РЕШЕНИИЕ № 308 София, 12.12.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Юлия Георгиева изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 7585/2013 год. Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. „Д. ” със седалище в [населено място] срещу решение от 19.6.2013 г, постановено по гр.дело № 2471/2013 г на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Второ „Б”-отделение, с което е обезсилено решение от 2.11.2012 г на СРС, 68 състав по гр.дело № 28739/11 г и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав.С първоинстанционното решение съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от Р. Г. Д. срещу Д. „Д. ” към М. установителни искове по чл.422 ГПК вр.чл.415 ал.1 от ГПК вр.чл.31 ал.2 от ЗС и чл.86 ал.1 от ЗЗД за установяване със сила на присъдено нещо, че ответната А. й дължи сумата 17 600 лв, обезщетение за ползване на притежаваната от Д. ¼ ид.част от апартамент № в [населено място], на [улица], вх., ет., над в периода 16.2.2006 г-16.2.2011 г и лихва върху тази главница в размер на 3000 лв за времето от 16.2.2006 г до 16.2.2011 г. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Ответницата по касационната жалба Р. Г. Д. чрез процесуалния си представител адв.Г. оспорва подадената касационна жалба.Подържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, респ. че касационната жалба е неоснователна, а решението законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с оглед изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, СРС се е произнесъл по непредявен иск.Приел е, че предявеният иск е с правно основание чл.59 ал.1 от ЗЗД, а не по чл.31 ал.2 от ЗС, поради което постановеното първоинстанционно решение е процесуално недопустимо, обезсилил го е и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СРС. От данните по делото се установява следното : На 9.5.2011 г по гр.дело № 8239/2011 г СРС, Втора гражданска колегия, 68 състав е издал заповед по чл.410 от ГПК като е осъдил длъжника Д. „Д. ” [населено място] да заплати на Р. Г. Д. сумата 20 600 лв, от които 17 600 лв-дължимо на основание чл.31 ал.2 от ЗС обезщетение за ползване в периода 16.2.2006 г до 16.2.2011 г на притежаваната от Д. ¼ ид.част от съсобствения имот, представляваш апартамент № в [населено място], на [улица], вх., ет. над и 3000 лв, представляващи мораторна лихва за забава по чл.86 ал.1 от ЗЗД в периода 16.2.2006 г-16.2.2011 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК-24.2.11 г до окончателното плащане, както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски в размер на 1132 лв-платена държавна такса и възнаграждение за един адвокат.В законоустановения срок по чл.414 от ГПК ответникът Д. „Д. ” [населено място] е възразил срещу издадената заповед за изпълнение, поради което Р. Г. Д. е предявила в срока по чл.422 от ГПК иск за установяване на вземането си. В исковата молба ищцата подържа, че ответникът Д. „Д. ” [населено място] стопанисва и управлява на основание решение на МС № 161/30.1.1997 г ½ ид.част от недвижим имот в [населено място], представляващ апартамент на [улица], вх., на етаж над , с лице към югоизток, състоящ се по нотариален акт от пет стаи, вестибюл, кухня,баня, клозет, два килера, два коридора със застроена площ от 175, 40 кв.м ведно с 4, 199 % ид.части от общите части на сградата и от дворното място.Подържа, че другата ½ ид.част от имота е съсобствена между ищцата и майка й С. Д. при части по ¼ ид.част за всяка.Съсобствеността върху този имот е възникнала по наследство, реституция и продажба.Подържа, че праводателят й А. Х. П. съгласно нотариален акт № , т., рег., дело № г е признат за собственик на недвижим имот, придобит по Закона за етажната собственост.Този имот е одържавен по реда на ЗОЕГПНС и впоследствие ½ ид.част е възстановена на наследниците му. С влязло в сила съдебно решение делбата на апартамента е допусната при дял 1/2 ид.част за С. Х. Д. и Р. Г. Д. или по ¼ ид.част за всяка и ½ ид.част за Държавата.Подържа, че с решение № 161 от 30.1.1997 г Министерски съвет на РБ е предоставил безвъзмездно за стопанисване и управление на Главно управление „Д. ” ½ ид.част от процесния апартамент, съставляваща публична държавна собственост.Ответникът ползва целия имот, поради което дължи обезщетение за това до размера на притежаваната от ищцата ¼ ид.част. Ответната Д. „Д. е оспорила иска по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по реда на чл.131 от ГПК. С първоинстанционното решение СРС е отхвърлил исковете по чл.422 вр.чл.415 ал.1 от ГПК вр.чл.31 ал.2 от ЗС за сумата 17 600 лв и по чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата 3 000 лв като неоснователни.Приел е ,че искът за главницата неоснователен, тъй като обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС се дължи от съсобственик, а не от ползувателя на един имот, поради което Д. „Д. не е пасивноматериално правно легитимирана да отговаря по предявените искове.С въззивното решение съдът е обезсилил това решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СРС.Приел е, че с оглед твърденията в исковата молба ответникът се явява позувател, а не съсобственик.Следователно предявените искове намират правното си основание в чл.59 ал.1 от ЗС и чл.86 ал.1 от ЗЗД, а не чл.31 ал.2 от ЗС.Според въззивния съд, СРС се е произнесъл по непредявени искове, поради което решението му е обезсилено като процесуално недопустимо. По основанието за допускане на касационно обжалване. Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр. д. № 1790 по описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост.Обжалваното решение според даденото по-горе разрешение не е нищожно. Същото не е недопустимо, тъй като са налице положителните и липсват отрицателните предпоставки за предявяване на исковете. Обжалваното решение е неправилно. Въззивната инстанция е приела, че първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявен иск по чл.31 ал.2 от ЗС, а не се е произнесъл по предявения с правно основание чл.59 от ЗЗД.Това е довело до неправилност на крайния извод на въззивния съд за процесуална недопустимост на първоинстанционното решение. С ТР № 1/9.12.2013 г на ОСГТК на ВКС е възприето принципното становище, застъпвано и преди това в практиката на ВКС по чл.290 от ГПК, че несъответствието между дадената от първоинстанционния съд в доклада по чл.146 от ГПК и в решението му по спора правна квалификация на спорното право с неговото действително правно основание не представлява порок, обуславящ недопустимост на съдебния акт.Това нарушение следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, което въззивната инстанция следва да отстрани и да разреши спора по същество. Въззивната инстанция извършва самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото като прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и като определя правната квалификация на иска.Ако първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал същото, това не означава произнасяне по непредявен иск по тази причина въззивният съд няма правомощията за обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довели до обезсилване на допустимо съдебно решение, постановено при правилно определена от СРС правна квалификация-чл.31 ал.2 от ЗС. Ищцата Р. Д. е посочила като ответник по делото процесуален собституент на държавата.Предмет на иска е обезщетение за ползване на идеална част от държавен недвижим имот, която е предоставена за стопанисване и управление на Агенцията като държавно учреждение, поради което последното е легитимирано да отговаря по предявения иск. Съгласно т.11 от ППВС № 8/80 г, което в тази му част има принципно значение и не е изгубило действие, държавните организации, предприятия и учреждения са процесуално легитимирани да водят дела, респ.да отговарят по искове, имащи за предмет собствеността върху имоти, които са им предоставени от държавата за стопанисване и управление.В този смисъл е и действащата уредба в чл.14 и чл.15 от Закона за държавната собственост.Съгласно чл.19 ал.2 от ГПК /отм/ по такива дела държавата се конституираше като контролираща страна,а при действието на чл.26 ал.4 от новия ГПК следва да се конституира като съищец или съответник.Силата на присъдено нещо на решението постановено по отношение на процесуалния субституент се разпростира и спрямо държавата, обвързва я и спорът става непререшаем. Настоящият съдебен състав споделя разрешението, дадено с решение № 6 от 1.6.2011 г по гр.дело № 833/2009 г на ВКС, Четвърто ГО постановено по реда на чл.290 от ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика, според което съгласно чл.14 ал.1 от ЗДС /ред.ДВ бр.124/98 г/ държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона.С предоставянето на управлението на имота, публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани това право чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване/респ.срещу него да бъде предявен такъв иск/.Редакционното изменение на текста /ДВ бр.32/2005 г/, съгласно което управлението върху обекти, имоти и вещи-държавна собственост включва правото на ведомствата и общините да ги владеят, ползват и подържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност, не променя статута на ведомствата на процесуални субституенти на държавата при упражняване на правата върху предоставените им за управление имоти. С оглед отговора на така поставения процесуален въпрос се налага изводът, че процесуалният субституент е пасивно материално правно легитимиран да отговаря по иска с правно основание чл.31 ал.2 от ЗС за лишаване от ползване на имота.Този извод се налага с оглед мотивите по горе относно приложението на чл.26 ал.2 от ГПК и чл.15 от ЗДС.След като лишеният от ползване на общата вещ съсобственик разполага с иска по чл.31 ал.2 от ЗС за защита и реализиране на правото си по отношение на процесуалния субституент, то общият състав по чл.59 ал.1 от ЗЗД е неприложим. Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, който след обсъждане на релевантните за спора факти и доказателства да изложи мотиви за наличието на елементите от фактическия състав на предявените искове. Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение от 19.6.2013 г, постановено по гр.дело №[ЕИК] г на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Второ „Б”-отделение. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.