6 6 Решение по т. д. № 68/11 г., ВКС, ТК, І-во отд. Решение по т. д. № 68/11 г., ВКС, ТК, І-во отд. Р Е Ш Е Н И Е №135 София, 11.11.2011 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав: Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ТОТКА КАЛЧЕВА при участието на секретаря Кр. Атанасова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 68 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Ц. П. Д. от [населено място] чрез процесуалния й пълномощник - адв. Х., срещу въззивно решение от 28.03.2010 г. по гр. д. № 3898/2008 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 11.07. 2008 г. по гр. дело № 24451/2007 г. на СРС, І ГО, 49 състав. С последното, жалбоподателката е осъдена на основание чл. 402, ал. 1 /отм./ ТЗ да заплати на ЗД [фирма] сумата 9673,31 лв., представляваща платено обезщетение по полица № 0200019501108258 за ПТП от 25.01.2003 г., както и разноските по делото в размер на 1 466,93 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния и необоснованост, като моли за отмяната му и за отхвърляне на исковете. Ответникът по касационната жалба - ЗК [фирма], [населено място] не взема становище по касационната жалба. Третото лице - помагач ЗК [фирма] /в несъстоятелност/ не заявява становище. С определение № 500/29.06.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение въз основа на изложено и обосновано в касационната жалба приложно поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по правния въпрос за приложението и характера на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ, във вр. с чл. 213, ал. 1, изр. четвърто КЗ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, съобразно компетенциите си по чл. 293 ГПК приема следното: С въззивното решение е прието, че са налице елементите от фактическия състав на регресното право на застрахователя по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ и следва да се ангажира гражданската отговорност на виновния за п. т. п. водач на автомобила Ц. П. Д.. По отношение на вида и характера на вредите, нанесени на застрахования при ищцовото дружество автомобил и съответно по отношение размера на обезщетението, въззивният съд е съобразил не само протокола от ПТП № 0547697/25.01.2003 г., но и автотехническата експертиза и доказателствата по образуваната пред застрахователя щета. Във въззивното решение отсъства позоваване на нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ, във връзка с § 143 от ПЗР на ЗИД КЗ, макар във въззивното производство да е направено възражение за приложение на цитирания законов текст. Безспорно е било установено, че на 25.01.2003 г. при управление на лек автомобил марка “Л. Дедра” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Д. Ц., управляван от Ц. П. Д., последната като делинквент е причинила ПТП по непредпазливост. От него са произтекли вреди за л. а. “Фиат П.” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма], застрахован по договор за имуществено застраховане ”каско” при ЗД [фирма], [населено място]. Последното в качеството си на застраховател е изплатил на 27.03.2003 г. застрахователно обезщетение на собственика на увредения л. а. “Фиат П.”, обстоятелство, породило правото му да встъпи в правата на застрахования по договора за застраховка ”каско”, както и правния му интерес да предяви регресен иск на основание чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ срещу делинквента Ц. П. Д., причинил процесното ПТП, за заплащане на изплатеното застрахователно обезщетение на собственика на увредения автомобил. Прието е било, че стойността на имуществените вреди, съгласно експертно заключение, възлиза на 9673,31 лв., като искът за главницата е уважен до този размер. Решението е неправилно. При постановяването му въззивният съд не е отговорил на основния въпрос за пасивната материалноправна легитимация на ответника, след преценка на разпоредбата на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ и на придаденото от законодателя обратно действие на материалноправната норма на чл. 213, ал. 1, изр. четвърто КЗ. Съгласно текста, се очертава кръгът на лицата, легитимирани да отговарят по регресния иск на застрахователя и поредността им, преодолявайки различната правна квалификация на предявения иск по друг материален закон. Съдилищата са квалифицирали правилно спорното материално право по чл. 402, ал. 1 /отм./ ТЗ, според действалото към момента на застрахователното събитие и предвид момента на плащането на 27.03.2003 г. от страна на [фирма] на застрахователно обезщетение по застраховка “автокаско” на увредения. От този момент датира и материалноправното встъпване в правата на застрахования по риска “автокаско” срещу причинителя на неговите имуществени вреди от ПТП, настъпило 25.01.2003 г. по вина на водача - ответник по иска - Ц. П. Д.. Процесуалноправно суброгацията в правата на увредените лица се осъществява посредством регресния иск по чл. 402, ал. 1 /отм./ ТЗ, като в случая, правният интерес на застрахователя от воденето на осъдителен иск, несъмнено произтича от обстоятелството, че към датата на исковата молба все още не е било получено плащане от страна на причинителя на вредата. Исковата молба съставлява първата надлежна покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД за извършване на такова плащане, отправена към ответника, в качеството му на делинквент, като същевременно отсъстват данни за извънсъдебно отправяне на покана за плащане и към застрахователя на последния по риска ”гражданска отговорност” –ЗК [фирма], по настоящем с наименование [фирма] /в несъстоятелност/. Със ЗИДКЗ /ДВ, бр. 97/23.11.2007 г./ е изменена разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ, като с новелата на изр. четвърто се урежда по нов начин регресното право на застрахователя по договор за застраховка ”каско” и правото на регресно вземане срещу делинквента вече е субсидиарно, което означава, че първо ще следва да се поиска плащане от застрахователя по застраховка ”Гражданска отговорност” и едва при отказ от последния на някое от изчерпателно изброените в чл. 268 КЗ единадесет основания, би могло да се предяви иск срещу делинквента. Освен това, регресното вземане срещу делинквента може да се претендира само до размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователната сума по договора за застраховка ”Гражданска отговорност”. След като касаторът и пред въззивната инстанция се е позовал, но съдът не е отговорил на това негово възражение за приложението на § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 97/23.11.2007 г./, с който е предвидено нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ да се прилага за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към датата на обнародване на закона - т. е. към 23.11.2007 г., то визираният текст на чл. 213, ал. 1 КЗ се разпростира за всички случаи на встъпване в право, независимо от това, дали то е възникнало за правоотношение, създадено по КЗ или при действието на ТЗ, с единственото условие - делинквентът да не е заплатил обезщетение към 23.11.2007 г., тъй като под понятието ”плащане” по смисъла на правната норма следва да се разбира погасяване на вече възникнало регресно право. Или, налице е законово преуреждане с обратна сила /ex tunc/ на висящи правоотношения, което е следвало да се съобрази от решаващия съд, тъй като към датата на постановяване на въззивния съдебен акт /28.03.2010 г./. нормата е била в сила. От обсега на нормата са изключени само удовлетворените към посочената дата регресни вземания на суброгиралия се в правата на увредения, застраховател, какъвто не е разглеждания случай. Като не е обсъдил дали въведените от законодателя предпоставки за приложение на чл. 213, ал. 1, изр. четвърто КЗ /в редакция ДВ, бр. 97/2007 г./ са били налице по отношение на ангажирането на регресната отговорност на делинквента за пълния размер на заплатеното от застрахователя по имуществена застраховка ”автокаско” застрахователно обезщетение на собственика на увреденото м. п. с., Софийски градски съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Въззивният съд, като решаваща инстанция, е следвало да съобрази, че при данните по делото за притежавана от ответника валидна полица по задължителна застраховка “гражданска отговорност”, действаща към момента на настъпване на процесното п. т. п., искът на ЗД [фирма] е лишен от основание. При констатация, че предмет на главната претенция не са причинени вреди, надхвърлящи размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка, а и отсъстват данни по делото ЗК [фирма] да е отказвало да заплати дължимото от него обезщетение по този риск на основание на някое от изрично предвидените в чл. 268 КЗ изключения, то искът за заплащане на визираната сума срещу Ц. П. Д., в качеството й на пряк причинител на вредите, е следвало да бъде отхвърлен, предвид приложението на § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ. В този смисъл са налице вече постановени решения на ВКС, ТК по реда на чл. 290 ГПК, свързани с приложението на § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ - Решение № 118/07.10.2009 г. по т. д. № 40/2009 г.; Решение № 99/02.11.2009 г. по т. д. №70/2009 г. и Решение № 212/24.03.2010 г. по т. д. № 447/2009 г. на ВКС, ТК и др. посочени в определението по допускане на касационно обжалване, които са задължителни за съдилищата и не са били съобразени от СГС. В тези актове е даден изчерпателен отговор на всички въпроси, свързани с приложението на чл. 213, ал. 1 КЗ, във вр. с §143 ПЗР на ЗИДКЗ. В цитираните решения е прието, че нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ следва да се прилага във всички случаи на встъпване в право, независимо дали то произтича от възникнали при действието на Кодекса за застраховането или при действието на отменените разпоредби на ТЗ правоотношения, с единственото условие, делинквентът да не е заплатил обезщетението към датата на обнародване на ЗИДКЗ - 23.11.2007 г. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 3 ГПК обжалваното решение следва да се отмени изцяло, и тъй като не се налагат нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество, с което да се отхвърли изцяло искът на ЗК [фирма]. При този изход на делото, съобразно изискването на чл. 78, ал. 3 ГПК, на касатора следва да се присъдят разноски по делото за всички инстанции в размер на сумата 1 716,94 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение от 28.03.2010 г. по гр. д. № 3898/2008 г. с което се потвърждава решение от 11.07.2008 г. по гр. д. № 24451/2007 г. на СРС, І ГО, 49 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗД [фирма] [населено място] срещу Ц. П. Д., ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 402 /отм./ ТЗ за заплащане на сумата 9 673,31 лв., като неоснователен. ОСЪЖДА ЗД [фирма] [населено място] да заплати на Ц. П. Д. сумата 1 716,94 лв. /хиляда седемстотин и шестнадесет лева и деветдесет и четири стотинки/ - разноски по делото за трите съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: