнен от Т. Г.. В заключението е посочено още, че ръкописният текст „10 500 десет хиляди и петстотин лв.“ и подписа срещу текста „Подпис“ в графа „Получих сумата“ са изписани с различна химикална паста от останалия текст в горната част на ордера и подписите на „ръководител“, „Броил сумата“ и „Съставил“, т.е по различно време. В тази връзка въззивният съд е приел, че оспорването по реда на чл.193 от ГПК е насочено срещу материалната доказателствена сила на официалните документи, а съдържанието на частните свидетелстващи документи се преценява в съвкупност с всички останали доказателства, като съдът не е обвързан от тяхната материална доказателствена сила. Съдържанието на документа не се нуждае от оспорване, тъй като съответствието на данните в него с обективната действителност се преценяват с оглед на всички доказателства. Предвид това, въззивният съд е направил извод, че изписването на ръкописния текст в процесния разходен касов ордер с две химикални пасти и по различно време не води до извод обратен на този на първоинстанционния съд. В тежест на оспорващия реалното предаване на парите е да установи факта на липса на предаването им от заемодателя и получаването им от заемателя, което не е осъществено в хода на производството. Приел е още, че обстоятелствата във връзка с осчетоводяването на заема и произхода на предоставените средства са ирелевантни, тъй като процесния договор е сключен между физическите лица – В. С. /заемодател/ и Т. Г. /заемател/. В тази връзка са без значение и представените по делото извлечения от сметката на СД “Т. –Г. и сие“, тъй като договорът за заем не е сключен с търговското дружество. Въззивният съд е посочил, че наведените в жалбата твърдения, че за периода от 1999г. до 2013г. В. С. е държал на съхранение собствено придобито от земеделска продукция зърно, а именно: царевица, слънчоглед и пшеница в складовете на Т. Г., което е свързано с товаро-разтоварни дейности, с минимална стойност между 240-300лв. на месец, също са извън предмета на производството, доколкото липсва предявено възражение за прихващане или насрещен иск. Съдът е изложил, че въведеното с въззивната жалба възражение за погасяване на вземането по давност е недопустимо, тъй като е заявено извън преклузивния срок по чл.131 от ГПК. В атакуваното решение съдът е разгледал и направените възражения за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, както следва: 1. За нередовно призоваване на страните в производството, което е довело до невъзможност за представяне на писмени доказателства – за ползване на отпуск и болнични листове на процесуалния представител на ответника препятстващи явяването им в проведеното на 28.01.2021г., както и за липсата на възможност за оспорване на заключението по допуснатата експертиза. Съдът е приел, че страните по делото са били надлежно призовани за проведените открити съдебни заседания на 21.10.2020г., 03.12.2020г. и 28.01.2021г. Посочил е, че за съдебното заседание на 03.08.2020г. призоваването е извършено по реда на чл.56, ал.2 от ГПК, според който страните не се уведомяват за датата следващото съдебно заседание, когато тя е обявена в заседанието. Именно такъв е и процесният случай, като разпоредбата на чл.142, ал.4 от ГПК е неприложима, доколкото датата на нито едно от последващите заседания не е определена в закрито заседание. Приел е още, че от доказателствата се установява, че за процесуалния представител на Т. Г. и лично за него са били налице пречки за явяване в последното проведено съдебно заседание, в което е прието заключението на вещото лице, но по делото не е депозирана молба по чл.142, ал.2 от ГПК. При изслушване и приемане на заключението не са допуснати процесуални нарушения, а във въззивната жалба няма доказателствени искания по реда на чл.266, ал.3 от ГПК. 2. За липса на произнасяне по направеното в отговора искане за разпит на свидетели, които биха внесли яснота и конкретика по делото за пълното и всестранно изясняване. По това възражение съдът е посочил, че действително в отговора на исковата молба е направено такова искане, по което няма произнасяне на първостепенния съд, с оглед разпоредбата на чл.146, ал.4 от ГПК, но във въззивното производство няма искане за събиране на тези доказателства, с оглед чл.266, ал.3, чл.260, т.6 от ГПК. По тези съображения е намерил предявеният положителен установителен иск за главницата от 10 500лв. за основателен. Приел е за основателна и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението – 07.10.2019г. до окончателното ѝ изплащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът да изгради вътрешното си убеждение единствено и само въз основа на представен от страната частен документ, без напълно да е изяснена фактическата обстановка? 2/ Допустимо ли е възражение за прихващане да бъде направено с отговора на исковата молба, а не чрез насрещен иск? 3/ Може ли да бъде направен безпротиворечив извод, че естеството на облигационните отношения е между физически лица, когато договорките помежду им касаят дейност, извършвана от тях в качеството им на представители на търговски дружества? Твърди се, че поставените процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: По първия поставен въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т.12 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГТК на ВКС и т.2 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато същите имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като намира че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с него. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е приел за установени фактите относно наличие на сключен между страните договор за заем, предаване на заемната сума и липса на изпълнение на насрещното задължение за връщането ѝ. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. По отношение на правомощията на въззивната инстанция за допускане на доказателства, включително по отношение на служебното задължение на съда да допусне експертиза, както и за допустимите във въззивното производство доказателствени искания също е налице трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава - ТР №1/2013 г. ОСГТК. Съдебната практика по поставените въпроси е ясна и не се нуждае от допълнително тълкуване. В конкретния случай заключението по допуснатата пред първостепенния съд експертиза не е било оспорено от страните в съдебното заседание, в което е изслушано и прието, а пред въззивната инстанция не са въведени оплаквания или твърдения за неговата необоснованост, нито са направени искания във връзка с твърдените процесуални нарушения. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените в практиката разяснения, като съдът е приел, че заключението е мотивирано и обосновано. Вторият въпрос дали е допустимо възражението за прихващане да бъде направено с отговора на исковата молба, а не чрез насрещен иск не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение, поради което той не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, нито има значение за крайния изход на делото, поради което и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В хода на първоинстанционното производство ответникът не е направил възражение за прихващане с дължими от насрещната страна суми. Напротив, в отговора на исковата молба изрично е посочил, че с постигнато споразумение между ищеца, като земеделски производител и управляваното от ответника дружество е извършено насрещно прихващане на съществувалите между тях задължения, с което отношенията им са уредени. Не са въвеждани и твърдения, че процесният договор за заем е сключен от ответника, в качеството му на представляващ СД “Т. –Г. и сие“. Във въззивната жалба са изложени твърдения за ползвани от ищеца услуги, осъществени от управляваното от ответника събирателно дружество, но липсват формулирани в тази връзка възражения, нито е налице идентичност със страните по заемното правоотношение. Въпросите за сроковете за предявяване на възражение за прихващане и допустимостта му пред въззивната инстанция са разяснени в т.4 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което съдебната практика по поставените въпроси е ясна и не се нуждае от допълнително тълкуване. Третият формулиран от касатора въпрос по същество е обусловен от неправилността и необосноваността на решението, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №219/30.07.2021г. постановено от Плевенски окръжен съд по в.г.д.№287/2021г. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: