Р Е Ш Е Н И Е № 25 гр. София,19.01.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети декември през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 882 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Л. Л. и Я. Р. - лично и като майка и законен представител на М.-Б. Б., чрез повереника им адв. Б. срещу присъда № 23 от 10.12.2021 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, ІІІ-ти състав по ВНОХД № 1042/2021 г. В жалбата се сочи като касационно основание допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон. Същевременно съпътстващите тази претенция аргументи обосновават и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, доколкото се твърди, че оневиняването на подсъдимия е постановено в извънзаконна хипотеза, при игнориране на релевантна информация, съдържаща се в изготвените по делото експертизи, а отделно от това, е лишено от дължимата съдебна мотивировка. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания по прилагането на закона. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК е представено допълнение към жалбата, в което съображенията на частните обвинители срещу въззивната присъда са доразвити с настояването, че изводите на приетата във въззивното производство комплексна медико-автотехническа експертиза, припокриващи се с изготвената в досъдебното производство медицинска експертиза за подсъдимия, са превратно тълкувани от мнозинството на въззивния съдебен състав. В съдебното заседание пред настоящия състав повереникът на частните обвинители поддържа депозираната жалба, изложените в нея и в допълнението към нея съображения и направеното искане. Всеки от частните обвинители Л. Л. и Я. Р. заявява солидарност с позицията на адв. Б.. Защитникът на подсъдимия - адв. Г. Г. пледира за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна. Счита, че изложените в нея доводи не обосновават допуснато от въззивния съд нарушение на закона. Настоява, че атакуваната с нея присъда е подробно аргументирана, като в това отношение въззивният съд е изпълнил задълженията си. Според адв. Г., към датата на инцидента подсъдимият не е знаел, че страда от заболяването сънна апнея и поради това е невъзможно виновно да се е поставил в състояние на микросън по време на автозлополуката. Счита, че доказателствата не обосновават виновно поведение на подсъдимия. Възразява, че особеното мнение, с което един от членовете на въззивния съдебен състав е подписал присъдата не отчита изразено от вещите лица мнение, че е напълно възможно подсъдимият да е изпаднал в състояние на микросън, което да е довело до възникването на злополуката. Противопоставя се на претенцията на частното обвинение за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК, както и на възможността ВКС да дава задължителни указания на контролирания съд за постановяване на осъдителна присъда и за увеличаване на наказанието, тъй като подобни указания биха накърнили свободното вътрешно убеждение. Другият упълномощен защитник на подсъдимия - адв. К. изразява становище, че касационната жалба съдържа общи оплаквания и е неоснователно. Заявява мнение, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, от които счита, че се установява, че извършеното от подсъдимия деяние е случайно. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Подсъдимият В. поддържа доводите на защитниците си. Заявява, че съжалява за извършеното. В последната си дума моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 8 от 10.05.2021 г. по НОХД № 202/2020 г. състав на Пернишкия окръжен съд е признал подсъдимия И. М. В. за виновен в това, че на 28.10.2019 г. на път ІІІ-623, на км. 48, с. Ж. - гр. З., при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил „Ф. Тр.“ с рег. № ** **** **, нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. Б. Л., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски, както и разноските, направени по него от частните обвинители, е възложено в тежест на подсъдимия. С оспорената по касационен ред въззивна присъда първоинстанционният акт е отменен в частта, с която подсъдимият е признат за виновен и е осъден по повдигнатото обвинение и вместо това е постановено оневиняването на В. по повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. Касационната жалба срещу въззивния акт е основателна. Мотивите, с които мнозинството от състава на въззивния съд е отменило осъдителната присъда и е оправдало подсъдимия са вътрешно противоречиви, доколкото с тях едновременно се приема както, че обвинението срещу подс. В. е недоказано, така и че е налице хипотеза на случайно деяние. Съвместното прилагане на двете основания е немислимо, тъй като са съществено различни предпоставките, при които възниква всяко от тях. Изводът за наличие на случайно по смисъла на чл. 15 НК деяние изисква да са установени всички обстоятелства относно деянието, вкл. и тези, които са лишавали дееца от възможност правилно да възприема обстановката или от възможност да избере общественотърпимото поведение. Това във всички случаи предполага успешно проведен доказателствен процес, в рамките на който е постигната пълна яснота за всички обстоятелства относно деянието и дееца. А недоказаност е налице, когато е невъзможно чрез достъпните за събиране доказателства да се установи с нужната категорична достоверност било то автора на престъплението, или неговата вина, или пък признак/признаци от състава на престъплението, свързани с изпълнителното деяние и/или с неговите последици. Противоречащи си са и съображенията, с които мнозинството на въззивния състав е обосновало оневиняването на подсъдимия, като веднъж са изложени аргументи за невъзможност да бъде установено дали подсъдимият е видял намиралия се на левия банкет на пътя работник И. Л., а след това се е ангажирало да мотивира наличието на случайно деяние, приемайки, че подсъдимият всъщност не е видял пострадалия своевременно поради изпадането му в състояние на микросън, обусловено от тежката обструктивна сънна апнея, от която страда. Тази липса на системност в схващанията на въззивния състав, макар да не носи характеристиките на съществен процесуален порок, практически отнема от способността на мотивите към съдебния акт да изпълнят предназначението си – представяйки разсъжденията на съда по фактологията и правото, да дадат ясно, категорично и юридически умело поднесено обяснение относно причините за взетото решение. Отделно от това, за да обоснове констатацията си за недоказаност на обвинението, съставът на САС е извършил противоречащо на закона позоваване, като е приел, че нарушаването на правилата за движение трябва да е извършено съзнателно от дееца, за да е реализиран престъпния състав по чл. 343, ал. 1 НК. А в случая „не е установено и не може да бъде установено … подсъдимият да е задействал спирачната система на автомобила, въз основа на което да се направи извод, че е възприел намиращият се на пътния банкет пострадал.“ Тези съждения са проблематични в две насоки. От една страна, те поставят правния анализ на казуса на погрешна плоскост, като възможността поведението на подсъдимия да бъде квалифицирано като престъпление по чл. 343 НК е подчинена на отношението му към вменените му като нарушени от него правила за движение по пътищата. Казаното в тази връзка от САС би било вярно, ако съставът по чл. 343, ал. 1 НК бе такъв на абстрактна опасност, при която се санкционира самият факт на нарушаване на правилата за движение. Този състав обаче е установен с оглед защита на сигурността на движението, като в него са предвидени реално настъпили вредни последици, а отношението на дееца към нарушените правила за движение не е отчетено от правната норма. В практиката на В(К)С многократно е разяснявано, че вината е отношението на дееца към престъпните последици, предвидени в чл. 343 НК, а не към нарушаването на правилата за движение. При престъпление по този текст от закона е възможно деецът напр. по невнимание, под формата на небрежност да наруши правила за движение, като не съзнава нито, че допуска такова нарушение, нито предвижда вредните последици от поведението си, макар, да е могъл да ги предвиди и да ги предотврати. Неясна е логиката на въззивния състав и по отношение на втората част от коментираното съждение. Неясно е защо възможността да се установи дали и евентуално в кой момент подсъдимият е възприел пострадалия е обвързана единствено с липсата на доказана по делото негова реакция по аварийно спиране, като се има предвид мястото и положението на пострадалия в момента на злополуката, а именно стоящ неподвижно, в покой върху левия банкет на пътя, т.е. до лентата за насрещно движение, както и на установената обективна възможност за подсъдимия да възприеме от около 100 метра преди мястото на злополуката намиралите се на левия банкет на пътя работници, сред които и пострадалия. Вместо анализ на пътната ситуация от гледище на тези обстоятелства, съдът самоцелно е възпроизвел показанията на част от разпитаните свидетели, както и фрагменти от експертните заключения. В контекста на преценката дали и евентуално в кой момент в процеса на движението си подсъдимият е възприел пострадалия на пътя съдът е бил длъжен да подложи на анализ и съпоставка съдържащите се в свидетелските показания доказателства за реакция на подсъдимия по отклоняване на автомобила спрямо кривата на завоя едва след като седящият до него Р. И. го е извикал по име, посочвайки му опасността в лицето на стоящия на левия банкет И. Л. – от една страна и експертната констатация, че автомобилът е започнал движение по дъгата на завоя по левия край на пътното платно и на около 1,5 – 2 метра извън края на платното за движение. Въобще не е обсъдена възможността, върху която с основание е поставен акцент в особеното мнение към присъдата, подсъдимият да е отклонил вниманието си към стоящите край пътя работници и това да е отнело възможността му своевременно да види навлизането на автомобила в лентата за насрещно движение. Съдът е отхвърлил доказателствената тежест в полза на обвинението на съобщеното от свидетелите Л. К., М. Н., П. Г. и Б. К., че подсъдимият е бил с отворени очи и ги е гледал, когато бусът му е приближавал към тях, основавайки се на съобщеното от вещото лице Ч., че в състояние на микросън не е задължително очите да са затворени. Без коментар обаче е оставил съобщеното от свид. М. Н. негово впечатление, че подсъдимият не само е гледал работниците, но ги е проследил с поглед и дори е извърнал глава към тях в процеса на движението си. Твърдението носи определена информация, способна да ориентира изводите на съда в насока, различна от възприетата с въззивната присъда. Поради това е изисквало задълбочено внимание, за да се прецени значението му – доминиращо или не над възможността подсъдимият да се е намирал в този момент в състояние на микросън. Недопустимо е обаче този момент в доказателствения масив да бъде подминаван като несъществуващ. Той е част от доказателствената информация и необоснованото му игнориране закономерно предизвиква съмнения в правилността на съдебните изводи, като навежда на необективност у съда. В този смисъл основателна е претенцията на касаторите за формиране на вътрешната увереност на въззивния съд в нарушение на изискванията на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК. В по-нататъшното си изложение въззивният съдебен състав е насочил съжденията си към обосноваване на случайно деяние, като е приел, че при подсъдимия е установен здравен проблем, който е съществувал като обективно условие към момента на злополуката и го е лишил от моментна възможност за преценка на пътната ситуация и за адекватна на нея реакция, съобразена с предписанията на закона. Съдебните констатации в тази насока са формирани отново в нарушение на изискването на чл. 14 НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, като са основани на фрагментарен прочит и недокрай точна интерпретация на съдържанието на съдебномедицинската експертиза за подсъдимия и на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза в частта й, третираща здравното състояние на подсъдимия. По същество мнозинството от състава на САС е приело, че преди злополуката и в период, когато пострадалият и работниците с него са станали достъпни за възприемане от подсъдимия на разстояние от около 100 метра преди мястото на злополуката, В. е изпаднал в състояние на микросън, което не му е позволявало да асимилира обстановката край себе си, измененията в нея и в това състояние е изгубил контрола върху превозното средство, навлязъл е в лентата за насрещно движение и е ударил стоящият на левия банкет на пътя работник И. Л.. Така интерпретирани, обстоятелствата на автопроизшествието действително определят събитието на това произшествие като случайно деяние, настъпило в резултат на изпадане на подсъдимия в болестно обусловено състояние на моментна неадекватност. За да бъде този извод безусловно верен обаче, нужно е предшестващите действия на подсъдимия да не са обусловили попадането му в такова състояние, което го е лишавало от способност да контролира непрекъснато автомобила, който е управлявал. Това е така, защото разпоредбата на чл. 15 НК има предвид случаите, когато деецът не е могъл, нито е бил длъжен да предвиди общественоопасните последици по време, когато все още е могъл да ги предотврати. За това, като е приел, че здравният проблем, който е установен при подсъдимия и който е влияел върху психо-физичното негово състояние е факторът, довел до нарушаване на правилата за движение, съдът е бил длъжен да обсъди и това дали поемането на управлението на моторно превозно средство от него, а впоследствие и самата експлоатация на автомобила, не са извършени от В. със съзнание за съществуващ риск относно сигурността и безопасността на пътуването. Защото, както е посочено в решение № 571/77 по н.д. № 400/77 г. на ВС, ІІІ н.о., при положителен отговор на този въпрос отклонението от правилата за движение би било последица от неизвинително поведение и негодно основание за оневиняване при настъпване на вредни последици. Наличието на здравен проблем при подсъдимия е прието за безсъмнено установено, като този проблем е дефиниран по съдебно-медицински път в рамките на приетите по делото КМАТЕ и СМЕ за подсъдимия. Преди да приеме обаче, че към датата на злополуката подсъдимият не е знаел за съществуването му и за неговите прояви, защото не е бил диагностициран, въззивният съд в своето мнозинство е следвало да подложи на обсъждане факта, че според същите експертизи установяването на тежка форма на обструктивна сънна апнея при възрастни предполага a priori голяма давност на болестта, т.е. от порядъка на години, както и че страдащите от това заболяване не изпадат внезапно в състояние на апнея, докато са будни, а страдат от нея продължително. Оставена без коментар в същия контекст е и констатацията на вещото лице Ч. за давността на апнеята при подсъдимия, както и данните от собственоръчно попълнените от В. в рамките на проведените му медицински тестове въпросници. Основателно е възражението, че са напълно игнорирани от мнозинството на въззивния съдебен състав установените по съдебно-медицински път особености на протичане на сънната апнея при подсъдимия, като фокусът на съдебното внимание е останал ограничен до експертното разяснение, че един от най-честите симптоми на обструктивната сънна апнея - сънливостта може да се появява внезапно и понякога без предхождащо чувство за нужда от сън, че феномени като сънни атаки, внезапни заспивания, микросън и резки спадове на вниманието могат да настъпят внезапно, без предупреждение. Тази информация, макар и налична в експертизите, не изчерпва съдържанието на заложените в тях медицински констатации. Без съдебно внимание са останали експертните пояснения, че посочените феномени – сънни атаки, внезапни заспивания, микросън, резки спадове на вниманието по-често се предхождат от осезаема сънливост, която алармира водача. Напълно игнорирана при решаването на делото е експертната констатация за добра перцепция на сънливостта при подсъдимия, т.е. за негова способност да разпознае симптомите на микросън. Тази информация е изисквала задълбочена критична преценка, било то за да бъде отхвърлена или съобразена при решаването на делото. Недопустимо е обаче безмотивното й елиминиране като несъществуваща, след като тя е налична и носи потенциал, способен да ориентира преценката на съда. На тази база въззивният съд е бил длъжен да прецени дали са съществували предварително фактори с влияние върху поведението на подсъдимия, с които той като водач на МПС, имащ задължението да бъде съвестен и отговорен, с адекватна самооценка и устойчивост към професионално безотговорно поведение, е бил длъжен да се съобрази. На базата на тази информация САС е следвало да разсъждава относно неговите възможности за своевременно предвиждане на общественоопасните последици от поведението си и относно възможностите му в рамките на субективните си възможности да предотврати тяхното настъпване. Коментирайки усещането за сънливост и възможността да се реагира на него, въззивният съд се е позовал на фрагмент от казаното от вещото лице Ч. при разпита му във въззивното производство, но го е сторил некоректно. Според въззивния съд „по отношение на усещането за сънливост и възможността да се реагира на същата, вещото лице не дава категоричен отговор, тъй като са възможни предприемане на действия по спиране, така и да не бъдат предприети такива действия при определени ситуации.“ Всъщност, казаното от д-р Ч. звучи така: „Този резултат от изследването (на подсъдимия, б.м.) предполага, че човекът усеща кога е сънлив и съответно би могъл да предприеме някакви действия, напр. да спре колата, да почива и т.н. Разбира се, хипотетично е възможно и обратното в определени ситуации.“ Какви са тези определени ситуации и дали тази, в която е бил подсъдимия в процесния случай може да бъде отнесена към тях, от какво е обусловена в тези ситуации възможността на субекта да предприеме или да не предприеме действия за реакция на усещането за сънливост – дали от съзнателния му избор или от нещо друго и евентуално от какво, съдът не се е поинтересувал, а е предпочел да интерпретира казаното. Идеята, вложена в изказаното съждение е твърде неясна, за да бъде ползвана при решаването на делото. По-важно е обаче, че съдът е игнорирал важно уточнение, направено от вещото лице веднага след това съждение, а именно, че изследването на подсъдимия е показало, че той усеща тази сънливост. Неколкократно това е подчертано от експерта и в изложението му пред съда – че резултатът от направения на подсъдимия тест в рамките на изследването за нуждите на експертизата, е показал, че той има добро усещане за сънливостта преди настъпването на микросъня. Що се касае до аргумента на мнозинството от въззивния състав, че в процеса на пътуването подсъдимият не е споделил с никого от колегите си, че се чувства недоспал, изморен и сънлив, той би имал релевантност, ако бе установено, напр., че обичайно в практиката си, усещайки се сънлив, подсъдимият винаги е съобщавал този факт на пътуващият с него. Такива констатации, основани на доказателствата обаче липсват във въззивния акт. В обобщение може да се каже, че оценъчната дейност на въззивния съд не е ориентирана към прилагане на ясно формулираните от НПК и утвърдени в съдебната практика стандарти за достигане на обективната истина: анализ и оценка на всички процесуално валидни информационни източници по делото без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях; прецизност, точност и максимална коректност при интерпретацията на тяхното съдържание. Тези нарушения в развитие са обусловили и неправилно прилагане на материалния закон, поради което налагат отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което да бъдат съблюдавани указанията, дадени в настоящото решение. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 23 от 10.12.2021 г. по ВНОХД № 1042/2021 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.