Р Е Ш Е Н И Е № 155 гр. София, 01 ноември 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 570 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата К. И. И. срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 42 от 12.04.2019 г, по ВНОХД № 393/18, с което е потвърдена присъда на Ловешки окръжен съд № 15 от 12.07.18 г, по НОХД № 411/17. С първоинстанционната присъда жалбоподателката е призната за виновна в това, че на 8.11.2014 г в [населено място], умишлено е умъртвила А. Й. З., с оглед и което на основание чл. 115 и чл. 54 НК, е осъдена на десет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 19.11.14 г до 8.01.15 г. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъдена да заплати на С. А. К., Р. А. З. и М. В. М., обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 60 000 лв, в полза на всяка една от гражданските ищци, заедно със законните последици. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: Допуснато е нарушение на чл. 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/, изразяващо се в това, че при едни и същи фактически положения, съдилищата са постановили противоположни по насоченост присъди, а именно: първата присъда е оправдателна, с приложение на чл. 12 НК, а втората такава е осъдителна, постановена при отказ да се приложи хипотезата на неизбежната отбрана. Осъждането почива преимуществено на отреченото самопризнание на подсъдимата, а са игнорирани обясненията й от съдебната фаза. Невярно е интерпретиран фактът, че жалбоподателката се е изправила срещу пострадалия, за да защити св. А., с когото е живяла на семейни начала. Този факт обуславя приложението на чл. 12 НК, който е налице, но не е приложен от съда. Допуснато е процесуално нарушение, като е отказано събирането на доказателства по искане на защитата, с което са останали неизяснени обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на делото, а именно: не е установено от кого произхожда биологичният материал, намерен под ноктите на дясната ръка на пострадалия, не е изяснено дали по време на инцидента ножът с черната дръжка е попадал в ръцете на подсъдимата, не са събрани доказателства относно криминалното минало на пострадалия. При решаване на делото е игнорирано обстоятелството, че конфликтът е предизвикан от появата на групата на пострадалия А. З.. Не е изяснено какви действия е извършил всеки от участниците в инкриминираните събития. Не е установено, че подсъдимата е автор на деянието, за което е призната за виновна. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като е приложима хипотезата на чл. 12 НК, респективно, чл. 12, ал. 4 НК. Наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. Допуснато е нарушение на материалния закон и при произнасянето по гражданската отговорност. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и да бъде приложен чл. 12 НК, респективно, чл. 12, ал. 4 НК, и да бъдат отхвърлени предявените граждански искове, да бъде отменено обжалваното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция или да бъде смекчено наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимата жалбоподател се присъединява към становището на защитата. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци К., З. и М. изразява становище, че жалбата е неоснователна. Частните обвинители и граждански ищци К., З. и М. не участват лично в касационното производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. На първо място, преди да бъдат обсъдени останалите доводи на защитата относно евентуално допуснати съществени процесуални нарушения, следва да бъде отговорено на възражението, касаещо правото на справедлив процес по чл. 6 ЕКПЧ. Доводът е мотивиран с наличието на различие в правните изводи на съдебните състави, при твърдението, че са установени едни и същи фактически положения. Този довод не може да бъде споделен, поради следните съображения: Съгласно чл. 14, ал. 1 НПК, съдът взема решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона. Контролният съд не може да подмени вътрешното убеждение на решаващия съд по релевантните факти, а разполага с правомощие единствено да провери дали то е формирано в съгласие с принципа на чл. 14 НПК. За разлика от касационната инстанция, която поначало не може да установи нови фактически положения, извън случаите, когато влиза в правомощията на въззивен съд, въззивната инстанция може да приема нови фактически положения и да приложи съответния материален закон. Когато обаче въззивният съд констатира, че при анализа на доказателствената съвкупност, първата инстанция е допуснала нарушение по чл. 14 НПК, това води до отмяна на присъдата на процесуално основание и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на решаващия съд. Принципно, когато бъде установен определен кръг от фактически положения, това обуславя приложението на съответния материален закон, когато релевантните факти са установени правилно. Когато в процеса на събирането и анализа на доказателствените средства е допуснато нарушение по чл. 14 НПК, формираното вътрешно съдийско убеждение е опорочено, а изведените правни изводи са неправилни. Процесът на формиране на вътрешното убеждение по установяване на релевантните факти подлежи на инстанционен контрол, а спазването на изискванията по чл. 14 НПК при оценката на доказателствата и доказателствените средства е необходима предпоставка за правилното приложение на материалния закон. Възможно е определен съдебен състав да приеме фактически положения, установени в нарушение на чл. 14 НПК, откъдето и да допусне неправилно приложение на материалния закон. Възможно е при едни и същи фактически положения отделни съдебни състави да изведат различни правни изводи, което има отношение към въпроса за правилното приложение на материалния закон, който въпрос също подлежи на инстанционен контрол. Липсва обаче знак на равенство между случаите, при които съдебният състав е допуснал процесуално нарушение при извеждане на своите доказателствени изводи, респективно, е приложил неправилно материалния закон, и в случаите, когато е проявил „заинтересованост” или „пристрастие” при постановяване на своя акт, което е повлияло, както на установяване на релевантните факти, така и на правилното приложение на материалния закон. В първия случай, не се поражда съмнение относно справедливостта на процеса, тъй като съдът е упражнил правомощията си по закон, не е имал предварително формирано становище по вината и отговорността на подсъдимия, но е допуснал съществено процесуално нарушение при анализа на доказателствената съвкупност, рефлектирало и на правилното приложение на материалния закон. В този случай е необходимо опороченият съдебен акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане, с оглед отстраняване на допуснатите нарушения. Във втория случай, съдът е имал предварително формирано становище по вината и отговорността / бил е „заинтересован” /, но не е изпълнил задължението си да се отведе от разглеждане на делото, което представлява абсолютно съществено процесуално нарушение / „незаконен състав” / и всякога обуславя необходимост от отмяна на постановения съдебен акт и ново разглеждане на делото, независимо от това дали фактическите и правни изводи на съда са правилни или не. Отнесено към настоящия казус, възражението на защитата, че е допуснато нарушение на правото на справедлив процес, е неоснователно и не може да бъде споделено. В тази насока, от значение е обстоятелството, че цитираната оправдателна присъда № 22 от 29.11.2016 г, постановена по НОХД № 179/16 по описа на Ловешки окръжен съд, с която е приложен чл. 12 НК, е отменена от въззивната инстанция ВТАС, с решение № 200 от 7.08.2017 г, по ВНОХД № 204/17, поради допуснато съществено процесуално нарушение при оценката на доказателствените източници. При тази хипотеза, защитата не би могла да черпи аргументи от фактическите положения и съответстващите им правни изводи по отменената присъда, тъй като с въззивното решение е констатирано, че вътрешното убеждение на първата инстанция е изградено в нарушение на процесуалните изисквания, откъдето и материалният закон е приложен неправилно. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция, при което е постановена осъдителна присъда, потвърдена с въззивния акт, предмет на настоящата касационна проверка. При новото разглеждане на делото Апелативният съд е извел верния извод, че при анализа на доказателствените източници е спазен принципът на чл. 14 НПК, което гарантира правилността на формираното вътрешно убеждение по релевантните факти. Въззивният съд е споделил съображенията на първата инстанция в тази насока, като е изложил и собствени доводи относно доказателствения анализ, които са правилни и се споделят от настоящата инстанция. Вярно са интерпретирани показанията на свидетелите, участници в инкриминираните събития: св. О. А., св. Й. А., св. А. А., св. Д. К., св. Й. К., св. И. А., св. П. М., св. М. М.. Казаното от тях е съпоставено с версията на подсъдимата, изводима от първоначалните й обяснения, от досъдебната фаза, надлежно приобщени, като са обсъдени и последващите й обяснения, депозирани в съдебната фаза, на които не е дадена вяра, тъй като е констатирано, че са опровергани от останалите доказателствени източници. Съобразено е намирането на веществени доказателства и експертното мнение на вещите лица, изследвали съответните обекти. Неоснователно се сочи, че осъждането почива преимуществено на отречените самопризнания на подсъдимата, което би било в нарушение на чл. 116, ал. 1 НПК. Нейната първоначална версия за събитията е кредитирана, тъй като е подкрепена от съвкупния анализ на цитираните свидетелски показания, от писмените доказателствени средства и от заключенията на експертизите. За обстоятелството, че подсъдимата е държала нож, са събрани гласни доказателства, изводими от показанията на св. А., св. Й. А., св. Д. К., св. М.. Установено е, че ножът, с който е извършено убийството, е ножът с черна дръжка, който първоначално е бил у св. Й. К., но в хода на конфликта е изпуснат на земята и е попаднал у подсъдимата. От заключението на ДНК-анализа на биологичните следи по този нож е изяснено, че следите са оставени от подсъдимата и от пострадалия. Установено е, че в сместа от клетъчен материал, намерена под ноктите на дясната ръка на пострадалия, липсва материал, оставен от св. Й. К., а под ноктите на лявата му ръка е налице клетъчен материал, оставен от неустановено лице. На следващо място, изяснени са обстоятелствата относно началото на конфликта и последвалия развой на инкриминираните събития. Поводът за конфликта е предшестваща размяна на обидни реплики между компанията на св. М. и тази на св. Д. К., докато компаниите са празнували празника на селото в местния ресторант. По-късно и двете компании си тръгнали от заведението. Групата на св. Д. К. се прибрала по домовете си. След като напуснал заведението, св. М. дал идеята да отидат до жилището на св. Д. К., за да си „уредят отношенията”. Потеглили с два автомобила, в първият от които бил св. П. М. и св. Г. Г., а във втория, св. М. М., св. Й. К., св. О. А., св. М. Р. и пострадалият А. З.. Междувременно, св. И. А. се свързал по телефона с подсъдимата и я предупредил за намеренията на св. М. и придружаващите го лица. Групата на св. Д. К., състояща се от него, подсъдимата, св. Й. К., св. А. А. и св. Й. А., излезли на улицата, за да посрещнат пътуващите към тях автомобили. Петимата били въоръжени, а именно: св. Й. К., с нож с черна дръжка, св. Д. К., с лопата с дървена дръжка, св. А. А., с брадва, св. Й. А., с дървен кол, а подсъдимата, носела нож със синя дръжка. Отишли до съседната къща, откъдето излезли и се присъединили към тях: св. П. А., който носел брадва, и св. Й. А., който носел дървен кол. Изяснено е, че част от хората в групата на св. П. М. са носели дървени предмети, бухалки. Св. Д. К. приканил св. П. М. да си прибере хората, на което вторият свидетел се засмял и отговорил: „Сега ще умрете за три минути”. Тогава подсъдимата застанала пред св. П. М., хванала го за дрехата и насочила ножа към него, отправяйки му предупреждение „да не мърда, защото ще го заколи”. Св. П. А. ударил с брадвата стъклото на лекия автомобил „марка” и го счупил, а св. А. Д. А. вдигнал брадвата срещу мъж от другата група, който държал бухалка. От този момент нататък започнала взаимната размяна на удари. Св. П. М. побягнал. Св. А. А. успял да избие бухалката от ръцете на мъжа, който я носел, а след падането на бухалката на земята, мъжът побягнал. Св. А. А. го подгонил, но не успял да го достигне. Междувременно лице от групата на св. М. нанесло удар по главата на св. А. А. и той изпуснал брадвата. Без да губи съзнание, продължил да се движи и видял баща си, който лежал на земята. Тръгнал към него, за да му помогне. Св. Г. Г. влязъл в схватка със св. П. А. и му нанесъл удар с бухалка. Св. М. и св. К. побягнали, но св. К. бил ударен. Св. Й. К. бил нападнат от лица от групата на св. Д. К. и удрян от тях. Св. Й. К. хвърлил ножа с черната дръжка срещу лице от групата на св. П. М., който носел кривак, но бил ударен по главата и изпаднал в безсъзнание. Ножът паднал на земята, но бил намерен и взет от подсъдимата. Тя видяла пострадалия З. и решила да го сплаши, макар и той да не проявявал агресия в този момент. Направила резки движения към него, като размахвала ножа наляво и надясно и успяла да нарани ръцете му. Той й нанесъл удар с юмрук в областта на главата, от който подсъдимата изпитала силни болки. Посегнал да я удари отново, а тя забила ножа в гръдната му област, който бил със значителен интензитет, тъй като причинил и срязване на ребро. Преди да падне на земята, пострадалият успял да й нанесе силен удар по главата, от който тя изпаднала в безсъзнание. А. З. бил намерен от св. П. М., който го откарал в болница, където е установено, че е починал. Подсъдимата е намерена от своите близки и също е откарана в болница, където й е оказана медицинска помощ. Установено е, че е претърпяла тежка ЧМТ, по повод на която била лекувана в болнично заведение. При огледа на местопроизшествието са намерени ножовете, използвани по време на инцидента: този със синя пластмасова дръжка и другия, с черна бакелитова дръжка. Върху ножа с черната дръжка са открити биологични следи, подложени на експертно изследване по метода на ДНК-анализа, при което е установено, че следите произхождат от подсъдимата и от пострадалия. От съществено доказателствено значение е това, че приетите релевантни факти са изводими от доказателствени източници, за които дори и формално не може да се твърди, че носят белезите на „заинтересованост”, имайки предвид, че някои от кредитираните свидетелски показания принадлежат на лица от групата на св. Д. К., към която се причислява и подсъдимата. Важно място сред тях заемат показанията на св. Й. А., заявил, че подсъдимата е държала нож, както и това, че е насочила ножа срещу св. П. М.. За наличието на нож у подсъдимата е говорил и св. Д. К.. Съществени за изхода на делото са и показанията на фактическия съпруг на подсъдимата: св. А. А.. Той е изяснил две важни обстоятелства: Първо, че „не е видял К. по време на боя”, и второ, че след като е чул репликата на св. М.: „Сега ще умрете за три минути”, е вдигнал брадвата срещу мъжа с бухалката от другата група и е избил дървения предмет от ръцете му. В контекста на неговите показания / тези на св. А. А. / версията на подсъдимата, че е „искала да защити мъжа си”, е получила вярна интерпретация като подбуда да извърши инкриминираното деяние, а именно: като желание да защити семейството си и общността, към която принадлежи, но не и като защитно действие, което е правомерно по смисъла на чл. 12 НК. На следващо място, липсва процесуално нарушение, изводимо от отказа на съда да уважи доказателствени искания на защитата. Това е така, защото е поискано изясняване на обстоятелства, които не са от значение за изхода на делото или надхвърлят предмета на доказване. На първо място, изясняването на въпроса относно идентичността на лицето, чийто клетъчен материал е намерен под ноктите на лявата ръка на пострадалия, не е било необходимо, тъй като липсват доказателства смъртоносното увреждане да е причинено от друго лице, а не от подсъдимата. Събрани са достатъчно доказателства, че причина за смъртта е пробождането в гръдната област на пострадалия, причинено от подсъдимата с ножа с черна дръжка, по която са открити биологични следи от нея и пострадалия. При това положение, извън предмета на доказване е да се установи лицето, оставило клетъчен материал под ноктите на лявата ръка на пострадалия, при условие, че това лице не е съпричастно към смъртоносното увреждане. Изяснено е и този факт е приет от фактическа страна, че ножът с черната дръжка първоначално е бил у св. Й. К., но е паднал на земята, откъдето е взет от подсъдимата. Установено е, че св. Й. К. не е съпричастен към фаталният удар с ножа, като е съобразено заключението на ДНК-експертизата, че под ноктите на дясната ръка на пострадалия липсва клетъчен материал, оставен от този свидетел. Преки доказателства за участието на подсъдимата в инкриминираното деяние са изводими от нейните обяснения, включително и тези пред съда, че е влязла в схватка с мъж от групата на св. П. М., който е починал. Кредитираните й обяснения от досъдебната фаза, освен че са подкрепени от свидетелските показания на участниците в конфликта и от обективните находки по веществените доказателства, кореспондират и на изводите на експертите, че лице, отговарящо на физическите характеристики на подсъдимата /като пол, ръст и тегло/ е в състояние да нанесе удара, довел до съставомерните последици. На следващо място, извън предмета на доказване е съдебното и криминално минало на пострадалия, тъй като правото на живот принадлежи на всички граждани независимо от тяхната съдимост или криминална проявеност. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на ВТАС, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Касае се за осъществено убийство по основния състав на посоченото престъпление, какъвто извод е направила и въззивната инстанция. Вярно е становището, че не е приложим чл. 12 НК, респективно, чл. 12, ал. 4 НК, тъй като липсва непосредствено и противоправно нападение, срещу което подсъдимата да осъществи действия по защита. Съображенията в тази насока са следните: На първо място, при преценката дали е приложима хипотезата на чл. 12 НК, е необходимо да се съобрази кой е предприел действия, имащи характер на нападение, и даващи право на нападнатия да се отбранява. В случая, първоначално е воден само разговор между „водачите” на двете групи, при който агресивно поведение не е проявено. Св. П. М. е разговарял със св. Д. К., но не е бил въоръжен, за разлика от св. Д. К., който е носел лопата. Св. М. е заявил: „Сега ще умрете за три минути”, но тази реплика не е последвана от агресивно поведение. Тъкмо подсъдимата е извършила действие, с което е засилила напрежението, като е насочила носения от нея нож срещу св. П. М.. Св. П. А. е счупил с брадвата си стъклото на единия автомобил, което самостоятелно носи белезите на нападение. По същото време, св. А. А. е предприел агресия срещу мъж от другата група, като с брадвата си е избил бухалката от ръцете му. От този момент нататък е започнала взаимната размяна на удари между лицата от двете групи. Следователно, началото на нападението е поставено от хората на св. Д. К., сред които е подсъдимата. При условията на чл. 12 НК, при наличието на започнало непосредствено и противоправно нападение, се поражда правото на защитни действия. Лицата, които се отбраняват, действат при условията на неизбежна отбрана, което означава, че техните действия са правомерни. На следващо място, макар и да няма значение за правната квалификация, следва да се отбележи и това, че, когато подсъдимата и пострадалият са се оказали един срещу друг, той не е извършил действие, с което да е застрашил физическия й интегритет. Напротив, тя е действала агресивно, като е замахвала с ножа и му е нанесла удари по ръцете, след което е последвала взаимната размяна на удари между тях. От събраните гласни доказателствени източници е установено, че по това време св. А. А. не се е намирал в близост до мястото, където се е развила схватката между подсъдимата и пострадалия. В показанията си, св. А. А. е заявил, че „не е видял К.” по време на сбиването, а и в нейните обяснения не се съдържат данни, че мъжът й е бил до нея. Следователно, твърдението й, че е искала да го защити, има отношение само към подбудите й да извърши престъплението: да защити семейството си и общността, към която принадлежи. Съдебната практика е изяснила, че лицето или лицата, които са осъществили нападение по чл. 12 НК, не могат да се позовават на неизбежна отбрана, тъй като на деяние, извършено при неизбежна отбрана, не може не може да се отговори с неизбежна отбрана / ППлВС № 12 от 29.11.1973 г, по н. д. № 11/73 /. Поведението на жалбоподателката е агресивно от самото начало на конфликта, а желанието й да „защити” семейството си и общността, към която принадлежи, я е мотивирало да прибегне до физически сблъсък с пострадалия, при който са настъпили съставомерните последици. Ето защо, липсва чл. 12 НК, което препятства възможността да се обсъжда хипотезата на чл. 12, ал. 4 НК, която е приложима само в случаите, когато е налице неизбежна отбрана, превишени са нейните предели, а превишаването на пределите се дължи на уплаха или смущение. С оглед на изложеното, деянието е съставомерно по чл. 115 НК, каквато е приетата по делото правна квалификация, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. ВКС намери, че е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, в която част жалбата е основателна. Съображенията в тази насока са следните: При отчитане на смекчаващите обстоятелства е следвало да бъде отдадено дължимото значение на данните за личността на подсъдимата, които я очертават като лице с ниска степен на обществена опасност. В тази насока, от значение е следното: Към момента на деянието тя е била на възраст 19 години. Мотивът й да извърши престъплението произтича от ценностната й система и от разбиранията й в морален аспект за чест и дълг / такива данни се съдържат в СПЕ, където е очертана спецификата на личността й /. Тя е приела конфликта като пряка заплаха за семейството си и общността, към която принадлежи. Почувствала се е морално задължена да брани себе си и близките си, като е разчитала, че няма да бъдат прекрачени определени граници. Последвалият масов бой е породил у нея негативни емоционални преживявания като гняв, страх, уплаха и несигурност. Нанесла е смъртоносния удар под напора на силни негативни емоции, които макар и да не обуславят състояние на афект, в значителна степен са я улеснили при извършване на деянието. Подсъдимата е майка на три малолетни деца, за които полага грижи. До момента на инкриминираните събития не е имала неправомерно поведение и не е осъждана. В резултат на инцидента е получила сериозно телесно увреждане: ЧМТ, която е довела до влошаване на общото й здравословно състояние. С оглед на изложеното, отговорността на подсъдимата следва да се определи при условията на чл. 55 НК, тъй като са налице кумулативните предпоставки на този текст: изброените смекчаващи отговорността обстоятелства са „многобройни”, а и най-лекото, предвидено в закона наказание, в случая, десет години „лишаване от свобода”, се явява несъразмерно тежко на извършеното. В същото време, не може да бъде подценено значението на степента на обществена опасност на деянието, която е завишена. Нелепо е отнет живота на мъж, който е бил в разцвета на силите си / към момента на деянието пострадалият е бил на 49 години /. При това положение, справедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК се явява наказанието осем години „лишаване от свобода”, което отговаря на комплекса от обстоятелства, имащи значение за наказателната отговорност на подсъдимата, и същевременно би могло да изпълни целите по чл. 36 НК. Ето защо, наложеното на жалбоподателката наказание десет години „лишаване от свобода” следва да бъде сведено до размер от осем години, в какъвто смисъл следва да бъде изменен въззивният акт. Деянието, освен престъпление по чл. 115 НК, представлява и деликт по чл. 45 ЗЗД. Ето защо, правилно е ангажирана и отговорността на подсъдимата за непозволено увреждане. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е съобразено, че безвъзвратно е отнета възможността на близките на починалия: неговите деца и фактическа съпруга, да продължат общуването си с човек, към когото са изпитвали дълбоки чувства на обич и привързаност. Правилен е изводът, че, в този случай, е справедливо, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, гражданските ищци да получат обезщетение, по 60 000 лв, за всеки един, с който размер могат да бъдат репарирани претърпените от тях морални вреди. С оглед на изложеното, произнасянето по гражданската отговорност е законосъобразно, откъдето следва, че не се налага намеса на настоящата инстанция и в гражданската част на въззивния акт. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и като такава следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Великотърновски апелативен съд № 42 от 12.04.2019 г, по ВНОХД № 393/18, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимата К. И. И. наказание на ОСЕМ ГОДИНИ „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА”. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението на подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: