О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50575
гр.София, 09.11.2022 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2527 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ремзи Мехмед Ремзи против решение № 260096/31.05.2021г. по в. т. д. № 117/2021 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 26015/30.10.2020 г. по т. д. № 16/2020г. на Окръжен съд-Шумен, с което по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че касаторът дължи на „Грейнстор България” АД сумата 34 500 лв. по запис на заповед, издаден на 16.04.2019г., с падеж на 31.07.2019г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 04.10.2019 г. /датата на завеждане на заповедното производство/ до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1510/ 07.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3002/2019г. на Районен съд-Шумен.
Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Излага становище, че в случая не се касае до търговска сделка, тъй като Ремзи Мехмед Ремзи е регистриран като земеделски производител и съответно правилото на чл.309 ТЗ не е приложимо по отношение на него. Позовава се на липсата на доказателства по делото за изпълнение на предвиденото в чл.4, ал.1 и чл.7, ал.1, т.1 от договора за продажба - купувача да е направил постъпки за предаване на договорената пшеница, която заявка да не е била изпълнена от касатора, или предаването на зърното да е било отказано, в който случай неизпълнението на задължения на продавача са скрепени със съответни неустойки. Излага съображения, че търговията със зърнени и маслодайни култури се характеризира с високи обеми на транзакциите, но сравнително нисък марж между покупна и продажна цена, който обикновено не превишава 3-5 %, поради което уговарянето на неустойка в размер на 30% от цената по договора излиза далеч извън обезщетителните й функции и се превръща в средство за неоснователно обогатяване.
Ответникът по касационната жалба „ГРЕЙНСТОР БЪЛГАРИЯ“ АД, счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като същевременно намира касационната жалба за неоснователна. Иска присъждане на направените разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение ВнАС е установил, че „Грейнстор България” АД е приносител и ремитент по запис на заповед, издаден на 16.04.2019г., като документът съдържа всички законоустановени реквизити, визирани в чл. 535 ТЗ. По оплакването във въззивната жалбата, че каузалното правоотношение не е търговска сделка, сключена между търговци, въззивният състав е приел, че то няма практическо значение за резултата по делото, доколкото ответникът не е подал отговор и не направил възражение за прекомерност на уговорената неустойка по каузалното правоотношение, с искане за намаляването й, на основание чл. 309 ТЗ. Само за пълнота на изложението е изложил съображения, че съгласно константната практика на съдилищата земеделски производител, регистриран по Закона за подпомагане на земеделските производители, не попада в обхвата на чл. 2, т. 1 ТЗ - като физическо лице, занимаващо се със селскостопанска дейност, а в този по чл. 1, ал. 3 ТЗ, съгласно които търговец е лице, образувало предприятие, което по предмет и обем изисква делата му да се водят по търговски начин. За неоснователно е било преценено възражението за нищожност на клаузата за неустойка за неизпълнение, уговорена в Договор №1913/16.04.2019г. за покупко-продажба на зелено на 100 тона пшеница, реколта 2019г. ВнАС е приел, че уговореният размер на неустойката от 30% върху стойността на недоставеното количество пшеница е адекватна гаранция за изпълнение от продавача, служи за обезщетяване на купувача за действителните вреди от евентуално договорно неизпълнение и санкционира в разумна степен неизправния длъжник. Обсъдил е, че подлежащата на връщане от ответника авансово заплатена му от ищеца сума поради пълно неизпълнение от негова страна е 26 500лв., а неустойката за неизпълнение върху нея е 7 950 лв., т. е. размерът на неустойката не създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Въззивният съд е счел, че доводите в жалбата, че след като ищецът не е доказал подаване на нареждане до ответника, съгласно чл. 4, ал. 1 и чл. 7, ал.1, т. 1 от договора, не се дължи изпълнение, са неоснователни. Подобен спор за необходимост от съдействие на купувача, като условие за изпълнение на задължението, не е бил въведен като спорен своевременно от ответника, за да бъде предмет на разпределение на доказателствена тежест. Освен това касаторът не е твърдял, че е произвел авансово платеното количество пшеница или някаква част от него и е бил готов да изпълни изцяло или отчасти и е предложил изпълнение, а купувачът е бил в забава относно приемането на стоката. Липсата на данни за нареждания от купувача, които са предвидени само при доставки на части, не означава, че не е възникнало задължението за продавача да престира по договора, по който вече е получил авансово плащане. Съдът е съобразил, че е бил договорен краен срок в чл. 4, ал. 1– 31.07.2019 г., до който продавачът се е задължил да произведе и да предостави на купувача цялото количество зърно /100 тона/.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1/ относно задължението на съда да обсъди в мотивите и прецени всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, и да отговори на всички доводи на страните. Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526.2915г. на III гр.о. на ВКС, решение № 65/30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013г. на II т.о. на ВКС, решение № 445/02.11.2011г. по гр. д. № 1733/2010г. на ВКС, решение № 331/19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, решение № 65/16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ВКС, решение № 670/15.11.2010г. по гр. д. № 695/2009г. на ВКС, решение № 548/06.12.2010г. по гр. д. № 1119/2009г. на ВКС.; 2/ Следва ли съдът да обсъди при преценка на предпоставките за приложението на чл.92, ал.2 ЗЗД за намаляване на неустойката, поради прекомерност, въпроса за действително претърпените вреди и да съобрази размера им?; Твърди се противоречие с: решение № 88/22.6.2010г. по т. д. № 911/2009г. на I т. о. на ВКС, решение № 65/14.04.2009г. по т. д. № 589/2008г. на II т. о. на ВКС, решение № 223/19.04.2016 г. по т.д. № 3633/2014г. на I т. о. на ВКС.; 3/ Имат ли качеството „търговец“ физическите лица, регистрирани като земеделски производители по реда на Наредба № 3/29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските производители, и приложими ли са по отношение на тях ограниченията на чл.309 ТЗ? Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, предл. трето ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Съгласно разяснителната част на т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обжалваното решение не е постановено в отклонение от цитираната съдебна практика, поради което следва да се приеме, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос, формулиран в изложението. ВнАС е изложил съображения относно възражението на касатора за неподадена от страна на ищеца на заявка за предаване на пшеницата. Несъгласието на касатора с направените в решението изводи представлява оплакване за необоснованост на съдебния акт по чл.281, т.3 ГПК, а не правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
Втори и трети въпрос са свързани с искането на ответника за намаляване, поради прекомерност, на неустойката по чл.92, ал.2 ЗЗД, като се поддържа, че забраната по чл.309 ТЗ е неприложима, с оглед липса на качеството на търговец на ответника по исковете. Както е отбелязал и въззивният съд, възражението за прекомерност на неустойката е направено от касатора – ответник по иска, след изтичането на преклузивния срок за депозиране на отговор на исковата молба, поради което, като преклудирано, то не е включено в предмета на спора и наведените във връзка с него доводи и оплаквания са ирелевантни за изхода му. Съобразно дадените разяснения в т.4 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника срещу предявения иск /извън възраженията за прихващане и право на задържане/, когато страната не се позовава на нарушаване на правото й на участие в процеса, се преклудират с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. Ето защо, посочените въпроси, доколкото не се обхващат от предмета на делото, не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260096/31.05.2021г. по в. т. д. № 117/2021 г. на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |